Едно врабче притихва
до златния му глезен,
и юли се усмихва,
чаровен и разглезен.

Щастливо се съблича
и тялото му свети,
когато се затичва
да скочи във морето.

Започнеш ли да мислиш, ставаш глупав,
а глупав ли си, глупав си оставаш.
Сърцето ти, което тихо тупа,
не вижда и не мисли, но познава.

То предусеща важните минути
и знае да ги гали и отглежда.
Прегръща ги в трептящите си скути,
докато засияят от надежда.

То може сто обиди да изгълта
и сто тревоги може да прихване.
Във него всеки може да нахълта,
но то избира някой да остане.

Тука нямам обхват.
Тука съм необхватна!
И смълчаният свят
по пътеката лятна

се катери със мен
и разкрива простори.
И не е уморен.
И се водим нагоре.

Дребни птици хвърчат
сред трептящи брезички
и докато мълча
си говоря със всичко.

Сърцето ми довиждане ми каза
и хукна чужди хора да обича.
А аз останах къщата да пазя,
да готвя и да се държа прилично.

И ето ме – не давам прах да падне
по снимките, по-сладки от икони.
Ако сърцето ми се върне гладно,
ще го нахраня.  И ще го изгоня.

Мария

Единственият дом е тялото.
И всичко друго е измама.
Във кожата си от началото
до края. Нищо друго няма.

Черупката от кал и камъни
от костите е по-нетрайна.
Прииждат имане и нямане –
и си отиват. И случайно

животни, хора, птици, дяволи
съдбата срещу теб запраща.
Единственият дом е тялото.
И ти с душата си го плащаш.

И само то я приютява,
тя само там приляга плътно.
Дори когато я предава,
е неин неотменен спътник.

И само то е само твое.
И твърдо ти принадлежи,
дoкато, свършен и спокоен,
го пуснеш пусто да лежи.

Тошко казва:

Ихх, Мария!

Единственият дом е тялото.
Глава, коремче. Пух и слама.
Частици, търсещи се в цялото
с душица като тънка пяна.

А най-отгоре е украсата –
бои, маниста и привички.
Броим си произхода, расата
и дарове, но не за всички.

Добри и лоши – идват дните ни
и всеки нещичко си взима.
Надежди ни оставят китени –
за тялото, легло да има.

Насипва се – да отминава
живот в наличните количества.
И само пепелта остава
от думи, сенки и величества.

Най-трайно се оказва бялото
в палитрата ни – уж голяма,
за този дом единствен, тялото.
А сетне… ами, сетне няма…

. 

.

Утро, много си добро!
Утро, много си красиво!
Дъжд проливен, из ведро,
плисва върху всичко живо,

и дъгите му блестят,
и със светли капки гали
роклята ми на цветя,
цопащите ми сандали.

Мокър и разцъфнал ден
със окъпано начало,
с тъмен кичур, залепен
върху челото ти бяло.

Посивялата трева
във зелено боядисал.
Мокри сме и затова
да се бърза няма смисъл.

Нямам страх и нямам мрак.
Мокрите ти длани сричам.
Утро, заедно сме пак!
Утро, много те обичам!

‘