Ангелчето Пантелей подсмръкна два пъти и обърса носа си с крило.

Крилото беше сивкаво, тук-таме подсилено с кокоша перушина и анкерпласт. Крайчетата му бяха оръфани, все едно някой ги е дъвкал. От вътрешната им страна с химикалка беше написано Heavy Metal, Metallica и „Обичам Ваня”.

На всичкото отгоре крилата бяха поне с три номера по-големи от необходимото.

Ангелчето Пантелей имаше шестима братя и тези крила бяха принадлежали на всеки един от тях, преди да стигнат до него като почтено и доста грозничко наследство.

Съучениците му имаха чисто нови, блестящи в тъмното, хипер-модерни крила последен модел с музикални системи и фотокамери за въздушни снимки.

Пантелей не им завиждаше, но все пак му се искаше един път и той да се издокара.

– Панто! Ела тука!

Викаше го брат му Лъчо.

– Ела бързо, че ще те плесна!

Пантелей забърза, крилата му се влачеха и смитаха хартийки от бонбони от неговата стая през коридора до стаята на брат му.

– Панто, трябва да се маскираме за Хелуин. Хайде да си сменим крилата – аз ще бъда ти, а ти ще бъдеш аз.

– Ами…

– Не се дърпай де! Много ще е яко! Никаква друга идея нямам, а след час трябва да сме готови.

– Ами…

– Слушай, ще ти оставя моите крила за цяла седмица. Ще можеш да ходиш с тях и на училище. Ама ще ги пазиш, нали? Иначе…

– Щом настояваш… – тихичко каза Пантелей, а очите му светнаха щастливо, както никога до сега.