Решително стихотворение

.

Щом си тръгваш – вземи ме със себе си.
Много пъти от тук те изпращах
и сама си отгледах последици,
за които ще трябва да плащам.

Ето, имам една независимост,
във която съм вкопчена здраво.
И съм станала толкова хрисима,
че избухна ли – цирк ще направя.

Имам също легло, мое цялото.
Имам питомна мека пижама,
да ми милва душата и тялото
вековете, в които те няма.

Имам време, но то е загубено.
Свобода, но напълно излишна.
Имам навик във теб да съм влюбена
и порок – че не искам да дишам.

Стана време след тръгване, връщане,
да ти кажа – в очите, на глас –
напусни ми живота и къщата.
Но да знаеш, че идвам и аз.

.

Край стадо къщи…

Край стадо къщи – стадо крави.
Нощта е близо, но се бави.
Под хлътналите керемиди
какво прозорчето ще види –
немито, старо, запердено?
Полето диша уморено.
Преживят къщите тъгата.
Стените ги боли снагата.
Пристъпват. Скланят се. Приклякат.
Щурците сънено тиктакат.
Минават цигански каруци.
Кривят се снимките на внуци
до пукнатото огледало.
Отдавна времето е спряло.
Звездите необрани капят
и страхове ръмжат и хапят.
Растат дърветата. Тревата.
Във паметта расте мъглата.
Смъртта е близо, но се бави.
Край стадо къщи – стадо крави.

Баба ми вари сладко от спомени…

 
Баба ми вари сладко от спомени.
Огнището е между две тухли на двора.
Лошите спомени хвърля в огъня.
Кадят! Лютят!
Сладките спомени –
в голямата бяла тава,
калайдисана,
бяла като монета от царско време,
лъскава като луната.
Баба ми вари сладко от спомени.
По бялата й коса полепват сажди,
полата й мирише на пушек.
Аз съм й любимата внучка.
Аз й нося името,
тя ми носи чинийка с розова пяна.
Бръмча край баба си като
кафява пчела.
Сладкото се избистря.
Капва една сълза
върху розовия ми нокът,
мигът е гъст течен кристал.
Баба ми си отиде,
аз мириша на циганка,
сладко.

DSC08000

Да.

Топлинката сутрин се успива,
все по-трудно, все по-късно става.
Роклята й, жълта и ръждива,
е започнала да отеснява.

Лятото за път ли се приготвя?
Светофарът на луната свети.
Лястовиците са нервни котви,
напосоки хвърлени в небето.

Топлинката зрее, натежава.
Ляга си, преди да падне мракът.
Лятото защо си заминава?
Сигурно ли е, че ще го чакат?

Река

Тук имаме връзка, но слаба.
На стъпка от извора – суша.
Разказвах за тебе на жабите –
преглъщат, мълчат и ме слушат.

А ти си далеч от обхвата ми
и как да те чуя, когато
в коритото ляга реката,
блести, изтънява я лятото.

Малините капват отронени.
Водата ми близва езика.
Аз толкова ясно те помня,
а няма как да ти извикам.

Какво има още за смятане?
Което го няма, го няма.
Изпрани, изгладени камъни
и глад в изморените длани.

И сменят темата

 

На младост само – красота.
Тя после става безполезна.
С кафяви сгърчени листа
и слънчогледът днес залезе.

На семките им причерня.
Стъблото грозно се разголи.
Сега кого да обвиня,
че няма дъжд и не е пролет?

Изправен като слънчоглед,
минава август снизходително.
Повдигат остри рамене
и сменят темата щурците.

 

Гневът прекипява

Гневът прекипява и става тъга.
Човек преживява. Защо, за кога,
и да е заможен, и да е добричък,
какво всъщност може, ако е самичък.
И ходи безсилен, помага на дребно,
със жестове мили, със думи безследни,
с каквото е правил, с каквото е писал.
А то е безславно, а то е без смисъл.
Човек се отчайва, озъбен и малък,
търпи и изтрайва без риза, без залък,
затваря очи и изписва си вежди,
ръмжи и мълчи и засажда надежди.
Надеждите раждат нетрайни утехи.
Тъгата е сажда на новите дрехи.
Гневът му е въглен от тиха цигара.
Намира си ъгъл във църква, на гара,
във град, на поле, дупка, пропаст – да вика.
Гневът е солен, между някой и никой,
гневът има край, самотата – безкрайна,
тъгата е остра, и срамна, и тайна,
И е смачкан, и мек, и се кръсти за здраве,
и гасне човекът. Какво да направи?

Пощальонът на Неруда

poshtnaner2Влюбих се в книга. „Пощальонът на Неруда” от Антонио Скармета, преведена от Боряна Дукова. (Боряна, точно тази Исла Негра не е „остров Негра”, как може бе…)
Не, знаете ли, влюбих се в живот.
В живот, в който МЕТАФОРАТА минава по пътя на хората внезапно като камион с ангелски криле, и те, хората, делово и пламенно действат според обективната ситуация.

– Осезателен – каза вдовицата. – Сега й забраних да излиза от къщи, докато сеньор Хименес не си обере крушите. Вие навярно ще намерите за жестоко, че съм я уединила по този начин, но забележете, че хванах това свинско стихотворение напъхано в сутиена й.
– Напъхано в сутиена?
Жената извади от собствените си поли къс хартия (…) и зачете написаното все едно бе съдебно решение, натъртвайки на думата „гола” с детективска проницателност:

Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.
Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.

Смачка текста с погнуса, зарови го отново в престилката и заключи:
– С други думи, сеньор Неруда, пощальонът е виждал дъщеря ми, както я е майка раждала!
В този момент поетът съжали, че споделя материалистическата доктрина за тълкувание на света, тъй като почувства спешна нужда  да поиска милост от Господа. Смутен, той рискува да даде разяснение  без изискаността на онези адвокати, които, подобно на Чалрз Лафтън,  умеят да убедят дори мъртвеца, че още не е труп.
– Аз, госпожа Роса, бих казал, че от стихотворението не може да се заключи точно това.
Вдовицата изгледа изпитателно поета и изрече с безгранично презрение:
– От седемнайсет години я познавам, плюс деветте месеца, в които съм я носила в утробата си. Стихотворението не лъже, дон Пабло – когато е голо, моето момиче е точно такова, каквото казва поемата.
„Боже мили”, помоли се поетът, без думите да излязат от устата му.

Любими мои, четох и се смях на глас, и виках, и звъних по телефона, за да чета пасажи от тази великолепна книга за този великолепен живот. Тя е тъничка
защото този живот е

Книгата е 121 страници.
Тя разби сърцето ми, защото любовта прави точно това.
Купих я с намаление от онези там, как се казват, щайги с презрени намалени книги пред вратите на Хеликон, купих я заради името на Неруда, прочетох  я и душата ми се насели в нея.
Снощи, докато още плачех, след 108 страници смях и любов и щастие и още 13 страници лед в сърцето, поръчах от сайта на Колибри още пет екземпляра.

Така поезията няма да е пяла стиховете си напразно.

Корони!

 

Направих ги, защото ми трябват. Дайте да си говорим честно, те са нужни за всяко домакинство. Аз не знам жена, която да не е принцеса, ако не изявена – то латентна.
Абе трябват си корони…

 

Моята прекрасна книжарничка

В последно време излязоха няколко книги, в които се говори за книжарници.  Без замисляне се сещам за „Книжарничката на острова” (не съм я чела), „Любов, огромна като катедрала” (абсолютно читателско разочарование за мен, видя ми се постна и схематична, може да бъде една от множеството сюжетни линии в „Жълтите очи на крокодилите” например, но не и пълноценен самостоятелен роман), а ето днес дочетох „Моята прекрасна книжарничка” на Петра Хартлиб, преведена на български език от Алеко Дянков.
Не е чак неземно прекрасна, но си е доста хубава, защото:

09cbec0c8d2a723e384749dbae89720c1. Харесах я, защото аз много обичам да чета за мечти и за хора, които поемат рискове и влагат силите и времето си в това, което е тяхна страст. Това ме вдъхновява, дава ми сили, хубаво ми е да чета такива книги.

2. Харесах я също и защото останах с впечатлението, че всичко разказано е вярно. Това не е роман,а автобиографична книга и в нея се споделя опит. В това отношение тя ми напомня за „Уличният котарак Боб“. О, и по първата причина пак напомня за Боб!

3. Книгата можеше да бъде „Моята прекрасна хлебарничка / ферма / училище / замести-го-с-каквото-си-щеш” и пак би ми харесала, ако в нея човешки, спокойно и когато трябва – вълнуващо, се говори за живота на симпатични хора, които правят точно това, което обичат. Разбира се, пристрастна съм към книжарниците, защото в тях има много книги, а аз обичам книгите.
3-А. Лично отклонение. Истината е, че в момента ги обичам улегнало и бавно. Не можах да намеря „Бразилия” на Ъпдайк, исках да извадя от там един цитат, който описва много точно сегашното ми отношение към книгите. Беше нещо такова – след безброй приключения и дългогодишен брак Тристао и Изабел продължават да се обичат и сексът, който правят, е все така прекрасен, макар че те спят заедно доста рядко – както собствениците на безценни бижута не ги носят постоянно, но от време на време раздрънкват кутията, за да се насладят на звука им и да се убедят, че бижутата все още са си там. И аз така с четенето напоследък.
Обаче силно симпатизирам на хора, които обичат книгите.

Има още

Най-герестото лято…

.

Летата бяха глупави преди
и мислеха, че ще живеят вечно.
А пък това за малко се роди
и закипя, избистрено и течно.

Нощта му има сребърни рога,
денят му е перо от птиче чудно.
Най-герестото лято до сега
преди разсъмване е вече будно.

Сърцето му е гребен на петел.
Сърцето му е ягода и диня,
и който го опита, става смел
както преди, преди, преди години.

Пристига тук, възседнало коза,
и сянката на ореха го гушка.
Горещо, под езика – със сълза,
на пръстена – с едно зърно градушка.

Златисто, с драскотини и следи,
с адрес, записан в скъсана тетрадка.
Летата бяха нежни и преди,
но днешното е сто пъти по-кратко.

.

Хор на принцесите

Трудно е да си принцеса!
Драконите днес къде са?
Ти! Да, ти! Не ми се смей!
Нийде няма читав змей –

само някакви беззъби –
люпят семки, търсят гъби,
със елеци посред лято
и дори без люспа злато.

Нямат подли намерения,
нямат страшни прегрешения,
нямат крива кула даже.
Принцът как да се докаже?

Без далечни разстояния
и без тежки изпитания
как да си го разпозная –
да се вземем най-накрая

Време ми е да се женя!
Дракона не го е еня.
Бързо времето тече.
Кой ли ще ме отвлече?