Половин царство давам
за един беналгин.
Ще добавя и коня  –
за още един.
Щом не мине с лекарство
главоболът свиреп,
давам цялото царство,
да си охкам, но с теб.

🙂

Може ли конче да се ядоса?
Може ли мравка да бъде сърдита?
Спирам, задавам си тези въпроси,
и неусетно ядът ми отлита.

И, за момента, светът се подрежда.
Дъх си поемам, нагазвам в тревата.
Тропвам с копито. През сламка поглеждам –
колко далечни изглеждат нещата.

🙂

🙂

Къде да ходя? А е топло,
и вятърът – гальовно мек.
Очарователен следобед,
и аз – като ленив човек,

богато надарен със време,
със книга и със самота,
един удобен стол ще взема
и на балкона ще чета.

🙂

Имам твърдо намерение
всичко да ми е наред.
Дни със сиво оперение
люпят ситен слънчоглед.

Работата скърца жилаво,
без зехтин и без подправки.
С разширени вени лилави
охкат затлъстели мравки.

Паяци се зъбят тихо,
с нерви, виснали на косъм –
смятат, че им се усмихвам,
само за да ги ядосам.

Че бърборя и си пея,
и изказвам несъгласие,
само за да ги разсмея.
Честно казано, така си е.

Пазя любовта си към теб като сламена шапка.
Придържам я да не отлети с вятъра,
смея се на слънцето
Искам да плача горчиво и отчаяно за дребни неща,
за предмети без стойност за никой друг,
за пепелта от цигарата ти,
за пясъка в леглото ни,
за леглото ни,
за всичко, което няма да се повтори.
Дребните предмети
говорят за теб.
И ме закрилят.

Снощи беше.
Гледах „Българи от старо време”.
Това представление се играе от три години, може и повече, и салонът на Държавна опера Стара Загора пак беше пълен. Публиката се забавляваше, хората се смяха много и повтаряха на глас смешките, които Стефан Рядков и Руслан Мъйнов подхвърляха.
За мен обаче това беше време, убито по особено мъчителен начин.
Музиката на това произведение е написана от Асен Карастоянов, български композитор.
То е оперета. Хората говорят, а после пеят. По принцип, нищо лошо. Ама… музиката е полу-оперна, полу-обработена народна, полу-революционна.
Едни хора в народни носии говорят като професори (майката на Лила – направо като академик).
А на сцената – много хора. Всичките облечени добре. Сценографията масивна. Никой не се е стискал за пари. Само дето…
Чувството, че постоянно ме лашкат ту в една, ту в друга посока, се засилваше до почивката, след което във втората част (още час и половина) вече никой не знаеше какво става, нямаше какво повече да се случва, и се наложи Руслан Мъйнов и Стефан Рядков да забавляват публиката с шегички, елементарни препратки към телевизионни предавания и клоунада, която на мен ми беше унизително да гледам.
Любен Каравелов, български национален герой, писател, е жертва на това цялото нещо. От езика, сюжета и прекрасните му герои не е оставено нищо.
Хора, като не го харесвате, а го мразите, защо сте сложили името на човека на афиша си? Той е беззащитен, понеже не може да вземе пищов и да дойде да ви пита какво сте направили с книгата му.
Не бива така!!!
Второстепенните герои, Ерчо и Герчо, и Янка и Иван, бяха като миг прохладна почивка за отчаяните ми очи. Явно хората си знаят, че представлението е за гостите от София, и си играха честно, за своя душа. Плюс това песните на Янка и Иван бяха все пак издържани по-близо до духа на народната песен, играха ръченица, а не показваха как танцуват тюлените и зайците.
Вижте, на публиката й беше смешно.
Имаше аплодисменти.
А пък аз се чувствам като жертва на насилие.
Сигурна съм, че не заслужавам това.
Нито пък Любен Каравелов го заслужава.

Бодливата роза дъждът я вали
дори по най-ситните меки бодли,
и тя се отпуска в ръцете му мокри,
показва му своите алени рокли,
а той я докосва, където обича,
и между листата й тънки потича,
и нежно и весело я гъделичка,
а тя си повдига полите самичка,
цъфти, изчервява се, тихо се смее,
и даже не се и замисля къде е,
а те са на пътя, съвсем под небето,
и хора минават, и кестени светят,
и слънцето светва. Дъждът си отива,
а мократа роза спокойно заспива.
🙂

Имало е малко дъжд,
но като със гума
минал вятърът веднъж,
меко и безшумно,
сух е този тротоар,
леко влажен онзи,
и изпробват своя чар
плъзналите рози,
въздухът блести сребрист,
ароматна влага
вдишва всеки трепкащ лист,
светлината бяга
в лъснали от весел лак локви,
и на чисто
пролетта записва с крак
резедави мисли.

🙂

Тишината нахлува в стаята
като природно бедствие,
празна като пространството
под обувките на обесен.

Щом се целунем, тракват зъбите –
лед в чаша.
Мълчим облечени, разлюбени
и има страшно.

„Двете стрели” от Александър Володин

Младежка театрална студия Сцена 99
Постановка и режисура: Христофор Недков
Музикална среда и пластика: Валерий Кондратцев
Сценография и костюми: Недялко Йорданов, Звездина Иванова, Христофор Недков 

1.
Много ли е важно, че в някаква Стара Загора някакви ученици правят театър?
Ще разширя въпроса в две посоки:
Много ли е важно, че в детските градини децата учат песнички;
и много ли е важно, че в градовете из България се играят театрални пиеси?

2.
Преди дни беше премиерата на пиесата „Двете стрели”от Александър Володин на Младежка театрална студия Сцена 99.
В пиесата се разказва за хората от едно племе, които се бият със съседните племена и се прехранват, като ловуват диви животни; имат старейшина и разрешават проблемите си на племенен съвет.
Без текстът да е видимо променен, Христофор Недков е преметнал събитията през времето и по украшенията, фона и предметите по сцената се разбира, че действието се развива след Новата ера. От западната цивилизация са останали платки от потрошени компютри, мазни черни реки и тотемите се зверят с лъскави очи от CD-та.
Всичко друго е същото (като преди и като сега) – хора, някои по-глупави, други по-коварни. Битки за влияние и чест. Любов и нелюбов.

Има още →