Влюбих се в книга. „Пощальонът на Неруда” от Антонио Скармета, преведена от Боряна Дукова. (Боряна, точно тази Исла Негра не е „остров Негра”, как може бе…)
Не, знаете ли, влюбих се в живот.
В живот, в който МЕТАФОРАТА минава по пътя на хората внезапно като камион с ангелски криле, и те, хората, делово и пламенно действат според обективната ситуация.
– Осезателен – каза вдовицата. – Сега й забраних да излиза от къщи, докато сеньор Хименес не си обере крушите. Вие навярно ще намерите за жестоко, че съм я уединила по този начин, но забележете, че хванах това свинско стихотворение напъхано в сутиена й.
– Напъхано в сутиена?
Жената извади от собствените си поли къс хартия (…) и зачете написаното все едно бе съдебно решение, натъртвайки на думата „гола” с детективска проницателност:
Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.
Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.
Смачка текста с погнуса, зарови го отново в престилката и заключи:
– С други думи, сеньор Неруда, пощальонът е виждал дъщеря ми, както я е майка раждала!
В този момент поетът съжали, че споделя материалистическата доктрина за тълкувание на света, тъй като почувства спешна нужда да поиска милост от Господа. Смутен, той рискува да даде разяснение без изискаността на онези адвокати, които, подобно на Чалрз Лафтън, умеят да убедят дори мъртвеца, че още не е труп.
– Аз, госпожа Роса, бих казал, че от стихотворението не може да се заключи точно това.
Вдовицата изгледа изпитателно поета и изрече с безгранично презрение:
– От седемнайсет години я познавам, плюс деветте месеца, в които съм я носила в утробата си. Стихотворението не лъже, дон Пабло – когато е голо, моето момиче е точно такова, каквото казва поемата.
„Боже мили”, помоли се поетът, без думите да излязат от устата му.
Любими мои, четох и се смях на глас, и виках, и звъних по телефона, за да чета пасажи от тази великолепна книга за този великолепен живот. Тя е тъничка
защото този живот е
Книгата е 121 страници.
Тя разби сърцето ми, защото любовта прави точно това.
Купих я с намаление от онези там, как се казват, щайги с презрени намалени книги пред вратите на Хеликон, купих я заради името на Неруда, прочетох я и душата ми се насели в нея.
Снощи, докато още плачех, след 108 страници смях и любов и щастие и още 13 страници лед в сърцето, поръчах от сайта на Колибри още пет екземпляра.
Така поезията няма да е пяла стиховете си напразно.
❤
Мария Донева 