Случва се човек да си счупи някоя кост и после заради лошо лечение, немарливост или лош късмет счупеното да зарасне зле. Уж вече си излекуван, а то си боли, не се движиш както преди, губиш от силата си.
Тогава отиваш при специалист и той нарочно счупва костта на същото място – за да я излекува и да й възвърне функционалността.

Може да е кост, а може и да е друго счупено. Може много дълго да те боли душата след любов (след любов!), от раздяла, от обида или от тъга.
Човек отрича – не, той не ревнува… надживях те…. дори не си спомням…
Човекът може наистина да не си спомня мига на травмата. Но боли.

Красивите стихотворения, печалната музика, филмите, които будят скръб, правят това.
Нежно и любовно, с внимателна жестокост счупват душата ти на същото място, причиняват болка – и после я лекуват заедно със старите болки, които си носил със себе си много дълго време. Колкото пъти е необходимо. Докато спре да боли, и ти нехайно казваш – това стихотворение ми омръзна, а преди ми въздействаше толкова силно, защо ли?

Имах възможност да прочета есета, написани от деца на възраст между 14 и 18 години. Те са от различни градове, от разни краища на страната.
Всички есета бяха на една и съща тема.
Освен темата, те имаха още няколко общи особености:
– Отвлечен стил. В изреченията са нанизани абстрактни съществителни, които се плъзгат по повърхността на темата, без да се задълбочават дори в изясняването на понятията, за които става дума.
– Приповдигнат, патетичен тон. Прилагателните са силни, настойчиви и пламенни, все едно са писани от човек с висока температура. Целият този патос обаче не заразява читателя с вълнение, по-скоро създава чувство на напрежение и неудобство.
– Авторите на есетата са деца, но заразени от устрема на текста и като следват високия фалшив тон, те не се притесняват да говорят за заблудите на детството, за погубената си младост, споменават за смазаната си вяра, горчивите, непоносими предателства и злите беди, които са ги сполетявали, но благодарение на това са постигнали мъдрости и прозрения. Все фрази, които биха подхождали повече на 100-годишна любителка на стари шлагери, отколкото на 14-15 годишни момичета.
– Общи приказки и дежурни фрази.
– Липса на хумор и каквато и да е усмивка в текста. Явно за да пишеш есе, трябва да си минимум някакъв Гандалф в лошо настроение, заключен в подземие, и, сърдит на света, да обвиняваш другите за (каквато е темата на есето).
– В повечето есета имаше груби правописни грешки, що е запетайка и къде й е мястото също беше видимо неясно на авторите. Честно казано, патосът ми беше много по-непоносим от правописните грешки.

От всички изброени общи особености на есетата, които прочетох, само последната си беше откровена неграмотност.

Всичко останало се слива в едно общо лошо чувство за липса на откровеност, за фалшивост и желание да се харесаш на някакви много скучни хора с дървени глави.

Но нали всички тези деца са от различни градове!
Значи те на това са учени. Това е правилото, така се пише есе в наши дни – абстрактно, кухо, драматично към истерично.
Не можем да се сърдим на децата, че са научили това, на което ги учат.
Впрочем, с тези есета те са готови за политици: да редят лъскави фрази без грам съдържание, да си дават умен вид, да имитират ангажираност и чувствителност, без да влагат нищо лично.
Това не са текстове, които човек би писал доброволно и от сърце. Нито пък някой би ги чел, ако не му е повинност. Учителите учат децата да пишат така, после за наказание пак същите тези учители четат написаното. И явно колкото е по-кухо, но пък ефектно, толкова по-висока е оценката.
Това е болезнено.
Аз не съм в образователната система и не знам какви са формалните изисквания за ученическо есе… но дълбоко вярвам, че текстовете се пишат от един човек, за да стигнат до друг и да му кажат нещо.  Нещо важно, нещо искрено, мисъл, чувство, идея, нещо, в което вярваш и искаш да го споделиш или да го защитиш.
Имам впечатление, че писането на есе се е превърнало в състезание по редене на клишета с важен тон.
Сигурно някъде има и спокойни, умни, естествено звучащи есета, може би само моят лош и зъл късмет ме сблъсква с такива, каквито описах. Може! Дано!
Безпокоя се, че тези деца, които така правилно са се научили да пишат каквото се иска от тях, може би мислят, че това е хубаво и добро. Може би не знаят, че им е даден грешен тон, и пеят ли пеят старателно, и колкото е по-старателно, толкова е по-фалшиво.
Мисля, че есето в този му вид е изчадие, родено от хубави букви и хубави думи, от хубави деца по изискване на работливи учители, и че всичко това е една голяма грешка.

Доктор Толев много пъти ми е казвал, че щастието е липса на нещастие.
Ами не, Тошко.
Това е все едно да кажеш, че любов е, когато не те мразят.
Да направим стъпка напред.
Когато не си нещастен и не те мразят, е кота нула.
Когато знаеш буквите и си базисно грамотен, е кота нула.
Щастието е…
Щастието е да си пълноценен и полезен, и в този момент направиш нещо, което само ти и точно ти можеш да направиш, а хората, за които е предназначено, да го видят и да го оценят. Може да е прашинка, но да попадне за част от мига в лъч светлина и да блесне, и който трябва – да я види.
И любовта е, когато си приет в пълнотата си (дори да си слабичък), с цялата способност за щастие и нещастие, която носиш.
И това да се случва не за миг. Да бъде постоянно, усърдно, щателно. С високо КПД.
Да имаме щастие и любов.
Късмет с кафето. От новогодишната баница. Поради труда си. Защото сме такива личности.
Защо не?

Добавям стихотворение на доктор Толев, защото той е моят любим поет:

Не мога да не вдишам пролетта!
С уханните нюанси на зелено!
И толкова безплатна красота.
Освен това, съвсем не е студено.

Не мога да не видя този ден!
Със слънчице, доколкото ще трябва.
Светът е хубав, чист и подреден.
И много искам във това да вярвам!

Детенцето ми си дошло за празниците зимата, излизаме да изпием първото си кафе заедно.

По улиците мръсотия, кал от ремонтите, мрачни минувачи, надменна сервитьорка,  минават просяци през пет минути и ако не им дадеш пари те кълнат,  някакви хора грубиянстват и си крещят. Викам си, това моето няма да се върне повече, и го разбирам.

На улицата видимо луд човек, ама луд по цялата глава, ни фиксира с поглед, отправя се насам, спира на половин крачка от нас и със странен, като женски глас, ни казва:

– Честит празник, да сте живи и здрави! – и рязко отминава.

Поглеждам си сина, а той се усмихнал, и ми вика:

– Имало и нормални хора тук! Има надежда!

Значи и за мен има.

Моята приятелка е много красива. Като я видиш, ти се иска да я пипнеш с ръка, но някак без да я докосваш, толкова е ефирна. Тънка е като тревичка, косата й е дълга до безкрайността, очите й са сиви, казва Р по много сладък начин. Представя се за момиче, но очевидно е елф.
Пием чай в събота предиобед. Тя още от начало предупреждава, че няма много време, защото от тук отива на работа.
– Какво работиш?
– Две работи са, като застрахователен агент и като аниматор в един детски център, по няколко часа на ден. Сега ще ходя в детския център, от 12 до 21.
– Ходиш на две работи!!! Това не ти ли пречи на училището?
– А, ами аз нали съм в 12 клас, не искат кой знае какво от нас вече.
– Ти нали вече си пълнолетна?
– Да.
– Тогава защо разсъждаваш като ученичка? Не трябва да чакаш някой да изисква от теб. Ти сама трябва да изискваш от себе си – казвам много умно аз.
– Така е, но нали никой не държи на… не се пишат отсъствия и много от съучениците ми изобщо не идват на училище.
– Какво от това? Ти ходи! Ти не учиш за тях, за себе си учиш.
– Да, но когато сме по-малко от десет човека в клас, учителите ни пускат.
– Ами ако не искате да си ходите?
– Не, те съучениците ми искат.
– Чакай де – съвсем се смайвам аз, – ами ако не искате да си ходите?
– Стоим в кафенето до следващия час.
– Ама ти… редно ли е да стоиш в кафенето, а после паричките, които изкарваш на работа, да ги даваш за частни уроци?
– Не, но за матурата…
– Ти си пълнолетна! – започвам да викам аз, но съм пресипнала и не се чува нещо по-различно от приглушено квичене, така че се засмиваме.
После се сещам, че съм ядосана, и пак се развиквам:
– Ти си пълнолетна! Ти си в правото си да искаш урока, за който си дошла! Освен че си длъжна, ти имаш това право! Това, че като бие звънец, не даваш на учителката 20 лева, не означава, че не й плащаш. Тя е държавен служител, родителите ти й плащат с данъците си. Чакай малко. Ти законно ли работиш? – тя кима. – ТИ Й ПЛАЩАШ С ДАНЪЦИТЕ, КОИТО ТИ УДЪРЖАТ!
Тука вече пускам глас и хората в кафенето се обръщат. Спирам за момент, отпивам от чая, давам назад.
– Ти имаш право да си вземеш урока, дори да сте само десет човека. Според мен и само ти да си, пак имаш право, дори го заслужаваш още повече… Само че това сигурно означава да водиш война и с учителите, и със съучениците си?
Тя кима.
– А ти не искаш, нали?
Пак кимва.
Малко мълчим.
Мисля си, защо настройвам момичето за битки, които и двете знаем, че са справедливи, но пак и двете знаем, че няма да се случат. Всичко ще остане същото, само дето освен измамена, ще се чувства и победена, и виновна пред себе си.
– Ама те те прецакват! Ти не си само ученичка вече, ти си пълнолетен човек, трябва да се бориш за себе си! – това не го изквичавам, премълчавам го.
Вместо това питам:
– Гледа ли „Аквамен”?