Двубоят мина снощи и беше много празнично и хубаво, хем вълнуващо, хем смешно. Паднах, но какво от това? Пак беше страхотно. Ще има видеозапис, който ще споделя, когато се появи. В четвъртия тур ни се падна тема за импровизация „зрънце от слънцето“ и имахме 20 минути да напишем по нещо. Ето какво измислих, и също така, ето какви снимки направи Костас Анастасиу. Благодаря!
31 август всяка година
Зрънце от слънцето, клечка от плажа, мидичка в джоба, билета, багажа, всичко е стегнато, сгънато, чака, хващай си пътя, и рейса, и влака, хващай си стопа дори, щом ти стиска – свърши почивката, няма „не искам“!
Няма! Не искам! Отказвам! Оставам. Трябва ли сутрин насила да ставам? Всеки ден зиме ми е понеделник. Аз съм професионален безделник. Аз съм родена да дремя на плажа. Мента да пия и с крем да се мажа. Да съм без разлики, да съм си дюс. Тръгвай без мене, проклет автобус!
Джаснало се е в прозореца ми. Сигурно е добре, защото после си е продължило по пътя. Сигурно е било мокро – тези хулигани се къпят във водата за пиене. Така се е опряло в стъклото, че е оставило следа с всяко свое пухче. Виждат се окото и човчицата му. Крилата също. Впрочем може би е било синигерче. Много е трудно да направя снимка. Тази е най-добрата, която имам в момента. Ако се отдръпна назад, за да хвана и крилата, съвсем изпускам образа. Ще продължа да правя опити.
Не е рожден ден, а така се усеща. Сама съм, но мисъл със мисъл се среща, разлиства се спомен, протяга се чувство. Приятелството е наивно изкуство, на пръв поглед просто, случайно се ражда, със точната чаша за твоята жажда, държи те, помага ти да презимуваш, подсеща те кротко защо съществуваш. Например, да кажа за себе си лично, родена съм, за да се чувствам отлично, да правя, каквото със радост се прави… А то не е толкова лесно без здрави, макар и ефирни подкрепящи нишки, и без споделени шеги и въздишки, солени и сладки желани съвети, прозорче, готово за тебе да свети. Подаръци скъпи, със нежност подбрани, един шарен ангел от ангела Ани, две картички смели по Български пощи. Не сме се забравили, има ни още, и още ни бива, и супер сме даже… Рожден ден ще имам, когато ти кажеш!
В край далечен чудо има: мощна армия от трима. Там, на склада в хладините, те чертаят бъднините, определят съдбините и помагат на добрите. Впрочем, там то лоши няма. Славата им е голяма, силата – непобедима. Мощна армия от трима, (за да сме по-точни, три), справедливи и добри, и неземно търпеливи, работливи и красиви, всяка смята с калкулатор, кара като авиатор, действа като медиатор, бие като гладиатор, топли като радиатор… Толкова са мили-драги тези симпатични ЯГИ, че направо… че изобщо… Който с тях е имал общо, знае. Думите са бледи! Днес, за общите победи и за капките китайски, за усмивките им райски, и за тайните завери, и за празника на Гери, (за рождения й ден) МНОГО ПОЗДРАВИ ОТ МЕН!
Защо пък лисици? Защо не щурчета, котаци с мустаци, прасета в ракета? Каква е причината? Как са решили? Мечетата също са сладки и мили! Какъв е подтекстът? Каква е цената? Какви са мотивите на общината? Реката е близо – защо пък не рибка?
А двете лисички наоколо припкат, така, без причина, с опашки сменени, от допир излъскани, малко смутени… Сърната разпитват, тя тук е отдавна и може би има си точка отправна.
– Защо сме лисици? Дали е нарочно? Не знаем по принцип, а камо ли точно.
– Защо сте лисици?! Егати въпроса! Попитайте другия път те защо са!
Откриване на плажния сезон
Там долу първите плувци са храбреци и мъдреци, обсъждат нещо във водата със Дунава между краката, с глави плешиви, умни, обли, сред отражение на облак. По моста в ляво пъпли тир, рибарите намират мир, гребци гребат, жабоци квакат, комарите туристи чакат… Бесилката – греда в стената. През границата светлината минава плътна и по много. Джамия, църква, синагога. Минава Бог, и по адреса открива хората къде са, намира общ език със всеки, и по алеи и пътеки върви, подхлъзва се по склона, цамбур! – и е открит сезона.
***
Градът е зает да отлага задачи. По Дунава плават влекачи, тласкачи, и островът плава, без име, без грижи. И всичко замаяно, меко се движи. Разлива се гъстият мед на липите. Градът спи на сянка с крака в плитчините. Разменя две думи с румънски комшия. Минава напряко през Стамбол капия. Поръчва на корабчето саламура. Пред библиопощата – малко култура. Водата не свършва – тече, не изтича, и вчера със днеска така си прилича, и всяка секунда разтяга се вечно, и аз се привързвам дълбоко сърдечно към тези червени и пурпурни ружи, бездомното куче, готово да служи, към бабките – как си разхождат бастуните из парка с високия блок на шогуните, есетрата, чигата, сомът, уклеят, вълните, които ума ми люлеят… Мигът е безкраен, единствен, един… А утре – след миг – ще си тръгнем от Бдин.
Тази година публикувам много рядко в блогчето. Не е защото съм го занемарила, без да забележа – държа си го под око. Не е и защото не пиша – пиша повече от всякога. Особено пък отзиви за книги. По две статии на седмица във вестник „Сега“. То не е критика, аз за себе си го наричам препоръка. Книгите постоянно кандидатстват за нашето внимание, а как да се самоизтъкнат? Аз им ходатайствам, вижте, хубави и добри са, носят ни дарове, дайте им шанс. Превеждам много хубави неща, но и те чакат да влязат между корици, не са чисто мои, че да ги сложа в блога ей така. До няколко дни например ще пристигнат топли-топли цели 4 книги на Джулия Доналдсън и ще ги размахам тържествено. Шия само от време на време, обаче играчките се задомяват по-бързо, отколкото смогвам да ги снимам, и повечето хич не стигат до тук. Вчера и днес правих мишки (вж. по-долу). От първи април до сега имах безчет събития и срещи, ама на, нито покани отправих, нито снимки сложих после. И с това не смогвам, а утежняващото обстоятелство е, че ту съм много рошава и малко дебела, ту точно обратното… Аз знам, че след десет години, живот и здраве, ще копнея да изглеждам, както изглеждам сега… Добре де. Ще положа повече усилия за блога. Нали и той си ми е къщичка. Не знам, добра идея ли е да публикувам тук някои от статиите за книги, които вече са печатани в „Сега“? Моята страница от вестника излиза само на хартия и четящите предимно в интернет не я виждат. До средата на юни имам още пътувания, в момента се сещам за Пазарджик, Ямбол, Благоевград, София, Видин, пак Димитровград, панаир на книгата, детски фестивал, последни срещи с ученичета преди края на учебната година. После може да Да си чета на терасата като Дисни принцеса и да не мърдам, толкова дълго, че синигерите да започнат да ми кацат по босите палци на краката, и тогава ще пиша повече тук. Също ще редя пъзели, имам много хубави, купени и така си стоят. Искам да кажа – тук съм. Благодаря ви, че в това продължително мълчание все още надниквате да видите какво става. Благодаря.
Тази пролет пандемията и войната се сблъскаха на вратата; войната влезе, а болестта реши да не си тръгва, и нашият свят стана съвсем неуютен. Пролетта прави всичко по силите си, и аз си казах: Искам да помогна. Както и колкото мога. Например, понеже моята страст са четенето и писането – ще чета и ще пиша още повече. Маратонът на четенето ми е онлайн и на живо и започна на 1 април, но ще продължи с пътувания и срещи поне до средата на юни. Освен това си водя страницата за книги във вестник „Сега“ и рубриката „За книгите“ по радио Стара Загора (може да се слуша ТУК) Както и предишните две години, всеки ден от 1 до 23.04 четох онлайн приказки. Не можах да спазя точния час 16,15 всеки ден, защото имах и срещи, и концерти. Беше така: 1 април, „Голямата фабрика за думи“, Аниес дьо Лестрад, изд. „Давид“ 1 април, среща с читатели в Чепеларе 2 април, „Веднъж преминал океана” 3 април, „Ягодов ден”, Кястутис Каспаравичус, изд. „Гея Либрис“ 4 април, „Имало едно Мече“, Джейн Риърдън, изд. „Сиела“ 5 април, „Почти не ме е страх”, Анна Омнихорска, изд. „Ракета“ 6 април, „Нещата, които синът ми трябва да знае за света”, Фредрик Бакман, изд. „Сиела“ 6 април, среща с деца в ДГ „Детски рай“ 7 април, „Цветна бъркотия”, Евгения Войнова, изд. „Давид“ 8 април, „Четири приказки без завръщане”, Яна Букова, изд. „Жанет 45“ 9 април, „Червените дзени и сините дзини“, Джулия Доналдсън 10 април, „Суперчервей”, Джулия Доналдсън, изд. „Жанет 45“ 11 април, „Тримата стари злобари“, Джулия Доналдсън 11 април – четири срещи: с деца в ДГ „Ян Бибиян“, после в ДГ „Загоре“, после с ученици в ПМГ, а от там – с други ученици в СОУ „Васил Левски“ 12 април, „Най-елегантният гигант в града“, Джулия Доналдсън 12 април – среща с първи и втори клас в 9 ОУ 13 април, „Внучето на баба Яга”, Илия Деведжиев 14 април, „Приказки колкото усмивка”, Джани Родари, изд. „Сиела“ 14 април, две срещи с ученици във Велико Търново – първо в „Райна Княгиня“, а след това в математическата гимназия. 15 април, „Понякога в главата на мама бушува буря”, Беа Табоада, изд. „Мармот“ 16 април, „Емоци-о!-метърът на инспектор Крок“, Сузана Исърн, изд, „Мармот“” 17 април, „Господин Вървими”, Даниеле Моварели, изд. „Ракета“ 17 април – концерт „Джазът пее на български“ в Софийска градска художествена галерия 18 април, „Коледата на Мог”, Джудит Кер, изд. „Лист“ 18 април – концерт „Сезони в музика и стих“ заедно с трио Дивертименто в Попово 19 април, „Зайчето ме изслуша”, Кори Доерфелд, изд. „Хермес“ 19 април, концерт „Сезони в музика и стих“ заедно с трио Дивертименто в Силистра 19 април – концерт „Сезони в музика и стих“ заедно с трио Дивертименто в Дулово 20 април, „Охлювът и китът”, Джулия Доналдсън, изд. „Жанет 45“ 20 април – концерт „Сезони в музика и стих“ заедно с трио Дивертименто в Исперих 21 април, „Моите кукли“ 22 април, „Песничка за пазачите на фара”, Валери Петров, изд. „Български писател“ 23 април, „Приключенията на Джиго“, Юлия Спиридонова, изд. „Фют“
До края на април ще имаме още два концерта с „Дивертименто“ – в Житница и в Труд, още две срещи с ученици в Пловдив, приключваме проекта „Да се чуем“ с откриване на изложба, имам и едно пътуване до Чепеларе пак. През месец май ще има и джазов, и класически концерт, три срещи с ученици в София, една среща с възрастни в Асеновград, една – в Димитровград, едно друго събитие в Пловдив, а, да – едно красиво благотворително нещо в София на 12 май, също една дълга среща в Ахелой. През юни ще ходя в Пазарджик и във Видин…
Може би много неща правя погрешно или безсмислено, или просто някак си, както друг не би… Толкова мога. И с голямо желание.
Светът, взривен от про- и анти-, се уповава на таланти, които още знаят ясно какво е честно и прекрасно, които още пазят живо усещането за красиво, светът копнее за поети, в които истината свети, светът жадува за актьори, в които Бог да проговори, със дарба – благодатна почва, в която чудото започва, пониква и се вкоренява, напук на църква и държава, напук на власт и политика, с гласа на онзи, който вика в пустинята – и тя отвръща и във градина се превръща. Светът е почернял от жажда, но точно в този миг се ражда приятел, помагач, спасител, художник, градинар, учител, и точно в този миг на нужда във всеки нещо се събужда, разсънва се, просветва, тлее, открива за какво живее и силата си предусеща, върви, усмихва се отсреща – искра в човечеството, цялото, и гледай! – даже в огледалото.
Тази година започна неописуемо за мен. Получих военно отличие! На специално тържество бригаден генерал Стоян Шопов ми оказа изключителна чест и ми връчи награда за това, че преди време написах текста на химна на Втора тунджанска механизирана бригада. Това стана на 4 януари сутринта, беше слънчево и много светло, тържествено и сериозно, а аз направо не знаех къде съм. Днес ми изпратиха снимки от онзи ден и аз пак се почувствах така.
Разбрах като кого пиша и на кого искам да приличам в писането си. Да наподобявам старателно и да подражавам дори на случайните жестове. Казвам му „мушкато“, за да ме разберете, а иначе майка Мими му казваше „моловка“, защото то така се казва. Нито едното име е кой знае каква хубост, нито другото. Мога да го назова и „пеларгониум“, хептен да не ме разберете. Но аз много искам да ме разбират! Толкова е самотно и унизително да не те разбират. И страшно, като в онзи сън, в който нещо зло те гони и ти бягаш, а стоиш на едно място, и крещиш, а не се чува нито звук. Същото е – да говориш и да не те разбират. Затова обожавам самата идея за превод – да направиш неразбираемото разбираемо, и то само с помощта на думите. Както поезията е превод от езика на нещата на езика на хората. Наесен човек се изправя пред избора кои цветя да прибере на топло и на завет и така да им спаси живота, и кои саксии да остави на терасата. Поне в града е така, за хората, които живеят в къщи и в села, сигурно има разлика. Аз казвам за това, което знам от живота си. Даже още от пролетта, по време на първоначалното натрупване на пръст, тор, саксии и нови растения, все си има едно наум – хубаво ги носиш тук и садиш и поливаш, ама наесен…? Едногодишните ми действат лековито. Наблюдавам тихото им умиране без голяма жалост, те са взели и дали всичко, което са могли, целият им живот е спретнато пакетиран в малко вързопче топли месеци и край. Хайде да не преиграваме и да не се тръшкаме, всичко е наред, цветето е дошло, взело си е момента, своите минути слава, поклон и точка. Някои хора не харесват мушкатото, защото било много селско. Ами това му е най-хубавото! Някакво… провинциално… Е да де! Да го видиш как свети по уличките в Прованс, това ти пожелавам. Или в Гърция в каменните саксии пред белите къщи, със сини первази – ако е по островите. Или в Южна Африка, там била родината му и там мушкатата растели като дървета, представяш ли си! Името „мушкато“ идвало от голямата му жизненост – където го мушнеш, се хваща, расте и цъфти. Името „моловка“ не знам откъде идва. От баба ми идва. Името „пеларгониум“ идва от гръцката дума за „щъркел“, любимата ми птица. Впрочем вижте каква смешка си намерих тук: „латинското наименование идва от гр. πελαργός (pelargos) – „щъркел“. Много латинско! Мушкатото мирише на хубаво, дори стъблото и листата му имат разпознаваем аромат. То се гледа лесно, издръжливо е, цъфти като лудо зиме и лете. Цветовете му могат да бъдат от бяло през розово и лилаво до каквото се сетиш червено. Цъфти в бъбриви съцветия. И да го забравиш неполято, или на студено, или на горещо, и хич да не го погледнеш, то си води своя скромен живот, пази си вода в къдравите мъхести листа и съществува с нея. Мушкатото не става за букети. Няма да го видиш на президиум или награждаване, нито пък на траурен венец. За всеки повод, висок, тържествен или домашен, си има други подходящи цветя. Мушкатото е само за отглеждане и живеене заедно. Мушкатото е изобилно, скромно, дълготърпеливо. То е придружаващо растение, дружи си с тебе и те съпътства. Мушкатото се отблагодарява за вниманието и времето, което му отделиш, и цъфти още по-възторжено, и ти показва всяко свое цветче поотделно, и ти дава аромата си, ако се приближиш до него. Не всеки го харесва, но нали дори и солта и захарта не понасят на всеки, какво остава за едно просто цвете. Като най-обикновеното цвете. Така искам да пиша.
Мина коледният концерт на Джазът пее на български и годината е готова за закриване. В оставащите дни ще чета книги, ще получавам и изпращам картички и подаръчета, ще си готвим вкъщи и ще си хапваме, печката ще гори, и това е. Може един ден да отида да ми сложат бустерната ваксинка, че в плановете ми не е включено боледуване, а няма по-добро лечение от профилактиката. И като е така, отделих време да си прегледам изтичащата година. Колко плаках и колко се смях, докато си подреждах спомените… а и докато ги правех!
Книгата ми от 2021 е със стихотворенията за деца: „Нетърпение в кутия“. Най-важното за нея е, че я илюстрира Елица Сърбинова. Всеки поглед към тази книга ми създава усещане за празник.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– През 2021 година превеждах детски книги. Следва хронологичен списък: „Мог забраваната“ от Джудит Кер, изд. Лист „Тигърът, който дойде на чай“, Джудит Кер, изд. Лист „Зог“, Джулия Доналдсън, Жанет 45 „Грозната петорка“, Джулия Доналдсън, Жанет 45 „Добри“, Моника Шанън, фонд „13 века България“ „Рибко“, Джулия Доналдсън, Жанет 45 „Зог и летящите лекари“, Джулия Доналдсън, Жанет 45 „Болничното куче“, Джулия Доналдсън, Жанет 45 „Охлювът и китът“, Джулия Доналдсън, Жанет 45 „Коледата на Мог“, Джудит Кер, Лист „Имало едно мече“, Джейн Риърдън, Сиела Браво на детската преводачка! Имам и няколко преведени заглавия, които ще излязат догодина. Двете книги за Мог са ми любими, защото ги преведох в проза и ги преразказах в стихове; втората версия не е на страниците на изданията, но много ме радва.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Като говорим за преводи, имах честта мои неща да бъдат преведени на други езици. През пролетта редовно ми пишат студенти, които са имали за задача да се опитат с някое стихотворение, дано да получават само шестици. Влязох, заедно с други автори, в сборника с разкази, преведени на персийски през английски от Фарид Гадами. Един преводач на име Рудра Киншук преведе стихотворения на наши автори на бенгалски. Това е толкова екзотично и занимателно! Понеже той не знае български, а за разлика от Фарид не потърси и превод на някакъв език, който ни е общ, казах „ধন্যবাদ“, но само на вас ще ви призная, че го казах с половин уста. През ноември пък излезе македонското списание „Житие“, с брой, посветен на бугарските поетеси.
Но има нещо много специално и важно за мен, много радостно. Мария Ширяева преведе няколко мои стихотворения на руски, и то много хубаво, запази мелодията, подреди думичките. Аз разбирам, че едно стихотворение е хубаво, когато го прочета и се окаже, че вече го знам наизуст. Ето това например го зная:
Волнуется всё море, что справиться не сможет, что и весна уплыла, и лето медлит тоже,
что все поразъезжались, и вряд ли кто вернётся, что солнце остывает, спиною повернётся.
И слезы его мутны. Медузы обжигают. Красивые минуты на лодке уплывают.
И трётся смуглым носом. Обрывком флага машет. Ноль по шкале ресурсов, а, может, ниже даже.
Молчит, бурлит, качается на дне своей депрессии – лучистую улыбку пираты тащат весело.
Что делать? Как быть дальше? Век вековать придётся. А может утопиться? Но… Всё же обойдётся.
Благодаря!
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Написах текстовете за песните в куклената пиеса „Иссън Боши“ на театър „Такеда“.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Имах си и други музикални радости. Марина Господинова записа песента „Юли“ и така общите ни изцяло авторски песни станаха две, първата беше „Без“.
През пролетта преведох една песен на Щраус за Яница Нешева. През ноември пък направих превод на три арии от оперетата „Бал в Савоя“ за Пловдивската опера. Много щастливо преживяване за мен бяха двата концерт-спектакъла „Мишките отиват на опера“ заедно с трио Дивертименто и оперните артисти Милена Гюрова и Атанас Младенов. Имаме планове за няколко различни музикално-поетични програми в различни градове в северна и южна България. След твърде дълго прекъсване направихме коледен концерт на „Джазът пее на български“.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Заради пандемията пътуванията и срещите бяха затруднени. Например спектакълът за мишките в Стара Загора беше отменен в последния момент, както и трубадурският ни дуел с Елка Стоянова. Имах срещи с читатели и читателчета, някои срещи бяха на живо, други – онлайн. Отидох за това в Хрищени, Преславен, Сотиря, Попово, София, Хасково, Велинград, Стара Загора, Ямбол, Ивайловград, Свищов. Онлайн имахме срещи с хора от Прага, Русе, Сиатъл, Стара Загора, Пловдив; онлайн участвах и в детския литературен фестивал. „Книга за нас“, която излезе от печат на 23 декември 2020, имаше представяния в София, Хасково, Пловдив и Стара Загора, милата ми книга.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Най-после се запознах с чудесните хора от Компот Колектив и с Далибор Райнингер, когато се включих в някои от събитията, свързани с проекта за анимационни филми по стихотворения „Щрих и стих“.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– През април си направих моя си ЛиченМаратон на четенето, той ми запълни с емоции почти целия месец. Гледали са го само симпатични хора, от време на време го споменават и до сега. Може и догодина да направя.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Участвах в Европейската нощ на литературата, четохме заедно със Здравко Георгиев в любимото читателско гнездо в Регионалната библиотека „Захарий Княжески“. По този повод, удоволствие е да се мечтае, планира, чете и изобщо, всичко е удоволствие да се прави съвместно със също тъй любимата библиотека „Родина“.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Участвах и в проекта „Да се чуем“, заради пандемията официално той ще приключи с няколко събития в Пловдив през идната пролет.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– От юли си имам рубрика в предаването Флашмоб на радио Стара Загора – всяка събота представям по една книга. От началото на декември пък пиша страницата за книги на вестник „Сега“. По този повод си възвърнах способността да чета дълго и с наслада. Това е едно от най-хубавите неща, с които мога да се поздравя за изминалата година.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– В личен план – жива съм. Иво работи това, което му харесва. С майка и татко сме си вкъщи. Сърцето ми е пълно. Имам огромно желание да правя хубави неща, да осъществя най-различни идеи, някои мънички, други по-амбициозни. Имам си моите мечти и колебания, и безизходици, но за тях не пиша тук. По-добре да добавя няколко от тазгодишните играчки, за по-шарено.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– При всички тези добри неща, 2021 за мен ще остане годината, в която си отиде Марин Бодаков. Загубихме неговия разбиращ, умен, добронамерен поглед, който надграждаше и придаваше смисъл на труда и каузите ни. Отиде си скъп приятел.
На 3 ноември трябваше с Елка Стоянова да премерим сили в трубадурски дуел. Поради актуалната обстановка дуелът се отлага, но аз вече съм се настроила…
Елка Стоянова не е девица: има си две превъзходни дечица. Секстън превежда. Естествено: Секс… Мостове пали и пие на екс. Елка полива със вино културата. Силно присъства във литературата. Ако отсъства – усеща се остро. Елка не е на спокойствие остров. Нейният смях е църковна камбана. Елка се среща предимно засмяна. Не е за смяна – не е заменима. Тя е на свестните хора любима. В някои случаи става злоуста. С профил – за герб, за извайване бюста и с нечестиво безкрайни крака, взима акъла ти просто така. Елка е всъщност егати пожара. Тя определя наклона на фара. Впрочем, в Бургас тя живее на фар. Искрен приятел и верен другар, тя е звезда пътеводна и ярка и на Вселената е господарка.
Мисля, че тази среща беше необикновена, наситена и уютна. Нямаше много хора, но които дойдоха, бяха чудесни. Имахме много какво да си кажем – предишната старозагорска среща беше през есента на 2019. Велизара Цонева е приказна водеща, компетентна и с отношение. Румен Спасов дойде в Стара Загора специално за вечерта. В операта е красиво и просторно. Гледахме и „Последният ден“. Всичко.
Има още поне пет събития, които ми предстоят в следващите две седмици: концерт „Мишките отиват на опера“ на 21.10, ще водя една среща, ще гостувам в едно читалище, после един голям концерт на 1 ноември, на 3.11 ще имаме трубадурски двубой с Елка Стоянова… и после не знам. Ще казвам за всяко нещо, когато наближи.
Ето снимки от тази вечер. Благодаря на всички, които участваха, помогнаха, дойдоха, и най-специално – на библиотека „Родина“.
Търсех си една снимка в месинджър, която Зоре от Жанет 45 ми беше пратила, и се зачетох. Колко хубаво сме си писали. Претъркалях чата месеци и години назад и се почувствах, все едно сме се видяли и сме си говорили спокойно и безкрайно. Това никога не се е случвало, защото все нещо организираме, бързаме и правим, и се вълнуваме и измисляме, и все си пишем тичешком. Обичам Зоре. Та през късната есен тя ми е казала, че нейният Здравко има да пише домашна работа за мое стихотворение – и аз, с неугасващ отличнически пламък, съм й предложила да му напиша това домашно. Да каже на госпожата – вижте, това го знам лично от автора. И го написах. И сега като го намерих, си го прочетох. Ама много ги разбирам тия работи! Не знам в кой учебник е текстът със задачата към него, но ако сте в 8 клас и ви изпитват на това – заповядайте пищов.
МАЙ
Той поприглажда със пръсти тревата. Слага й фиба от мак. Ръсва й залез със мека позлата. Прави я хубава пак.
Прави я сочна. Желана за галене, със аромати безкрай. Жълт е. Зелен е. Оранжев е. Ален е. Сладък е топлият май.
Той е отделна епоха в годината. Тревен, любовен и свеж. Той е на всички череши родината и ги заобля с копнеж.
Той е целувка и смях безпричинен. Прошка за всичко – и рай. Май е безгрижен, красив и невинен… Липсва ми топлият май.
Стихотворението започва, още преди да е започнало – заглавието му е органична част от самия текст. То посочва за какво ще се говори, така че още от първия ред се тръгва с „той” – вече сме известени за темата, „той” ни е познат. Личното местоимение залъгва читателя, че може да става дума и за човек, за мъж. Месецът е олицетворен, придадени са му човешки качества. Всичко, което се случва естествено през този месец, е представено като съзнателно, лично решение. Месецът е представен като добър, грижовен, гальовен човек. Той се държи мило с тревата – милва я, украсява я, приглажда й косичката и й слага красива фибичка. Изобщо, държи се, както един баща се държи с детето си, защото го обича. И най-мъничкото растение или друго живо същество е на сигурно място под грижите на добрия май. Цялото стихотворение представлява изброяване на различни черти и качества на месец май. Написано е с кратки изречения, много от тях – непълни. Това създава не толкова динамичност, колкото чувството за наслада от изброяването на още и още приятни и привлекателни качества. Все едно, колкото и да го описваш, никога няма да го опишеш в пълнота, защото хубавите черти на май са безбройни. Епитетите, използвани в текста, не се отличават с някаква особена екстравагантност, всичко е казано по най-простия начин, защото се говори по тема, позната на всеки. Все едно приятели са се събрали и играят на „опиши май” – всеки се сеща за още и още качества и бърза да ги припомни на другите. Така и авторът се чувства сред приятели, когато си представя своите читатели, и бърза да сподели с тях чувството си. Прилагателните имена провокират сетивата на читателя, приканват го да се потопи в пролетната атмосфера. Ние виждаме цветовете, ароматите, формата, усещането за допир и мекота, звуците на безгрижния смях, усещането за радост без причина, просто защото май е месец на радостта от живота. Мекотата, красотата, влагата, всичко това обещава живот, растеж и лекота. Интересен факт – думичката „тревен” не е само прилагателно име (свързано и с описанието на тревата от първия куплет). „Тревен” е старото славянско име на месец май. Ако човек не знае този факт, не губи нищо; но като го научи… ами научил е нещо ново, какво по-хубаво от това? В третия куплет представата за месеца се размива между различните измерения. Май е наименованието на определен времеви период от годината, но тук той се определя и като място. Фантастично, митологично, несъществуващо – но желано място! – самият божествен рай. Почти до края на стихотворението се говори предимно за природата – от най-малкото до най-голямото нещо, от най-ниското до най-високото. Тревата долу, черешите горе, слънцето в небето и изпуснатата шарена фибичка – всичко става красиво и доброжелателно, когато е май. В последния куплет се споменава и нещо, което само хората го могат – целувките и смехът. Могат го, но не винаги, а само когато са обичани и щастливи. През май и ние ще бъдем безгрижни, обичани, радостни и свободни, без нищо да ни тежи, ще бъдем едно общо цяло с великолепната природа. Затова и финалът, който носи обрат, едновременно слага край на щастието, но го представя и като възможно. Щом топлият май липсва, значи в момента, в който лирическият говорител споделя с читателя мислите си, не е нито май, нито е топло. В студа, без май, без смях, без трева, без слънце и без череши, човек хем си спомня, хем си мечтае. Тъгата и щастието се сливат, те са едно, както изгревът и залезът са свързани и едното не може без другото. Не е възможно през цялата година непрекъснато да бъде само май, но в мечтите си ние можем да извикаме щастието и поне за малко да го усетим, да го преживеем, и така да съберем сили до момента, когато то пак ще се върне при нас.
