Моята приятелка е много красива. Като я видиш, ти се иска да я пипнеш с ръка, но някак без да я докосваш, толкова е ефирна. Тънка е като тревичка, косата й е дълга до безкрайността, очите й са сиви, казва Р по много сладък начин. Представя се за момиче, но очевидно е елф.
Пием чай в събота предиобед. Тя още от начало предупреждава, че няма много време, защото от тук отива на работа.
– Какво работиш?
– Две работи са, като застрахователен агент и като аниматор в един детски център, по няколко часа на ден. Сега ще ходя в детския център, от 12 до 21.
– Ходиш на две работи!!! Това не ти ли пречи на училището?
– А, ами аз нали съм в 12 клас, не искат кой знае какво от нас вече.
– Ти нали вече си пълнолетна?
– Да.
– Тогава защо разсъждаваш като ученичка? Не трябва да чакаш някой да изисква от теб. Ти сама трябва да изискваш от себе си – казвам много умно аз.
– Така е, но нали никой не държи на… не се пишат отсъствия и много от съучениците ми изобщо не идват на училище.
– Какво от това? Ти ходи! Ти не учиш за тях, за себе си учиш.
– Да, но когато сме по-малко от десет човека в клас, учителите ни пускат.
– Ами ако не искате да си ходите?
– Не, те съучениците ми искат.
– Чакай де – съвсем се смайвам аз, – ами ако не искате да си ходите?
– Стоим в кафенето до следващия час.
– Ама ти… редно ли е да стоиш в кафенето, а после паричките, които изкарваш на работа, да ги даваш за частни уроци?
– Не, но за матурата…
– Ти си пълнолетна! – започвам да викам аз, но съм пресипнала и не се чува нещо по-различно от приглушено квичене, така че се засмиваме.
После се сещам, че съм ядосана, и пак се развиквам:
– Ти си пълнолетна! Ти си в правото си да искаш урока, за който си дошла! Освен че си длъжна, ти имаш това право! Това, че като бие звънец, не даваш на учителката 20 лева, не означава, че не й плащаш. Тя е държавен служител, родителите ти й плащат с данъците си. Чакай малко. Ти законно ли работиш? – тя кима. – ТИ Й ПЛАЩАШ С ДАНЪЦИТЕ, КОИТО ТИ УДЪРЖАТ!
Тука вече пускам глас и хората в кафенето се обръщат. Спирам за момент, отпивам от чая, давам назад.
– Ти имаш право да си вземеш урока, дори да сте само десет човека. Според мен и само ти да си, пак имаш право, дори го заслужаваш още повече… Само че това сигурно означава да водиш война и с учителите, и със съучениците си?
Тя кима.
– А ти не искаш, нали?
Пак кимва.
Малко мълчим.
Мисля си, защо настройвам момичето за битки, които и двете знаем, че са справедливи, но пак и двете знаем, че няма да се случат. Всичко ще остане същото, само дето освен измамена, ще се чувства и победена, и виновна пред себе си.
– Ама те те прецакват! Ти не си само ученичка вече, ти си пълнолетен човек, трябва да се бориш за себе си! – това не го изквичавам, премълчавам го.
Вместо това питам:
– Гледа ли „Аквамен”?