Джазът пее на български в „Перото“ на 20 ноември

ДЖАЗЪТ ПЕЕ НА БЪЛГАРСКИ

в клуб „Перото”
на 20 ноември от 19 часа

Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

БИЛЕТИ: ТУК 

Какво се случва, когато джаз и поезия се слеят?
Вече повече от 9 години проектът „Джазът пее на български” (JAP / ДжаП.Бг) доставя наслада на публиката, поднасяйки едни от най-красивите джазови мелодии с оригинални текстове на български език. Класики като „Дезафинадо”, „Водите на март”, „Трябва да вярваш в пролетта” добиват ново и още по-богато внушение заради поетичното присъствие на Мария Донева, която пише стиховете специално за тях. Вокалните партии на Марина Господинова и безупречните инструментални изпълнения на Антони Дончев – пиано и Венцислав Благоев – тромпет, превръщат думите и музиката в една неразчленима сплав. За първи път „Джазът пее на български” бе представен на старозагорска сцена през март 2010 г. в цикъла концерти „Лайв Зара Джаз”. Следват гостувания в София, Русе, Велико Търново и Пловдив. Редовните срещи с публиката носят на проекта национална популярност. Не закъсняват и професионалните оценки: „Ето че и на български може да се пее jazzy. БРАВО! Много енергия струи, виж как звучи българският език. Откритие! Богата работа – пир по време на криза!” – възторжено възкликва композиторът и джазмен Любомир Денев. Не по-малко ласкави са и отзивите в пресата. Но най-вярното мерило е реакцията на публиката, която след всяка среща с джаза, който пее на български, си тръгва просветлена и емоционално обогатена. Защото когато джаз и поезия се слеят, се ражда любов.

Това е текстът на събитието, а аз най-вече искам да викна – урааа, пак ще имаме концерт, и то скоро, скоро!
И в Перото, а аз обичам да съм там. Там бяха прмиерите на „Щастливи времена“ и на „Как спрях да крада“ и усещането ми е за нещо хубаво, с приятели, които се усмихват.

Живял едно време…

 

Живял едно време не знам какъв кон.
Дори не съм сигурна кон ли е бил.
Отчаян и мрачен, с огромен балтон,
вървял през мъглата смутен и унил.

Като сиропирани в гъстата влага,
тъмнеели къщи, пропити с печал.
А конят се влачел, чепикът го стягал,
белеел му в джобчето мокър парцал.

Парцал не било, ами кърпичка носна.
Защото той плачел, горкичкият кон.
На всичко отгоре се спънал и пльоснал
в една кална локва. Поне не бил гол.

Но мокър балтон е по-тежък от участ
на червей-каторжник със куци крака.
О, знае ли някой какво се е случило,
че нашият кон се измъчвал така?

Защото е есен? Защото е кьопав?
Защото е тъжен дене и ноще?
Защото съдбата на портите хлопа?
Защото не ще да е кон въобще?

Мъгливото време е много коварно.
Не виждаш какво се задава насреща.
И нищо от тези неща не е вярно,
а просто в момента така се усещам.

 

 

Всичко е било със цел

 

Всичко е било със цел,
но не се е провидяло.
Учеха ни да сме смели,
да сме честна част от цялото,

да си даваме играчките,
да мълчим и да не пречим.
Трябва ли – да си поплачем,
но да сме добри човечета.

След години на отричане,
на раздели и заблуди,
зле изхарчено обичане,
вяли и излишни лудости,

жалост, разочарования,
чаши, пълни с отчаяние,
изтърпени наказания,
недочакано признание,

спираме, и пак се връщаме
както бяхме отначало:
чисти и добри, пак същите,
пръст в пръстта и част от цялото.

 

Малкото чудовищѐнце

Малкото чудовищѐнце
има мекичко палтенце,
три червени ръкавички,
пет чорапа без петички.
Има вид необичаен.
Води си живот потаен
и се крие във килера,
прави стъпчици в пипера,
хрупа захар на кристали,
питомна хлебарка гали
и за да не е самиччко
се сприятелява с всичко.
Със големите буркани,
с мармаладите от лани,
със ботушите корави…
Тайни празници си прави
в тъмничкото си местенце.

– Знам, че съм чудовищѐнце!
Аз си имам огледало
и се виждам в него цяло –
и ушите, и рогата,
и петната по крилата…
Като мене няма втори.
Никой с мене не говори.
Като мене няма трети.
Аз живея сред предмети.
Няма кой да ме пожали.
Няма кой да ме погали.
Да направи с мен беля…
Мисля… да се разделя!
Не с живота. А буквално.
Ще се сцепя идеално
от рогата до краката
горе-долу по средата.
Ще боли ли? Вярвам, няма.
Изведнъж ще станем двама.
Ще сме две чудовищѐнца.
И ще ходим на моренца,
ще си чешем гърбовете,
ще се мокрим в дъждовете,
а хлебарката любима
двама шефове ще има.

Щом реши да се опита,
тропна със петте копита,
плесна с трите си ръчички,
мигна с осемте очички,
завъртя се, заподхвърча
и започна да подсмърча,
хвана си ушите с шепи,
дръпна ги… и се разцепи!

Малко щом се поосвести,
заослушва се за вести.
Първо – нищо. После шум:
трака-трак и бум-бум-бум.
Стъпки ли са? Някой тича.
Предпазливо то наднича.
Що да види!
– Ти пък кой си?
Някак си познат и свой си.

– Като теб – чудовищѐнце!
Торта? Нося ти парченце.
Раздели си го със мен –
днес май имам ден рожден.

– Ти си… Ти! Ще бъдем двама!
Ендемити! Други няма!
Вече няма да съм сам!
Тортичката дай насам.
Ще сваря и две кафенца.

Две добри чудовищѐнца
скачат весело в килера,
кихат заедно в пипера,
гризкат си от захарта
и не са сами в света.

 

Малката дума

 

Ред мълчание, ред тишина.
Между тях, като бебе повита –
малка думичка, тайна, сама,
непоискала още да скита.

Чиста, крехка, все още без звук –
ненаучила се да говори.
Като жива калинка в юмрук,
като дъжд върху шепа разтворена,

неоформена още съвсем,
тази дума едва се досеща
за какво е родена, къде
ще отиде, с кого ще се среща.

Още няма намислена цел
и сега си избира идея.
Тихо. Малката дума расте
и светът се ослушва за нея.