"Да се чуем" | Мария Донева

Лиляна

Първо уж е временно.
После продължава:
работа, която
с хора те сближава.

Хорът, в който пееш.
Ранните домати.
С всичко ще успееш,
щом си сред познати.

С хората те свързват
сто и пет причини.
Чакат те! Побързай!
После ще починеш!

С куките. С лъжицата.
С леката мотика.
Помощ за дечицата –
който те повика.

Нова плетка? Бебешко –
чакате правнуче.
Тъкмо да отдъхнеш, но…
нещо все се случва.

От града до селото.
След това – обратно.
Даже е по-весело
и е по-приятно –

и в ума, и в пръстите
нещо се премята.
Във ръцете скръстени
ляга самотата.

Ти – с ръце разперени
вечно за прегръдка.
Щедрост непремерена.
Радост – едри глътки.

Котка като пламъче
трепка, мърка, дреме.
Ще починеш… Само че
все не идва време.

Всичко за проекта „Да се чуем“ можете да прочетете ТУК.

Баба Восе

Мъничка като Косе Босе
си я представям баба Восе.

На залеза перчемът риж
се вее над Кючук Париж.

Липи ухаят от балкона.
Говорим си по телефона.

Неловко в първата минута.
Като учителка прочута

тя вижда колко се старая
и как желая да узная

каквото каже. Разговорих я.
Тя заразказва ми история:

за майките на партизаните,
за умните, за калпазаните,

а и за Втората световна,
а и за връзката любовна

с учението и науката,
че й е непозната скуката

и интересно е живяла,
без да излиза от квартала,

гимназията е отсреща
и учениците си среща,

и техните деца, и внуците…
В Кючук Париж утихват звуците,

и ми разказва баба Восе,
и вече аз съм Косе Босе,

не е неловко, няма страшно,
и съм с написано домашно.