Живял едно време не знам какъв кон.
Дори не съм сигурна кон ли е бил.
Отчаян и мрачен, с огромен балтон,
вървял през мъглата смутен и унил.

Като сиропирани в гъстата влага,
тъмнеели къщи, пропити с печал.
А конят се влачел, чепикът го стягал,
белеел му в джобчето мокър парцал.

Парцал не било, ами кърпичка носна.
Защото той плачел, горкичкият кон.
На всичко отгоре се спънал и пльоснал
в една кална локва. Поне не бил гол.

Но мокър балтон е по-тежък от участ
на червей-каторжник със куци крака.
О, знае ли някой какво се е случило,
че нашият кон се измъчвал така?

Защото е есен? Защото е кьопав?
Защото е тъжен дене и ноще?
Защото съдбата на портите хлопа?
Защото не ще да е кон въобще?

Мъгливото време е много коварно.
Не виждаш какво се задава насреща.
И нищо от тези неща не е вярно,
а просто в момента така се усещам.