О, колко съм болен!
Много хора не са добре и дано се оправят скоро, обаче като моето такова лошо, друго няма. Схвана ми се гърбът, чувала бях, но не знаех колко грозно зло е това. Денем, когато съм права или седнала, някак се живее, но нощем е едно от най-лошите лошавини, които са ме спохождали.
Естествено, аз знам, че актуалното зло е най-ярко, но то съвсем обективно ме боли.
Казвам го по три причини:
1. Да ви стане жал за мене и да си помислите: каква мила жена, а толкова горкичка (приятно е някой да те полюлее за миг в ума си, все едно си бебе)
2. Като ми мине, да си припомня и да тържествувам.
3. Да разберете колко интересна е книгата, за която ще ви пиша, щом любовта към нея ме осени при най-неблагоприятни обстоятелства.

Става дума за „Шепа врани” на Джоан Харис.

Отдавна не ми се беше случвало да отворя една книга, да започна да я чета и да не я оставя, докато не стигна до последната страница.

Езикът й е поетичен, лек, прозрачен, което се дължи и на превода на Богдан Русев.
Историята е и приказка, и любовен роман, и пълна обиколка около слънцето. Месеците се сменят, природата показва различните си лица, времето тече заедно с обичаите, песните и традициите. Не зная доколко описаните ритуали са автентични, но те са така естествено вписани в романтичната история на кафявото момиче, че аз ги възприех като част от пейзажа, като невидима пътека, по която човек върви, за да не се загуби в тъгите, надеждите и страховете си.
Необичаен герой в обичайна ситуация. Момичето е от рода на Странниците, не е човек, а вълшебно същество, което може да се вселява в животните, птиците и рибите, да лети, да ловува, да усеща света с листата и клоните си, когато избере да се превърне в растение. Тя се влюбва, прави огромни жертви, но е разочарована и прогонена. Тъгува, опитва се да си върне любовта, опитва да се освободи от нея, мисли за отмъщение… С една дума – банални неща, кой не ги е преживявал?
Но красиво. Ярко, образно, с всичките си сетива го усетих. Нежността, покрусата, оцеляването, топлината на вълците.
Честно казано, на края митологията доста ми се омеша и не ми стана ясно какво точно се случва, но не изпитах вътрешна съпротива срещу това. Стана ми ясно, че всичко си е дошло на мястото, всичко е било необходимо, и дори – че всичко е станало точно така, както трябва.
Една интересна идея: да, след младостта идва старост, но след старостта отново ще бъдем млади, и после пак и пак.
Как да не прегърнеш такава утешителна идея?
И за финал на краткия ми текст за „Шепа врани”, вместо цитат, ще ви щракна няколко фрагмента от илюстрациите. Даже е малко смешно – корицата ми беше разочарование. Толкова обичам кориците на Джоан Харис, като чуя името й, веднага пред очите ми изплуват топли натюрморти, предмети от ежедневието, които разказват история, описват характер, създават атмосфера още преди първата дума. И сега една черна корица, никаква такава…
И отваряш! И разгръщаш! И там? Най-нежните, изящни, прелестни рисунки, направо ми иде да си ги татуирам тук и там, толкова са красиви и пълни със смисъл и живот.
В частта с благодарностите авторката е написала: „Благодаря… на илюстраторката Бони Хелън Хоукинс, която се появи случайно в живота ми, донесена от вятъра в един летен ден, но нейната визия помогна на тази история да оживее.” Корицата е направена от друг художник, но след малко аз ще си изпия афламила за здравето на Бони Хелън Хоукинс.
Хайде сега пратете по една изцелителна и окуражителна мисъл за мене и за гърба ми, после вземете 15 лева и ги разменете в някоя книжарница за „Шепа врани”.