Главата си посипвах с тебешир,
в устата често имах вкус на пепел.
Сбогувах се със вътрешния мир
и чудо е, че никой не утрепах.

Натравях се от своя собствен глас,
а след това мълчах със злоба вкъщи.
Отчайвах се от всеки следващ клас
и често над контролните повръщах.

И се спасих! И радост! Свобода!
Но тресна ме поредната измама.
Не съм в каторгата на ПГЕА,
обаче и колегите ги няма.

Без мен се черпят в неуречен ден.
Без мене псуват бога, МОН и шефа.
И някой друг сега е окрилен
с дежурствата на входа и в кенефа.

Не искам вече да се пържа в клас.
Колегите не спирам да сънувам.
И като клетник-хъш сега съм аз,
загледал със копнеж брега на Дунав.

С перверзен поглед, нощна птица,
една севастократорица
владее петия етаж.
Година, метър и грамаж
изобщо не важат за нея.
Благословена по идея,
и вдъхновена априори
(каквито и да ги говори)
вилнее в родното хранилище
и в скапаното ни училище.
Любов и страх за учениците,
единствена сред историците,
цял век света да покорява,
да ни е хубава и здрава,
и да не бърза да съзрява
божествената Десислава!

Колко пъти го били?
Не учил, не писал, не чел.
Но устата сгрешила,
сама промълвила: „Разстрел…”

Твойто име им казал,
но седмици после мълчал,
даже да му подсказват.
И как ли без вик издържал?

Без да знае да срича,
мечтаел за диплома, бал.
Но във този учител
не срещнал ни милост, ни жал.

„Не човек, бъди даскал!” –
просъскал директор суров.
Ученикът обаче
отчаян въздъхнал: „Попов…”

Елегия

Щом Дядо Мраз и Пер Ноел,
и Дядо Коледа Лапландски
във водката на Рафаел
изсипят лед от скрежа лански,

когато Шефа се научи
със „Добър ден!” да поздравява,
тогава може да се случи
хранилището да забравя.

Зората сутрин ми блести,
но не по-розова от Мимето.
И Физиката ми тупти,
и пак ми става най-любима тя.

Опива ме вълшебна смес
от Психология с История.
И Киров е за мене днес
тъй носталгична територия…

Расте ми задника. Цял ар!
Не ям, горчива ми е мъката,
но стене клетият кантар
от тежестите на разлъката.

Разлъката е свръх-тонаж.
Тъги сърцето са обхванали.
Къде е петият етаж?
Къде са всичките останали?

Трябва да изровя и другите стихове по темата, имаше…

Аз обичам те, защото
идваш с мене във леглото,
тънко, гъвкаво и бяло,
ароматно книжно тяло!

В първия слънчев ден,
първият, който прилича на лято,
да купя много ягоди – първите,
скъпи, ароматни, червени.
Майките лъжат децата си, че не са сладки.
Сладки са.
Докато вървя към спирката ми става горещо –
дрехите ми още не са разбрали за лятото,
не се събличам,
рано е.
През найлоновата торба прокапва червен сок.
В деня, който прилича на лято,
да ги нося за някой, който обича ягоди,
както аз обичам него,
да изцапа лицето си,
да се усмихне,
и с една усмивка,
предназначена за ягодите,
да доведе лятото вкъщи.

Имала съм пълна колекция от месеци. Почувствах се много приятно.

Дева – дай й да си подрежда…

Има още →

Накъде отива лятото?
Искам с него да замина!
Давам есенното злато,
давам сребърната зима

за едно билетче розово.
Пак ще бъда най-богатата –
по блестящи коловози
аз ще отпътувам с лятото.

1988

Тогава билетите за влак бяха правоъгълни, картонени, на цвят – възпалено-розови, с малък  кръгъл червен печат.
Даа….

Увяхнала сянка на репей,
листа, като карти размесени.
От мъка по мене се цепи
бодливата кожа на кестена.

И локвите бавно се пълнят
със чай от отровни растения.
В очите ми кратко покълва
щастливо и зло настроение.

Това е стихче от „Сбогом на читателя“. Аууу, от 1995… Разглеждам си я сега, и мисля тия дни да сканирам хубавите рисунки на моя скъп приятел арх. Петър Бакърджиев и да ви се похваля с тях.

Тихи пуканки в небето.
Меко слънце от масло.
Аз съм точно там, където
вятърът е свил крило.

Във трева приятно гладка,
с брошка от копринен мак,
времето подремва кратко,
после, бавно, тръгва пак.

(романтично-демоничен диалог, подправен с готически фатализъм)

Мария:
Синята мравка се готви за бала.
Четири часа откак не е яла.
Има си рокля, естествено – синя,
но от тревоги похапва за трима
и тази рокля – лазурно-небесна –
само за три дни й станала тесна.

Има още →

Тъкмо прецъфтяха сливите –
люлякът полилавя.
Щъркелите мерят нивите
с кльощавите си крака.

И подмолно, непрекъснато
нещо диша, шумоли.
И със цели шепи пръснати,
пърхат лакоми пчели.

Защото сме във равнина,
аз виждам много отдалече
прозорците й как блестят
през още рехавата вечер.

Дали са хълмове, или
по-тъмен облак я е сгушил?
Когато влакът намали,
то значи, че я е надушил.

Мирише на чакъл и прах,
на вкъщи – хубаво и вкусно.
И мене страшно ме е страх,
че гарата си ще пропусна.

От нетърпение, от бързане,
сърцето ми ще се излюпи.
Към влака съм така привързана,
и към чакъла, който хрупа,

към къщите, които бягат
и със завеси ми намигат,
че нещо в гърлото ме стяга.
Небе – до миглите ми стига,

трева, вода, полета чисти,
дървета, облаци огромни…
И ме облитат чудни мисли,
но няма как да ги запомня.