„Щастливи времена” е новата ми книга. Важна е за мен, много. Най-обикновени стихотворения, повечето от тях – римувани, повечето за любов. Като всичките ми книги досега, но по-различна. Поне аз я усещам оголена до безпомощност, храбра до пълна беззащитност и толкова тъжна, че чак ме плаши. За да излезе в този вид, ми помогнаха приятели, колеги и читатели, които не познавам, но те присъстват ярко и плътно в моя живот.

Годината 2018 беше точно такава, каквато е и книгата.

Започна с едни птичета, които измислих през януари и направих десетки от тях. Завършва предимно с мишки. Шест месеца от тази година ших всеки ден часове наред. През останалото време нямах очила и не можех. Пък и шиенето е за студеното време, пълни ти ръцете с топлина и очите с цветове, и сърцето с радост.

Пролетта ме смаза, лятото ме излекува.

Работих с Театрална група „ВИЖ” към Съюза на слепите в България. Кольо, Илчо, Дина Желева, Стоян, Ваня, Силвия и Митко, много емоционални репетиции, различни трудности, но пък същата страст и желание за театър и за общуване. Направихме чудесни „Червени рози”.

С литературния клуб „Без заглавие” продължихме да се събираме всеки вторник от 19 часа (и вратите ни са отворени за още нови хора в ученическа възраст). През пролетта излезе сборникът със стихотворения и разкази „Вълшебният вторник”. Единственият ми задължителен ангажимент с определено време е вторник от 19 до 21, с това съобразявам всякакви пътувания, работи и почивки. Много държа на това.

Пътувания. Пътувания! Стихотворенията ме заведоха през 2018 година (сега ще изброявам не по ред) в София, Пловдив, Панагюрище, Стара Загора, Малмьо, Троян, Попово, Свищов, Варна, Бургас, Русе, Ямбол, Казанлък, Благоевград, Нова Загора… Обожавам. Бих искала да си изкарвам хляба, като казвам стихотворения пред хората. Искам да виждам лицата им. Просто искам да съм там. На повечето места, където бях, има при кого да се върна. И не стига, че има при кого, ами и искам!
Много искам.
Швеция. Два пъти Швеция. Първо бях в Малмьо на среща с българската общност там. После цял август прекарах в Стрьомстад. Мисля, че там се върнах към живота (извинете за силните думи, слаби са.) Не зная дали мога да кажа хем ясно, хем кратко какво беше това. Първо, че се осмелих да тръгна. Летях със самолет. Изпуснах самолет. Смених рейс и влак. Изпуснах влак. Живях в Швеция с грузинци. Делих дом с моята Дали и нейната бохемска рокля, Дали, която излезе в бурята, за да изглади дрехите си в стаята за гладене и вървеше през двора, залитайки с гордо изправена глава, и която, като грузинска жена, не толерира хора, отказващи да ядат. И ни заведе в Норвегия за ден. И още – прекарах няколко дни от сутринта до вечерта по бикини и зимно яке на брега на фиорда. И с чувство за пълна безопасност бродих през гората.
Не, не.
Ще започна от другаде.
От къртичи гъз. До Орлово око.
Имам дете. Син. Дете-чудо. Покрай него пък какви неща видях, научих и преживях! Заведе ме в три пещери! Между лазенето в калта на Лепеница и легендите от Дяволското гърло аз, дебелогъзата старозагорска леличка, се спуснах по въжен тролей. Просто за да му се харесам, разбирате ли? Това беше голям урок. Споделям:
От нас зависи само първата стъпка. Добре, някой път има някой или нещо, което ни тегли здрав шут в задника и политаме. Но в огромния процент от случаите трябва само да се осмелим, нищо друго. Скачаме. И после летим, и крещим, и квичим от кеф, и дърветата все едно нарочно се отдръпват, за да прелетим между клоните им невредими… Боже, колко е сладък животът… Особено ако се осмелим.

2018 беше най-международната година в живота ми до сега (ще изброявам). Бях за час или за месец в България, Швеция, Норвегия, Дания, Гърция, Македония, Сърбия, Словения, Унгария, Чехия, Словакия, Австрия и Германия.
В този ред на мисли: Може би ще имам книга със стихотворения на шведски. А Хели Мандил преведе „Как спрях да крада” на иврит.

Когато съм спокойна и силна, се чувствам на върха на света. Правя точно това, което искам, и общувам само с хора, които харесвам.
Когато съм слаба, се чувствам банална, неоценена, напълно излишна на този хубав свят.
И все съм права.

Още: имахме концерти с Марина, Венци и Антони, Джазът пее на български вече девета година, а аз ги обичам все повече.

Още: писах стихове за куклена пиеса за ДКТ – Стара Загора, „Банда Бацили”, може този път да излезе спектакъл от това.
И стихове за мюзикъла „Въздушната принцеса” в театър „Възраждане”, премиерата наближава.
Още: участвах в „Актьори срещу поети” в театър Сфумато.

Момент! Излезе „Разбойникът плъх”, а пък догодина вероятно ще излезе нова книга на Джулия Доналдсън, която преведох – „Съчко”. Имаме готови преводи на „Зог” и „Къде е мама?”.
Написах няколко разказа и стихотворения.

Научих ли нещо важно през 2018 година?
Да, две важни неща.
На тези години още мога да откривам приятели. Можем да се срещаме и да се свързваме. Можем, без да нарушаваме целостта на защитните си щитове, да се окажем открити, близки и свързани с хора като нас, топли хора, обичливи, ценни, прекрасни, има кой да поеме ръката ми, когато я подам. Има кой да ме утеши, когато оставят ръката ми да увисне във въздуха.
Ние никога няма да останем сами.

И второто.
Не трябва да се молим децата ни да се върнат вкъщи за постоянно. Не! Не, не! Само ако искат, когато искат.
Трябва да се молим за мир. Мирът е най-важното. Ако го нямаме, всичко ще спре и всичко ще свърши.
Само мир.

Много хора могат прекрасно да си живеят и без бижута, но за мен бижутата са ценни и незаменими.
Човечеството ги изработва и ги носи още от древността.

Техният смисъл е да украсяват, да свидетелстват за богатство, да изразяват чувства, да ни връщат към спомени, да открояват индивидуалността на този, който ги е изработил, и на другия, който ги носи; те се предават в наследство, те са талисмани и ни закрилят, те са част от нашите свещени ритуали. За един са каприз, за друг са необходимост. Един никога не е носил бижута, друг без тях се чувства, все едно е гол. Бижутата са разточителност, лукс, но и нещо естествено като усмивката.

Бижутата са красиви по дефиниция. Дори когато са закачливи и забавни, в тях има нещо празнично, извън-ежедневно, което предава блясък на деня. Красотата им се предава и на приносителя, те подчертават грацията на жената и силата на мъжката ръка.

Модите се сменят и в едни времена се носят колиета от платина с диаманти колкото лешници. В други времена – колиета от бетон. Честно, виждала съм колиета от бетон. Модата принажда стойност, окото свиква, бетонът е красив, поне за известно време, докато трае общественият договор по този въпрос.
Някои бижута имат приложен характер – копчета, токи – други пък затрудняват ходенето или не могат да се носят от сам човек.
Има бижута за всеки повод и ситуация. Не върви да си сложиш тиара, за да отидеш да изхвърлиш боклука. Не върви да се накичиш с пластмасови гривни от зрънчо, когато отиваш да се бракосъчетаваш. Не можеш да откажеш гердана от макарони, който детето ти е направило за теб, защото с този гердан ти си най-хубавата мама на света.

Ние у нас имаме златна обица-кошничка с буквата М, един брой. Имаме скъсана гривна от сребърни монети с лика на цар Борис. Имаме пръстена с детелинките от лелка Мичи и един бял пръстен от майка Мими, вероятно железен. Аз нямам брачна халка, след като ме ограбиха в Борисовата градина посред бял ден. За онези момчета с пистолета моята брачна халка е означавала една доза, за мен означаваше семейство и любов. Бижутата пазят чувствата и спомените ни; пазят ги дори по-добре от нас самите.
Някога някой ще подари моя пръстен на друга жена, и те ще се обичат завинаги. Не като нас.

Имам любима дървена гривна с меченце. Имам и златни, и сребърни, и хартиени, и стъклени украшения. Кой друг ще тръгне с хартиени лодчици на ушите? Има кой, познавам няколко като мене. Много сме, силни сме. За някого любимите ми бижута може да са нелепи, твърде екстравагантни или твърде старомодни. Затова аз имам такива, а той си няма.

По бижутата се разпознаваме. По кръстовете са се разпознавали християните. Ръката на Фатима, свети Антоний. Синьо око на златна безопасна. Розов кварц за любов, пирит за приятелство, планински кристал за бистра мисъл и спокойни сънища. Дайте аметисти на тоя пияница, да се кротне.
Дайте диаманти на годеницата, дайте сребърна паричка за каната с вода, дайте златни монети за очите на покойника.

А сега заместете „бижута” със „стихотворения”.

Аз не умея добре да разговарям с хората. Донякъде и затова на срещи само аз говоря и не оставям време за въпроси. Ами ако нямат въпроси? С какво мога да съм чак толкова интересна, че да ме питат нещо…
Мисля, че пропускам възможности за интересни разговори и хубави мисли. Мисля, че занапред не трябва да правя така. 
В Ямбол в едно училище едно момиче ме изненада с истинско, мило лично писмо, в което беше написала въпросите си – и правилно, аз не дадох на никого да ме попита нищо. Голямо съм магаре. След дълго отлагане днес най-после си написах отговора. 
Слагам го и тук с извинение, че не изслушвам хората всеки път. Ще се опитам да се поправя.
Благодаря!

Здравейте, Борислава!
Благодаря за хубавото писмо. То ми направи силно впечатление и аз реших, че непременно трябва да му отговоря. Големият жълт плик с рисунките (страхотни са!) стои на една масичка в моята стая, за да го виждам всеки ден и да не забравя, че имам да отговарям на писмо. Обаче времето си минаваше и пликът потъна под книги, кукли, пликове, несесери, моливи и боички… В момента се опитвам да си припомня какво има на тази маса, защото не съм си у нас. Това си е откровена хвалба, надявам се, че откровеността компенсира до някъде самохвалството – сега съм в една писателска резиденция в Швеция. Писмото ви беше едно от първите неща, които сложих в багажа си, реших – сега или никога.
Сега.

1. Коя зодия сте?
   Дева. Имам рожден ден на трети септември. Наближаваааа! Най-хубавият ден.
2. Какво ви вдъхновява?
   Мисля, че писането се нуждае от енергия, а тя се трупа, трупа, трупа и в един момент прелива. Какво ще я накара да прелее може би не е толкова важно, понякога са съвсем случайни неща. Виждали ли сте в силен дъжд как някоя тента пази сушина, макар че, ако не е добре обтегната, върху нея започва да се събира вода и тя провисва все повече. Водата започва да се просмуква през брезента, но все пак под тентата е сухо и не вали. Обаче ако докоснеш с пръст плата, капките вода се събират и тентата протича точно там, където е била докосната. Не знам какви са тези особености на текстила, но така си представям и прописването на първата дума всеки път – ти си готов, нещо трябва да те докосне.
3. Случвало ли си се е да загубите вдъхновение и да не пишете известно време?
   Да, много е гадно. Понякога направо ме хваща страх. Стихотворенията са много важни за мен, писането им отнема секунди, хайде, минути да са, но целият ми живот е построен около тях. Животът ми е гнездо, а стихотворенията са яйчица за излюпване. Привързана съм към тях. Без тях ще съм безсмислена. И като се сурна надолу по тази плоскост на разсъждение… Става много лошо.
   А то не търпи никакво насилие. Ако имам късмет, ако наистина съм щастливият човек, за когото се мисля, може би пак ще напиша хубаво стихотворение. Това е най-голямото ми желание, мечта и молитва за себе си.
4. Ако отговорът е да, какво правите, когато го загубите? Как се опитвате да го върнете?
   Гледам да не мисля за това, а да правя нещата, които обичам. Това, което е добро за мен, е лошо за болестите ми. Ако съм щастлива, ще привличам щастливите моменти и хубавите мисли, ще привличам и хората, които са за мен.
5. Занимавате ли се с нещо друго (професия)?
   По образование съм филолог. Драматург съм на ДТ „Гео Милев”, пиша текстове за песни, водя литературен клуб за младежи, поставям пиеси в разни самодейни трупи, шия кукли, не обичам да готвя, домакинствам на пристъпи, вися във фейсбук, подреждам си разни неща, които ми харесват, в блога, обичам да рисувам, да чета книги, да слушам музика, лягам си все по-късно нощем и времето пак не ми стига за всички неща, които ми се правят.
6. Какви са хобитата ви?
   При мен хоби и работа съвпадат, аз нищо лошо не правя, а хоби е онова, което обичаш да правиш, не е ли така?
7. Кой е любимият ви сезон и защо?
   Обичам топлото време, защото ми е тегаво да нося по десет килограма дрехи и да заемам два квадратни метра пространство, като се навлека. Но когато се налага, какво да правим? В последните години започнах да се сдобрявам дори със зимата. Нали искам да ми е интересно, трябва да се сменят цветовете, температурите и видовете уют. Нека всичко да има.
8. 8. Любовта само болка ли носи?
   Да бе. Очевидно не, ако носеше само болка, щеше да е прекалено лесно да се откажем от нея. Любовта е… всичко. Когато любовта те обземе, тя навлиза във всичко, всички неща са пропити от любов. Пиеш любовно кафе, возиш се в отчаян асансьор, стъпваш по гальовен асфалт, обуваш си нетърпеливите обувки, светът споделя чувствата ти, а любовта става разнообразна и противоречива като свят.
9. Кога издадохте първата си стихосбирка?
   Когато бях в осми клас, през 1989, пролетта, книжката беше издадена от център „Знаме на мира”. Не зная дали това е пълноправна книжка по законите на книгоиздаването, дали има издателски номер – но можем да погледнем, има я в блога ми на отделна страница, казва се „Очи за красотата”. Не зная кой е измислил това заглавие. Има предговор от Таньо Клисуров. Има картинки – линогравюри на деца от кръжока по рисуване в Пионерския дом. Каквото и да е, за мен, в моя живот, това беше първата ми книга и аз имах много вълнения покрай нея. Държа на нея. Има вътре стихотворения, които бих включила и в сегашна своя книга, и съм го правила. Явно не съм поумняла особено, но поне каквото съм можела тогава, мога и сега. Донякъде.
10. Какво обичате да четете и кои са любимите ви писатели?
    Мога да дам отговор за вечните велики писатели. Мога да кажа и какво чета сега, през последната година. Второто ми е по-интересно.
    Напоследък се чувствам уморена, освен това трябва да си направя очила, защото не виждам добре и все ме боли главата. Да речем, че по тези причини чета много по-малко в сравнение с предишните години. Също и защото обичам да шия играчки, а не може хем да шиеш, хем да четеш – стават травми, лее се кръв, крещи се и се псува – абе не е добре. Боде.
    Така че чета само книги, които са ми много увлекателни или пък много любими. С удоволствие препрочитам стихотворенията на Валери Петров, много го обичам. Камелия Кондова, Иван Методиев, Борис Христов. Чета много стихотворения, явно имам нужда. И дебели интересни романи, нови любимци са ми Патрик Нес и Нийл Геймън, Нарине Абгарян, Фредрик Бакман, Тери Пратчет ми е от 20 години на сърцето. Чета нови български книги, за да знам какво правят приятелите ми. Чета каквото хвана, но много често не дочитам – само ако ми е интересно.
11. Според вас има ли бъдеще за младите поети и писатели в България?
    Да, както и за младите ватмани, футболисти, учители, хлебопекари, стругари и продавачи на дини.
12. Случва ли ви се да се почувствате неразбрана?
    Да. Тогава се връщам стъпка назад, да проверя разбираемо ли говоря. Ако да – значи причината не е в мен. Ако си струва труда, правя още няколко опита да се изразя по-добре. Ако пак не стане – значи чукам на погрешната врата. Тогава отивам да си говоря с други хора другаде.
13. Обичате ли животни? Кое ви е любимо?
    Обичам, защо да не обичам. Ако не ми правят нещо лошо, аз дори и хора обичам. Не ги мразя. А сега да се изясним, кое конкретно животно имате предвид? Всички живи същества заслужават уважение затова, че оцеляват в този враждебен свят и дори успяват да се насладят на живота понякога. Но ако кажа, че обичам всички животни, или всички котки, това ще е голяма лъжа – ами че аз не ги познавам всичките. Сигурно измежду тях има гадини с лоши навици и зъл нрав. Обичта винаги е конкретна. Обичта не е някакви общи приказки.
14. Домашен любимец имате ли? Ако да, как се казва?
    Нямам си.
15. Можете ли да рисувате и да пеете?
    Аз за можене мога, уви, не толкова добре, колкото ми се иска. Но това спира ли ме? Не ме спира. Близките ми страдат ли, особено от пеенето? Страдат. Нека да страдат, това им подобрява кармата.
16. Кое ви е любимото място за писане?
    Нямам такива твърди навици. Преди обичах конкретни тетрадки и конкретни моливи, определени посоки на пътуване с влака, специални часове пред компютъра, но сега нямам такива навици и предпочитания. Не би било добре да съм зависима от подобни обстоятелства. Ритъмът, идеята, вдъхновението са по-важни от това, на кой молив му гризеш крайчето.
17. Обичате ли да пътувате?
    Да. Все повече. Подготовката, внезапното тръгване, да се решиш, да срещаш хора, да виждаш места, да запомняш неща. Да се прибереш. Малките паники, дългите мечтателни часове, когато вече си в автобуса и нищо повече от това не е нужно. Другият въздух. Прекрасно.
18. Коя държава ви е впечатлила най-много?
    Не съм пътувала чак толкова много. България ме е впечатлила най-много, защото живея предимно в нея. В Гърция е сестра ми, там е другото ми вкъщи, много обичам да сме заедно. Била съм в Италия, Тоскана е правена лично от Бог, очевидно е. Сърбите изглеждат много горди и това много ми харесва. В Македония имам близък приятел. В момента съм в Швеция и не знам как ще си тръгна от тук, природата е замайващо красива, а отношението към отделния човек е внимателно и достойно. А колко много свят още има за докосване!
19. Защо сте избрали да живеете в България?
    Тук съм родена, не помня да съм избирала дали да е така, но фактът е налице. Тук са майка и татко. Всички говорят на български. Където и да живея, ще намеря кого да обикна. Сега съм тук и това е съвсем добре.
20. Къде са написани повечето ви произведения? (на някое тайно място, на леглото в стаята ви)?
    Моите произведения… Ох бе. Аз да не съм Иван Вазов. Аз пиша разказчета и стихотворения, и каквото ми мине през ума. Произведенията не са ли нещо по-така, по-значимо?
    Пиша където ми падне. Да.
21. Преработвате ли си работите, преди да ги включите официално в стихосбирка?
    Събирам ги в един голям файл, после започвам да трия. Обикновено поне една третинка отпада още на този етап, понякога и половината. Много рядко правя промени в текстовете, ако нещо не ми харесва, махам ги целите. Представям си ги като калъпчета сапун – цялостни, добре оформени, гладки и приятни за сетивата. Ако не са такива, какво ще ги чопля да вадя от тях песъчинки и… да им сменям аромата? Да ги подобрявам? Ако това не става, друго ще напиша.
22. Къде вписвате всичко, което напишете? (тефтерче, тетрадка)
    В блога. Винаги имам по една дебела тетрадка, А5 с твърди корици, винаги и навсякъде я нося, и в нея пиша, рисувам си, правя списъци, там има и стихотворения. Когато излезе една книга, отварям нов файл в компютъра и в него започвам да събирам новите неща – примерно SledShtastliviVremena.doc.
23. Когато сте била тийнейджър, печелили ли сте литературни конкурси?
    Кога, ако не тогава? Тогава му е времето. Най-важният конкурс за мен беше „Веселин Ханчев”, участвах няколко поредни години и имах отличия, после втора награда, после първа. Най-хубавото на този конкурс е, че на награждаването се събират млади хора от цяла България, срещат се, година след година. Запознаваш се с хора, които може би ще ти бъдат важни и близки цял живот.
24. Отчайвали ли сте се, когато не сте?
    Не. Конкурси много, ако си достатъчно упорит и не спираш да участваш, все ще вземеш награда от някъде. Обаче защо? Ако е за да пътуваш по този повод… или пък ако ще спечелиш много пари… Да, приятно е. Ако е за да те насърчат, да ти кажат – ти можеш… и това е приятно. Но човек винаги се съмнява, и нито победите, нито пораженията са окончателни. Така че може с награди, може и без. По-важни са приятелите, красотата, доброто здраве, ей тази чайка, която прелетя по диагонал на прозореца ми току-що. Всичко има значение и нищо не е най-важното.
25. Мислили ли сте да се откажете при загуба или когато е ставало трудно?
    От кое да се откажа? От писането? Все едно да се откажа примерно от стъпването с левия си крак. Как би могло да ми хрумне подобно нещо? Даже не мога да си представя да си го помисля. Имало е периоди, когато не съм публикувала и не съм показвала на никого какво пиша. Но аз и не показвам постоянно как стъпва левият ми крак. Просто вървя. Или подскачам. Или седя на някое мостче с ходила във водата. Как да се откажа от милите си крака? Как да не пиша, толкова е естествено, че просто няма алтернатива.
26. От кога пишете?
    Отговорите на тези въпроси – от деня, в който ги получих, само че наум. А днес – от около час и половина. Междувременно си направих кафе, изпих го, изслушах няколко песни на Бебел Жилберто, на Симпли Ред, а в момента Джо Кокър ме призовава да N’oubliez jamas. Слънцето се показа между облаците. Ще изляза на терасата, там има чудесни плетени столове с удобни възглавници, ще почета книга. Денят ми е от най-хубавите.

Благодаря!

Мария

Един милион прегледа не е лошо, нали, но два вече е съвсем друга работа.
Не съм сама и няма да се загубя.

Благодаря!