Сигурно съм единственият човек, който отива в мола, за да чете книга.
Има една пейка на първия етаж, четири пейки в каре, между тях расте някаква палма. Не съм разглеждала палмата, защото е зад гърба ми. Гледам една шарена пластмасова лодка, в която се качват и слизат деца; майки и баби пускат в процепа монети, лодката се разлюлява. Тя издава механични пластмасови звуци, които се смесват цвърченето на децата, гълченето на бабите, с музиката и рекламите, отекващи под стъкления таван, висок два етажа над главата ми.

Гледам семействата – толкова млади хора, а дъщерите вече са високи до раменете на майките си. Има и мънички момиченца и момченца с хубави дрешки и изписан на муцунките характер.
Купих си една книга от книжарницата и повече от час седях на тази пейка да чета. А после не исках да я чета другаде и ходих още два пъти специално за това.

Книгата има нелепо заглавие и корица, която е красивичка, но с нищо не подсказва какъв страхотен роман се крие под нея. Може би някой ще си я купи точно заради това заглавие, аз по чуден късмет я купих въпреки него. С извинение, говоря ви за „Мемоарите на една кучка” от Франческа Петрицо, превод на български – Велемира Костова–Върлакова, издадена от Сиела.

Направи ми впечатление, че авторката е родена през 1990 година, съвсем младо момиче. Мернах, че е за Елена от Троя, а гръцката античност винаги ми е харесвала. И така. Не знам защо точно нея купих.
И ме погълна.
Историята на Елена в тази книга е история за един живот, който се състои от раздели.
Разказът тече просто и вглъбено. Езикът е хубав и естествен, красив. Само на едно място ме подразни някакво сравнение, да, ето тук: „Звездите се търсеха по небето и намираха пътеките на безкрайния си кадрил.” Къде пък Елена от Спарта е видяла кадрил? И името на дъщеря й – Ермион, не знам защо са избрали точно тази форма. Ако й казваха Хермиона, както е прието, нямаше в една от най-вълнуващите сцени Елена да каже, че дъщеря й е неин син. И тук-таме още по някоя грешчица има… Но който хареса заглавието и корицата, няма да ги забележи, така че не е болка за умиране. По-важно е другото:
Това е дебел, успокояващ любовен роман. За всичките любови в живота на Елена – един безименен войник, Диомед, Ахил, Парис, Хектор. Героите, които маршируват в умовете ни, облечени в клишета като в бойни доспехи, в тази история са плътни и интересни. Те трептят в красива амплитуда около струната на това, което вече сме чели, и в повечето случаи вече познатото се допълва и обогатява, съществените отклонения са съвсем малко (например смъртта на Ахил).
Струва ми се невероятно как толкова млад човек може да описва преживявания и вълнения с такава заразителна дълбочина и яснота, толкова овладяно и умело. Не знам на кое се възхищавам повече – на ерудицията на авторката, на въображението й или на способността да трогва и да предава силни емоции.
Любов. Скръб.
Неотделими.
Четох книгата внимателно и вглъбено. Не зная дали бих имала сили да я прочета наведнъж, но ми се искаше. Музиката на мола ми кънтеше неангажиращо в далечината и беше много светло, беше ми много студено заради климатиците, а когато станех да си вървя, коленете ми бяха омекнали и ми беше красиво-тъжно.
Много се плаче на тази книга, ей!
Сигурно ако някой мъж я чете, няма да плаче, но за мен беше страхотно, не мислиш за нищо друго и се успокояваш… Става ти чисто в ума.
Забравяш се. Точно това ми трябваше.
Елена от Спарта, Елена от Троя, Елена.

Прочетох „Книжният гамбит на кралицата“ от Алан Бенет – лека, поучителна книжка… и бързам да споделя колко ми напомни на теб въпросната кралица – по прямото отношение, по нещо… неназоваемо в момента… та така… Добро утро и светък ден!
Ха, ‘светък’ може да означава светски-изпълнен с приятни срещи… или свещи? Ами да, май светулков ще река… Свет-свет! 🙂 – усмивки безчет!

Добре, ако вие получите такава препоръка от човек, който ви е симпатичен, макар и почти напълно непознат, какво ще направите?

Аз веднага потърсих книгата, поръчах я и още на другия ден тя беше моя.
„Книжният гамбит на кралицата“, автор Алан Бенет, превод на български – Аглика Маркова, издателство „Фама+“
Тя е мояяяя!!! (това да се прочете със зловещ глас, като великан)
Аз не мога да играя на шах. Иво има медали от състезания, а пък аз не мога да запомня дори как се редят фигурите. Потърсих в нета какво е това гамбит,  и ако правилно съм разбрала, то е доброволно да жертваш нещо, за да спечелиш преимущество и да направиш играта по-интересна. Заинтригуваха ме тези редове: „Стремежът на ответната страна да запази материалното преимущество по-често води до задълбочаване на проблемите, отклоняване от бързото развитие на фигурите, тяхното нефункционално разполагане, а оттам и неспособност за адекватна защита или атака.”
Добре.
И започнах да чета.
Книгата наистина се чете леко, аз я взех със себе си на плажа и тя ми беше съвсем точно.
Не бих я определила като хумористична книга. Свежа е, но не си спомням да съм се заливала от смях. Просто е хубава.

Има още →

Ако трябва да съм напълно честна, малко ми е притеснено да говоря за „Зимоковецът” (автори Тери и Лин Пратчет, илюстрации Пол Кидби, превод на български Катя Анчева, изд. Архонт-В ООД).
За Тери Пратчет и неговите книги има много ревюта в нета и всички са написани страхотно компетентно, а една твърде голяма част от ревютата е отделена, за да се обясни подробно защо преводът им е лош.
Моят английски ми стига, колкото след 50 грама алкохол да се осмеля да сглобявам изречения, с които компанията да се доразвесели (без връзка с това, какво конкретно се опитвам да кажа).
Въпреки това винаги ми се иска да изръмжа на големите разбирачи – хора, това е ТЕРИ ПРАТЧЕТ! Той пише по такъв игрив, интелигентен и мискински начин, че аз не бих се обидила, ако долната половина на всяка от страниците му съдържа бележки под линия в смисъла на старовремското * Непреводима игра на думи.
А пък то не е така!
Впрочем, едно от любимите ми неща в неговите книги са точно бележките. Последната в „Зимоковецът” например е:
* Коо…
Не мога да си изкривя душата и да кажа, че заглавието ми харесва безумно. Препраща ме право при Косьо Самоковеца, което е първото от двете просташки неща в българския вариант на книгата. Второто е песента „Пляс-пляс педалите”, която Мак Фигъл пеят, докато се спускат по водопада. Защо ще пеят това?!?! Кривунци!
Но това са малки дефекти на фона на една голямо, важно, смешно, многопластово, интересно, забавно, поетично, приказно и щастливо за мен събитие – че си имам нова книжка от Тери Пратчет.
Ужасна е мисълта, че ще дойде ден, в който ще си купя последната книга от него и други няма да има.
Поредицата за Тифани вече ми е най-любима. Харесват ми снежинките и айсбергите, харесват ми котето Ейти и сиренето Хорас (макар че ми се искаше Хорас да има някаква мисия, а не просто да се мотка с карирана препаска и да хмнка песнички).
Харесват ми плодородните ходила и короната от лед.
Ако някъде има някоя дребна пукнатинка в текста или дефект, който привлича погледа ми, усещам го като пластмасова капачка от бутилка, изпусната от турист в огромната красива планина, пълна с мечки-стръвници, зайчета и всякакви ужасии, красоти и красотички.
При положение, че ние обожаваме Тери Пратчет (за разлика от другата, по-никаква половина от човечеството, която пък не може да го търпи), естествено, че всяко отклонение от съвършенството ще отиде на сметката на преводача и редактора.
Но „Зимоковецът” е книга, в която има ей такива редове:

Докато говореха, третомислието на Тифани оглеждаше стаята от крайчеца на зрението й.
Беше чудно чиста и светла, накитена с всевъзможни драгоценности – евтини, веселяшки, от сорта на онези, на които пише „Най-добрата мама на света”. А там, където нямаше украшения, имаше снимки на бебета, деца и цели фамилии.
Тифани си беше представяла, че само разни величества живеят в подобни домове. Та тук имаше газени лампи! Имаше и тенекиена вана, удобно окачена на кука до тоалетната! Имаше помпа вътре в къщата! Леля обаче се тътреше с доста износената си черна рокля, съвсем невеличествено.
*

– Остави ме мен, ти коя си? – сопна се Тифани.
– Аноя, богинята на нещата, които се заклещват в чекмеджетата – представи се жената. – Приятно ми е да се запознаем. – Тя пак дръпна от горящата цигара и се разхвърчаха искри. Част от тях паднаха на пода, но май не причиниха никакви щети.
– И за това ли има богиня? – изуми се Тифани.
– Е, намирам запилени тирбушони и забутани под мебелите неща – разпери ръце Аноя. – Чат-пат и разни джаджи, наврени под възглавниците на гарнитурата. Молят ме да оправям и запецнати ципове, ама обмислям въпроса. Най-често се вестявам, когато хората заблъскат заседнали чекмеджета, зовейки боговете. – Тя пафна от цигарата си. – Да ти се намира чай?
– Никого не съм зовяла!
– Напротив – възрази Аноя, разпръсквайки още искри. – Ругаеше. Рано или късно всяка ругатня става молитва.

*

И ето, когато затвори очи, мечът беше в ръката му – толкова лек, че едва се усещаше, толкова тънък, че едва се виждаше, едно острие във въздуха, създадено да поразява. Хиляди врагове беше покосил с него там, пред огледалото. Никога не му дотежаваше, движеше се като слято с него и ето го сега в ръката му. Оръжие, което посичаше всичко алчно, лъжливо и крадливо….
Роланд въртеше въздушното острие, а упирите се разкъсваха като паяжини. Прииждаха още и още, но сребристият лъч неизменно ги достигаше и покосяваше. Те отстъпваха, пробваха нови форми, отскачаха, попарени от горящата ярост в главата му. Мечът свистеше. Упирите попадаха под острието, пищяха и изчезваха с пращене в нищото…
…а някой тропаше по шлема му. От доста време.
– Ъ? – изхъхри той, отваряйки очи.
– Пооля се – съобщи Сите О’Бери.

Боже, колко много обичам Тери Пратчет…………………..

Човек се влюбва не когато иска, а когато любовта го сполети.
Може да се случи във всеки момент и на всяко място.

На мен ми се случи на Първи май в книжарницата. Минах да кажа „Здрасти” и за да не изглеждам като безделник и смутител на реда, взех в ръце една книга, просто за да се потопя в пейзажа. Честно казано, не знам какво имаше на корицата й – ръкописен надпис на кафяв фон, дълъг, даже прекалено – не го и прочетох, а и кой да предположи, че това дълго нещо е заглавие? Кафяво, червено, синьо, нещо такова.
Абе отварям напосоки и попадам на нещо смешно. И пак. И пак.
Затварям книгата, чета на корицата: „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи”. Две авторки с общо пет имена – Мери Ан Шафър и Ани Бароуз. Тези се оляха! Така си викам.
Обаче пак разгръщам, и пак ме лъхва свежест и за нещо интересно става дума.
Ми купих си я.

„Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи” е новата ми абсолютно напълно любима книга и се налага да я прочетете, за да спра да ви досаждам с настоявания, умоляване и напомняне.
След „Шантарам” това е първата книга, която ме запленява. Очарователни герои, превъзходен език (преводът е на Анелия Николова), блестящ и мил хумор, интересна история, пълна с неочаквани приключения, а също и с очаквани, за да ни бъде доволно и пълно с радост и тъга сърцето. Започва като весела история за една писателка от Лондон, изпратена да представя книгата си из Англия и може би Шотландия (виж как го правят хората от десетилетия насам), а преминава в разтърсващ разказ за нацистката окупация, за Втората световна война и за отърсването от ужаса, за оцеляването и лекуването на човека, семействата и обществото от травмите на войната. Роман за приятелството и любовта. И много топло, много силно и смешно – за любовта към книгите.

Има още →

Това е поредната книга, която си купих, защото Ваня Хинкова от Хеликон – Русе е препоръчала.
И поредната книга, която, надлежно закупена, остана на рафта и аз не знам колко време, преди случайно да я пъхна в раницата си, за да я чета във влака за София, и то просто защото ми се видя лекичка.
Виж как съдбата ни приближава, приближава, и после изведнъж ни тресва, а ние се правим на изненадани.
Заглавието ми хареса много. Видя ми се драматично и тъжно, и изпълнено с надежда. То самото заглавие е цял роман: „Кажи „Ела” и ще оставя всичко… но само ми кажи „Ела”. Авторът е Алберт Еспиноса, преводът от испански – на Весела Ангелова.
И ето, като й дойде времето, някъде между Пазарджик и Стамболийски, аз разгърнах книгата и силно се притесних. В началото е съдържанието, и то е написано така, че се уплаших да не би да съм си взела от онези книги за приложна психология и самопомощ. Сещате се, дето премъдрият автор ти набива в главата колко си жалък, но той ще те спаси и ще ти помогне да спреш да си толкова окаян… и те потупва по темето, както потупваха онзи симпатичен дядко от „Бени Хил”.
Оказа се, че е така, но не съвсем.
Това е любовен роман, а също и криминален, но най-вече е пътуване в спомените и история за израстването. Честно казано, криминалният момент е направо претупан, отделиха му се три страници и нещо към края. Но книгата прелива от любов.
Май не съм чела друга такава. Прилича на конспект. Няма нищо излишно в нея, дори е накъсана, и това накъсване на текста е директно заявено, то си е част от стратегията на разказване. Да, ще ви разкажа за нея. Да, не съм забравил, че обещах да се върна към това. Да, ще ви разкажа и тази история, но самолетът ми вече кацна и трябва да се замисля за случая, по който работя.
Така книгата разговаря с читателя, и героят на книгата, докато обяснява кои са били важните хора в живота му, срещнати случайно и променили целия му път…
Ами той е човек в криза. Човек в беда. Човек с много тежки проблеми в миналото и в настоящето.
Но книгата е написана така, и той говори лично с читателя, и аз разбрах, че той е
Този измислен литературен герой
би могъл да се превърне за някой от своите безбройни анонимни читатели в такава решаваща фигура. В енергия, в перла, в диамант.
Сега си давам сметка, че четейки, съм се борила със скептицизма си, даже и в моментите, когато най-открито си подсмърчах и си поплаках, защото книгата ми въздейства силно емоционално. Казвах си – е как пък срещна тия невероятни хора, с такива невъзможни съдби… 90-годишен старец-комарджия с четвърт бял дроб, влюбен в манекен от витрина… и еднокрак боксьор-фотограф, живеещ в подземие… Но нали точно странните хора се запомнят. Точно те са значими.
Тази книга показва как всичко има смисъл, и най-голямото страдание, загуба и безсилие. Как човек расте. Как може да ти се сбъдне и най-невъзможната мечта. А може и да не се сбъдне.
Това е роман с необикновени герои, написана по необикновен начин, хубав.
Много ми харесва! Не толкова, че да я подарявам (това е висша степен на харесване), но толкова, че настойчиво да ви я препоръчам и при възможност да я давам назаем.

Запознах се с Лидия Димковска на Стружките вечери на поезията преди куп години и затова се зарадвах искрено, когато видях романа й „Скрита камера” в библиотеката, все едно неочаквано съм срещнала познат. Не знаех, че тя пише проза, познавам я като поетеса. Оказа се, че след успешния си дебют със „Скрита камера”, преведена освен на български – и на словенски, словашки и полски език, тя е написала още един роман, който е спечелил редица награди. Открих македонската и чешката корица на книгата в интернет (ох, в справката не пише, че е преведена на чешки, но ето тази корица е чешка, или греша?). Ами нашата корица е най-хубава! Художник е Боряна Йорданова. И, докато още съм на темата за книжното тяло – шрифтът ме измъчи, особено пасажите, написани от името на Лила, нечетлив и ситен-ситен италик; а печатните грешки са неприятно много.

Напоследък чета бавно, дори когато шрифтът не се отнася така враждебно към очите ми. Но „Скрита камера” и без това не е роман за бързо четене. Разказът е наситен, поетичен и богат на асоциации, които изискват да си дадеш време, за да ги осмислиш.
Авторката е родена през 1971 година. Романът е на ръба между фикцията и автобиографията. И героинята, Лила, е родена в същите тези времена. Това привлече моя интерес – да проследя приликите с моето детство, моментните снимки на обществото и филмчетата за промените, които настъпват в него. Като читател от съседна балканска страна, откривам забавни, уютни, а понякога – горчиви съвпадения.

Разказът тече по няколко линии – интимно-телесната и лична история на израстването и скитането; фантастичната линия за скритата камера, другото Аз, което живее в палеца на крака и не мигва, а записва и запомня; историческата линия за Балканите и Европа; световната линия, която присъствието на Джоузеф прокарва и така разширява хоризонта; размислите и разказът за литературното битие на една писателка, за която писането е и повод и начин да пътува до Америка, Азия, Европа…

Има още →

Да знаете каква чудесна книга ми подариха вчера!

Една от най-хубавите заешки истории, които съм чела.

Приказката е написана и илюстрирана от Филипа Ледърс и това е нейната първа книга. Преведена е от Стоян Атанасов.

Очарована съм от деликатността и фините цветове на рисунките. Толкова са леки, вдъхновяващи и нежни, че будят в мен желание и аз да рисувам. Цветовете са сочни, но не крещят, както на повечето книжки на пазара в момента, които явно имат за първа цел да прогорят нечия ретина с яркост и тюрлюгювеч от всячески цветове едновременно.

Картинките преливат от движение и от живот. Състоянията на зайчето са изразени ясно и хубаво и всяка картинка може да се превърне в повод за разговор с твоето дете за преживяванията и чувствата му.

Историята е простичка и е разказана със съчувствие и внимание, без да бъде милозлива или лигава.

Цялата книга приласкава и окуражава.

Ех, че хубава книга е „Черният заек“ на Филипа Ледърс!

В една стара папка от червена мушама стоят прибрани снимки, кръщелни свидетелства, актове за раждане, ученически бележници… и разни вестници от време оно, в които пише по нещо за мен. Майка ми ги пази. Знаех си, че там би трябвало да стои едно интервю… Намерих го!

Много трепетно интервю, даже се смущавам да го чета.
Поставих си за цел да го намеря, защото исках да видя името на журналистката. Така. Подписано е от Нела Ивова.
Тя ме покани в дома си, за да направим интервюто, а когато си тръгвах, ми даде цял куп книги, които да прочета. Това беше първата ми среща с Иван Методиев, Александър Секулов, Георги Рупчев, Добромир Тонев и Калин Донков.
Може би „Нела Ивова” е псевдоним. Аз не познавам госпожа Ивова, но ето, сега й благодаря тук.

Поезията влиза в живота на хората през всичките им сетива, тя живее навсякъде и във всичко може да бъде открита. Стихотворенията са само една възможност за това, една сред многото, най-добрата.
Стихотворенията са чист концентрат поезия.

И ето, това ми е дала тази журналистка, счела е за нужно да ми даде да прочета книгите, когато бях на 14. Скоро трябваше да й ги върна, затова преписах почти целите книги в една дебела тетрадка, и много от стихотворенията научих наизуст, просто защото бяха много хубави. И до сега, 25 години по-късно, още ги зная.
Нела Ивова е била проницателна, засякла ме е точно.
Няма случайности, няма невинност. Всичко е осъзнато и преднамерено!

Тази вечер прочетох „Елегии и тържества” на Калин Донков. Първият том съдържа избрана поезия, вторият том – проза. Аз си купих поезията, как да не си я купя, това е стара любов, силна-силна.

Калин Донков пише поезия от десетилетия – първата му книга със стихове е издадена през 1970, а томчето с избрани стихове е скромно, направо тънко – само около 70 стихотворения. Мисля си за това, през колко ситно сито са прекарани, за да бъдат избрани само толкова и точно тези.

Съдба, като отмерваш свойте грамове,
наглеждай неспокойните везни:
такъв несръчен ангел е баща ми,
че без да иска ще ги наклони… („Ад”)

Тези стихове са свили гнездо в ума ми, там живеят и се обаждат тихо в хора от обичайни шумове, понякога дори не ги разпознавам, но зная, че ми влияят.
Зная ги, но събрани в едно книжно тяло, както ги четях концентрирано и стремително, те пак ме разтърсиха. Разплакаха ме с онази дълбока наслада от предусещаната свежест, чистота и успокоение, които единствено плачът и летният дъжд оставят.
Смешно е да коментирам тази поезия, все едно й давам оценка, смешно е. Затова говоря за своето преживяване на думите, за това, колко пламенно и дълбоко е то всеки път.
Точно сега имам болезнена нужда от красота, и я получих от „Елегии и тъжества”. Усещането за хлад върху пламналото ми лице. Сезоните, видени като за пръв път.

Някъде в света, от който идем,
някъде във черната земя,
едно стръкче, храбро и невидимо
стиска зеленикава кама. („Острие”)

Има едно за тапетите на есента, сега ще го намеря…

А днес отвеждат есента във старческия дом.
Отлепва дъжд тапетите й жълти и червени. („Днес”)

Прекрасни мъдри неочаквани финали, това е учебник по поставяне на край.

Но гръм начупва сетивата,
а все ми е едно, братлета,
дали е удар на съдбата,
дали е удар на сърцето… („Пастел”)

любимолюбимолюбимо

Там със две листа на раменете,
с две случайно паднали листа,
дядо ми се връща от полето
като генерал на есента… („Равновесие на чувствата”)

И задължителното

…Но аз тека между добро и зло!
И  със това им преча да се слеят… („Ничия вода”)

Непрежалимите загуби и острата радост, прозренията, епифаниите, хладното реалистично приемане на острата необходимост да живееш или да спреш… Съвременна класика в най-чист вид.
Задължителна книга, чест и необходимост за всяка библиотека.

Мелодия декември

Есента ни ограби. Есента ни остави без нищо.
Календарът предлага единствено здрач занапред.
И една самота – като облачно пусто летище.
Без да носим багаж. Без да имаме в джоба билет.

Безопасната жажда за музика тежко възкръсва.
Хоризонтът издишва презрителен сив неуют.
А в света, преизпълнен от близкото наше отсъствие,
равномерните перки на времето скърцат от студ.

От забравени лампи потича снегът вертикално.
Градовете примигват на хляба под погледа мек.
А една самота! Като нощна безлюдна чакалня.
И от всяко търпение сам се отрича човек.

На съдбата във подгъва няма зашита монета.
И щастливият случай отстъпва по свойте следи.
Да затегнем колана, душа – и да вървим на небето,
откъдето през лятото скочиха всички звезди …

Калин Донков

*За този роман Христо Карастоянов получи наградата „Хеликон“ за 2012 година.

.
„Името” е роман за една жена. За живота й след смъртта.
Мъртви са близките й. Миналото й. Страната, която тя познава. Мъртво е бъдещето, за което я е подготвяла собствената й царствена кръв.
Тя живее живот на удавник.
Живот на удавник, отнесен от мътното, бързо течение на революцията. Преплувани морета от мръсна резеда. Пристанища, пълни с отчаяни и озверели хора.
А после – бавната, плитка, застояла вода на селския живот. Прозорците гледат към балкана и към полето, но тя никога не отива там.
Спомените й са за случки, които не е преживяла. За разговори, в които не е участвала. За шеги, на които са се смели други хора.
Непреживени спомени, взети от вестниците.
Самозванки се опитват да си присвоят името й.
Чужди мъже развяват нейното знаме с нейния герб.
Други жени, принцеси и царици, се омъжват, а тя остава сама и на никого, защото на земята няма равен и достоен за онова име, което тя никога не успява да изтръгне от себе си и да забрави. Тя е най-малката сестра, за която няма принц и приказката й никога не се състоява.
Умна жена, която използва своята интелигентност единствено за да си припомня коя е и да се опитва да забрави коя е.
Наблюдателна, всевиждаща. През дебелия слой вода, от дъното на самотата си, вижда смешното и ужасното, но нито се смее, нито плаче.
Има още →

Било зловещо тъмно утро. Дъждът барабанял по тенекиите на терасата с костеливите си пръсти. Мокрел рошавите хризантеми в градината, докато заприличат на оранжеви октоподи и на лилави паяци, с две думи – докато им скапе окончателно прическите. Листата капели, хората джапали в локви с олимпийски размери. Часовниците тиктакали ту напред, ту назад, зъбните им колелца скърцали със зъби, течните им кристали се съсирвали, и цялото време се чудело кой път изобщо да хване.

В това противно и отвратително утро, вещаещо всякакви злочестини, ужасии и неудобства, аз съм си лежала в топлото легълце и съм се протягала наляво, надясно и по всички диагонали с твърдото намерение поне още час да не преставам да си гнездя.

Тогава!
Звънецът издрънчал с грозния лай на кученце, прегазено от ръчна количка, пълна с тикви. Два пъти.
Това бил пощальонът!
В мрачното и страхотевично октомврийско утро той ми донесъл…
Знаете ли какво ми донесъл той?!

Той ми донесъл „СТРАШНА ПРИКАЗКА”, написана от Мила Попнеделева-Генова и изрисувана с вещици, призраци и всякакви ужасони от нейното хубаво и най-мило момченце Боби!
О, как съм треперила! О, как се тресли пердетата от моето подвикване, свирукане и много, ама много стреснат смях!

Книгата е съвсем напълно чисто нова, но вече я има в книжарниците, и е черрррррна чернннна като сто вещически котки и три гарвана. Няма друга такава книга. Не и българска.
Страшна е като за истински смели момчета и момичета, и е свежа и всъщност радостна.
В нея има приемане на страха и радост от преодоляването му, а не онази покровителствена-потупваща-по-тъпата-главичка закрила – няма страшно, на тебе само ти се струва, че те е страх, хайде вече си лягай, глупаво дете, и отричай страховете си, защото иначе ще ти се присмиваме, а накрая може и да те плеснем, защото си лигльо и ни пречиш да си четем вестника.

Чудесна, кратка, съвременна, усмихната СТРАШНА ПРИКАЗКА.
Горещо препоръчвам!

Никога няма да забравя това преживяване.
Миналата година отидох на културен туризъм в Казанлък – на премиера на книгата на Румен Денев „Люлка на вселената”. Закъснях, колкото да заваря залата в дома на Чудомир претъпкана до средата на коридора отвън, а Гранитски – на финала на речта си. Пробих си път и успях да се вмъкна вътре, права до стената и със затаен дъх, така плътно притисната между другите правостоящи, че с мъка успях да бръкна в джоба си и да изключа звука на телефона.
И Румен започна да чете поемата.
Никога няма да забравя въздуха в залата, пропит с внимание. Хората, които слушаха почтително, без да помръдват. Пренесох се в един възрожденски свят, в който общността се събира, за да покаже на по-учения уважение и да се поучи от него. Имаше нещо толкова красиво в това, всички заедно да чуем думи, които са извън ежедневното. Всъщност – извън реалността, каквато я обитаваме обичайно. Думи, които ни отварят врата към друга, по-висока реалност, показват ни я достъпна и очакваща нас. Представих си как поемата на Румен Денев е като боичка, която оцветява въздуха и прави видими вратите към другия свят. Към друг свят.
Това се случи в Казанлък, читав и запазен град. Градецът К…

Сега чета „Град България” и се радвам от сърце.
Хитреци имаме много, мъдреци не достигат.
В „Град България” мъдрецът Румен Денев е събрал свои статии, излизали във вестник „Искра” – есета, мнения, наблюдения  върху други текстове, събития и факти. И се е получила една книга – практически наръчник, учебник по философия.
Философията като любов към мъдростта, като радост от мисловните игри, като удоволствие от пъргавината и младостта на ума.
(В нашето общество философските занимания не се насърчават и рядко са на почит. Ако чуеш да признаят някого за философ, най-вероятно ще добавят и „дървен”. Ние сме народ, който се подиграва на философите и уважава господа, но най-вече дървения господ.
Тези изрази ме потрисат. Развеселяващи и потресаващи изрази – дървен философ, дървен господ.)
В есетата на Румен Денев ми доставя удоволствие свободата, с която той оперира с фактите и разсъжденията, гради хипотези, излага аргументи, моделира възможното минало и възможното бъдеще. Дори на местата, където асоциативните вериги стават твърде хлабави и ми се приисква да проверя този или онзи факт, скоковете на мисълта ме замайват и забавляват. Приисква ми се и аз да имам този размах, тази смелост и в същото време – задълбоченост.
Тази книга ме вдъхновява.
Ветрилото на темите е твърде широко. В деня, в който си купих книгата, най-напред отворих на съдържанието и си избрах за начало едно есе, „Поезия и истина”.
Там пише така:

„…Поезията е истина, но тя е скрита като тайна зад думите. Всяко буквално възприемане води до лъжливата преценка, че четем безсмислици и безобразни абракадабри. Читателят може да реши основния поетичен въпрос: Кой е глупакът: аз или това стихотворение?” по два начина. Но най-често отговорът е: „Стихотворението, т.е. поетът.” Защото да признаеш културното наследство, събрано в поезията, за по-мъдро от теб, означава изкачване на стръмнина, а всяко изкачване е свещено усилие…”
„…Искам да защитя поезията, като казвам какво тя не е… Тя не е „нещо за душата”, а душата е нещо за поезията. За поезията, която е устрем към истината. Под „нещо за душата” обикновено, по-точно винаги, се разбира някакво гъделичкане на стомаха и други органи. Гъделичкане на самодоволството, че ей го на, без усилие летиш по пързалката надолу в един световъртеж от сластолюбие, сребролюбие и властолюбие…Художественото пространство може да бъде изчистено единствено с навлизането там на прекрасното и възвишеното. Прекрасното може да измести и да изтласка във въображението на народа всички тия осакатени, извратени и шантави изображения, които го пълнят…”
„…Образът не се гони с тояга, а с друг образ. Може би ще си помислите, че говоря за абстрактни неща? Не, това е от конкретно по-конкретно, защото касае на първо място, но не само, заплахата, която представлява виртуалното пространство за децата. Но кой ли в тази наша България, в тази голяма детска градина, не е в някакъв нравствен смисъл подрастващ?…”
„Град България”, политическа фантастика.
Румен Денев.