На входа на зоологическата градина имаше малка къщичка. Приближих се, за да си купя билет, и изведнъж чух тихо църкане. Някой ме побутна по крака. Погледнах надолу и видях една симпатична кафява мишка. Тя ми каза:
– Подайте парите отдалеч и си вземете билета много внимателно. Касиерката има… има много лоши навици.
Учудих се, но кимнах с глава, извадих портмонето си и отброих точната сума.
Това е един текст, който написах, за да го видя как изглежда написан, и как аз изглеждам отстрани.
На мен така ми тече мисълта. Храня се с думи и дишам срички.
✿
Стиховете въздействат със звука си. Пренасят смисъл и дават нещо красиво и важно, дори когато човек не ги разбира.
Дори на чужд език.
Всъщност не е нужно да разбираш стиховете, достатъчно е да ги използваш, за да усетиш и разбереш себе си.
Събуди ме мощно пресипнало кукуригане на клаксон.
Живея в подчертано тих квартал. Обикновено призори тук крещят само славеи, сигурно се прибират пияни и жените им не ги пускат в гнездата.
Помислих си, че Клаксон е хубаво име за герой от скандинавски роман, и решително се заех да си доспя, но тогава към кавгата се присъедини и госпожа Клаксон, порасналата им дъщеря и някакъв съсед, видях кръгла маса, покрита с мушама на сини квадратчета и как на мушамата тропна голяма връзка черни ключове, и пак се събудих.
Илинден, като повечето празници от традиционния календар, е свързан с удоволствието и със страха. Ден на водата и на огъня, и на надеждата да ги има на точното място в нужното количество.
Съчетанието на вода и огън е особено вълнуващо.
Двете стихии имат един общ покровител, и не е чудно, че във фолклора светецът се представя като избухлив, непредсказуем и импулсивен.
Свети Илия е министърът на огъня във водата и в неговия ресор попадат въпроси като: „Когато гръм удари, как ехото заглъхва?” и „Защо ми трябваше да пия снощи тази огнена вода?”.
Има още
То беше хубаво момченце
и живееше в градската градина.
Сега на неговото място
има реплика на брюкселското момченце,
което изглежда зло.
Място на действието – занемарен квартален компютърен клуб, наречен Професионална Гимназия.
Госпожата по български е терорист, учениците са контри.
Госпожата е сървър. Тя чакали в базата си зад бюрото, въоръжена с щит-дневник и бърза химикалка.
В началото на играта бие звънец и контрите нахлуват на терена. Госпожата се прицелва. Контрите залягат по чиновете. Един се опитва да метне флашка и да разкаже виц, за да разсее противника, но не успява.
Аз съм професионален родител.
По-точно – професионална майка. Държавата ме назначи на тази длъжност преди осем години.
Първоначалното проучване за длъжността се проточи почти девет месеца, през които редовно следяха моето здравословно състояние. С грижата към себе си трябваше да удостоверя, че съм способна да извършвам същите дейности и по отношение на други индивиди. Очевидно със същата цел моят работодател – държавата, одобри сключването на брак с колегата – баща.
Когато решим да се върнем вкъщи при нашите, преминаваме не само географското разстояние от един град до друг, а пътуваме и през годините към детството си, и през спомените и натрупаните компромиси – към старото си аз.
Преоткриваме мама и татко, които неусетно са се превърнали в баба и дядо – заради децата ни, заради нас самите, но най-вече заради отминалото време. Поглеждаме ги, и ги виждаме и такива, каквито са сега, но и такива, каквито бяха. И ни става мъчно за себе си.
Една от най-строго пазените тайни е свързана с химичния състав и строежа на Луната. През вековете много пъти са били формулирани хипотези по този въпрос, но окончателно той е изяснен на 20 юли 1969 година, когато за пръв път човешки крак стъпва на лунната повърхност.
Всеки е виждал снимки от събитието.
За съжаление тези снимки са фалшифицирани.
НАСА, ФБР, КГБ, ДАНС и Любка Кумчева знаят истината за Луната, но са обещали на майките си да не я издават. Майките им също я знаят.
Съвсем случайно аз попаднах на фактите за Луната.
Ангелчето Пантелей подсмръкна два пъти и обърса носа си с крило.
Крилото беше сивкаво, тук-таме подсилено с кокоша перушина и анкерпласт. Крайчетата му бяха оръфани, все едно някой ги е дъвкал. От вътрешната им страна с химикалка беше написано Heavy Metal, Metallica и „Обичам Ваня”.
На всичкото отгоре крилата бяха поне с три номера по-големи от необходимото.
Честито! Работата е свършена, и най-добрите мечти на мишките и хората са на път да се сбъднат. Вие седите тъжно пред огледалото с пилешко бутче в едната ръка и голям пакет чипс в другата и се питате как ще се отрази Събитието на академичния ви живот.
Кураж! Вие не сте болна, само сте бременна. Срещу всеки минус на деликатното ви състояние стои поне един плюс, който не е за пренебрегване.
1. Без проблеми ви настаняват в общежитие в Студентски град. Без проблеми не означава без чакане на няколко опашки, всичките еднакво безнадеждни. Те все пак имат край, и вие сте на този край.
Винаги преди тръгване си представям с ужас какво е да си мравка, която по невнимание се е озовала в междуградски автобус. Малка черна мравка, лъскава и храбра, или още по-невзрачна – кафява. Пъпли си в прахоляка, заобикаля петната от изтекло масло, подушва с интерес захвърлените опаковки. Полазва върху някоя чанта, после за миг се оказва вътре в автобуса – сто и десет километра в час и нищо не разбираш.
Не ми е жал за мухите и другите летящи гадове и гадчета – може би защото не познавам социалните им порядки. Но съдбата на малката обездомена мравка ме изпълва със страх и ужас. Какво ще стане с нея, ще си намери ли нови приятели, дом? Неуместни представи. А съпруг?
Когато пътувам в автобус, избягвам да чета, защото ми става лошо. Не ми призлява само когато надничам в списанието на съседката по диагонал през пътеката, или в изключително тъпия вестник на пътника до мен. Ако вестникът беше мой – не че бих си го купила някога, никога! – но ако беше мой, не бих дочела нито една от статиите в него. Аз всъщност и така, крадешком, не успявам нито една да дочета, и никога няма да узная какво ще стане с жената, която за четвърти път се жени за един и същи мъж, нито пък ще се класира ли ФК “Марек” за… не знам, не можах да видя – той отгърна.
Не обичам да се запознавам със спътници. Освен ако не са млади, красиви и чистоплътни едновременно, но те обикновено не са.
Имало едно време два крокодила, които много се обичали.
Единият бил мъжки, а другият женски.
Те били необикновено привързани един към друг. Били заедно от съвсем малки и не можели да си представят, че някога ще се разделят.
Живеели в малка рекичка, която правела завой точно там, където те се срещнали за пръв път. Мястото толкова много им харесало, че те решили никога да не го напускат. Било спокойно и красиво, имало достатъчно храна и животът им бил прекрасен.
Идеята за тази книга възникна преди година, като на шега.
Краси каза:
– Никога не е правено подобно нещо, дали изобщо е възможно да се получи?
– В никакъв случай – отговорих й аз, и всички заедно са заехме да го осъществим.
Малка къщичка. На терасата и по всички первази – саксии с червено мушкато. Белите стени са грапави и свежи. Рамките на прозорците и вратата са боядисани в ярко синьо. Пердетата са като направени от захар. Пред къщата има двор с каменни плочи и лозница. Под лозницата – маса с два стола. Под масата – котка.
Къщичката е потопена във вода и е затворена в стъклена топка. Когато някой я разтърси, политат блещукащи снежинки и бавно се слягат върху покрива, цветята, масата и плочите.
Мария Донева 