Това не е позитивен текст. Целта ми е да ви разваля настроението. Целта ми е да споделя с вас мислите си, за да станат те и ваши мисли. Правя го, защото виждам огромен проблем, а не знам как той би могъл да се разреши. Трябва да се задвижи някакъв обществен механизъм, който в нашата държава не работи ефективно. Въпреки това, знам ли, може един от вас, които четете това, да обърне внимание и макар и с нещо мъничко, макар и само за час или за ден, да подобри живота на друг, който е в нужда.
Няма степени на злото. Всяко зло е абсолютно, всеки ужас, болка и отчаяние са единствени и безкрайни в мига, в който някой страда.
Но в тези дни все по-често си мисля за домашното насилие сред възрастните хора. Когато живеят сами и затворени у дома двама, да речем, 70-годишни съпрузи и мъжът пребива жената… и може дори да няма съседи, които да чуят, защото най-близката обитаема къща е през две улици. Пък и да чуят, и да се намесят, какво? Възрастните хора просто нямат биологичен ресурс да станат, да тръгнат, да променят живота си.
Или още по-тежкият ужас – самотен възрастен родител, пребиван и тормозен от порасналите си деца.
Има много такива случаи. Без да се замислям много, веднага се сещам за примери.
Ето.
Понякога от домашно насилие страдат хора, които не са симпатични.
Ти я срещаш всеки ден тази, не поздравява, или пък напротив – оглежда те от глава до пети и не пропуска да подметне завистлива злобна забележчица. Възрастна жена, може да са се събирали с баба ти да плетат и да си клюкарстват кротко. Баба ти я няма вече от 20 години, а тази злобарка си живее. Дори децата й не я поглеждат, внуците не са идвали на гости кой знае от кога, може и в чужбина да живеят, и тази проклетия кукува с още по-неприятния си мъж. Някой път може и да си се чудил кой от двамата е по-противен – дали тя с нахалството си, или пък той с гадния поглед. Може да си си казвал – така им се пада – цял живот да се търпят, какво по-голямо наказание.
Ами ако не се търпят?
Често се чуват скандали от апартамента им. Само двамата са. Над 70-годишни. Може да са по-близо до 80. Какво има да делят, като апартаментът им е общ и друго нямат. Две пенсии.
По някое време жената спира да излиза навън, мъжът пазарува, изхвърля боклука. От жената – само викове, особено през лятото, когато всички врати и прозорци са отворени. Тия пък не спряха да се карат.
Дали само се карат? Дали тя не крие насиненото си лице?
– Ооо, много си модерна, от кога тръгна с тъмни очила, на стари години?
– Колко е остаряла, видях я – едва-едва слиза по стълбите, куца, то на тия години ставите сдават багажа.
– Пак да благодари, че е на крак.
– За нея ли идва „Бърза помощ”? Счупила си ръката ли? Че как? Паднала? Ми да, остеопороза.
Какви сме компетентни, как хубаво слагаме диагнози. Можем ли да отиваме у тях всеки път, когато се скарат? Че те се карат всеки ден откакто се помним. Може и телевизия да слушат със силен звук, стари хора – оглушават, нормално е.
Ами ние като не сме стари, кога оглушахме?
Има ли в този случай домашно насилие?
Никой не знае какво става в едно семейство, но ние все пак знаем. Подозираме. То се усеща, ама не е наша работа. Какво, да се разведат на стари години ли? Хем е резил, хем от къде пари за такова нещо. Кой ще ги прибере? Къде да отидат? Надживяли са си приятелите, роднините са ги натирили, съседите не могат да ги понасят. И да се разделят, единият на квартира ли да отиде? Абсурд. С две песнии двама души могат да живеят заедно, но един човек с една пенсия е невъзможно – наем, ток, вода, лекарства, отопление, храна, не, не е възможно. Безизходица.
Тя вика, той вика. Тя пак изчезва за седмица-две, или пък я виждаме да наднича през прозореца като стара кукумявка. И да буди чувства, те са смътни, притъпени… Казваме си – ех, лоша работа – и си продължаваме по нашите си работи.
Да, мисля за старите хора.
Имаше една малка бабичка, дето децата й я изпъдиха от апартамента и тя живееше в таванското помещение, без течаща вода, без прозорец, без отопление, без тоалетна, срещахме я да се промъква по тъмно, потънала в земята от срам, по стълбите, през входа, да си изхвърли нощното гърне.
Знам за една друга баба, тя вече няма връзка с реалността, деменция ли е, алцхаймер ли, какво, все се оплакваше, че синът и снахата я биели. После те се разведоха, синът обвини снахата – ти защо биеше майка ми? Останаха сами двамата в апартамента. Старата жена продължи да вика и да се оплаква от побоища, ама тя нали е луда, не я слушайте. Той вече я държи заключена – за нейно добро! – не допуска никого, дори най-близките роднини. Жената вика, вика… Гласът й е слабичък.
Знам майки, които до преклонна възраст издържат синовете си – алкохолици. Издържат ги финансово, издържат и тормоза, и униженията, и ударите им, ходят да ги прибират на гръб от улиците, където се търкалят пияни…
Предпочитам да не знам такива неща, но ги знам – без да съм ги търсила, без да съм разпитвала. Това е обичайна част от ежедневието, зарязано място насред социалния пейзаж, нещо като незаконно сметище за хора, към което избягваме да гледаме и си викаме – пази боже да не попадна и аз там.
Възрастните хора са безпомощни. Няма смисъл да се оплакват, не че има на кого – нямат фейсбук, няма подкрепяща приятелска среда, няма доктор в селото – социален работник ли… Единственият, който може да ги пожали и да ги защити, е техният насилник. Най-близкият, най-милото. Те знаят как се е стигнало до тук, сигурно се опитват да намерят оправдание. Може би обвиняват себе си. Сами са го отгледали. Не са пресекли злото. Създали са собственото си нещастие.
Нямат нито физически, нито социален, нито финансов ресурс. Нямат надежда. Ама никаква. Може би дори се страхуват, че ако насилникът им, техният най-близък, почине пръв, ще останат наистина абсолютно, безпомощно, смазващо сами.
Ще понесат срама от родителския си провал. И кой мисли зло на детето си.
И какво можем да направим?
Ние? Какво трябва да направим?
Те са толкова неудобни за спасяване.