Любовниците
ще отидат в ада,
а там
ще бъде празник.
Всеки ден.

Половин царство давам
за един беналгин.
Ще добавя и коня  –
за още един.
Щом не мине с лекарство
главоболът свиреп,
давам цялото царство,
да си охкам, но с теб.

🙂

Може ли конче да се ядоса?
Може ли мравка да бъде сърдита?
Спирам, задавам си тези въпроси,
и неусетно ядът ми отлита.

И, за момента, светът се подрежда.
Дъх си поемам, нагазвам в тревата.
Тропвам с копито. През сламка поглеждам –
колко далечни изглеждат нещата.

🙂

Къде да ходя? А е топло,
и вятърът – гальовно мек.
Очарователен следобед,
и аз – като ленив човек,

богато надарен със време,
със книга и със самота,
един удобен стол ще взема
и на балкона ще чета.

🙂

Имам твърдо намерение
всичко да ми е наред.
Дни със сиво оперение
люпят ситен слънчоглед.

Работата скърца жилаво,
без зехтин и без подправки.
С разширени вени лилави
охкат затлъстели мравки.

Паяци се зъбят тихо,
с нерви, виснали на косъм –
смятат, че им се усмихвам,
само за да ги ядосам.

Че бърборя и си пея,
и изказвам несъгласие,
само за да ги разсмея.
Честно казано, така си е.

Пазя любовта си към теб като сламена шапка.
Придържам я да не отлети с вятъра,
смея се на слънцето
Искам да плача горчиво и отчаяно за дребни неща,
за предмети без стойност за никой друг,
за пепелта от цигарата ти,
за пясъка в леглото ни,
за леглото ни,
за всичко, което няма да се повтори.
Дребните предмети
говорят за теб.
И ме закрилят.

Бодливата роза дъждът я вали
дори по най-ситните меки бодли,
и тя се отпуска в ръцете му мокри,
показва му своите алени рокли,
а той я докосва, където обича,
и между листата й тънки потича,
и нежно и весело я гъделичка,
а тя си повдига полите самичка,
цъфти, изчервява се, тихо се смее,
и даже не се и замисля къде е,
а те са на пътя, съвсем под небето,
и хора минават, и кестени светят,
и слънцето светва. Дъждът си отива,
а мократа роза спокойно заспива.
🙂

Имало е малко дъжд,
но като със гума
минал вятърът веднъж,
меко и безшумно,
сух е този тротоар,
леко влажен онзи,
и изпробват своя чар
плъзналите рози,
въздухът блести сребрист,
ароматна влага
вдишва всеки трепкащ лист,
светлината бяга
в лъснали от весел лак локви,
и на чисто
пролетта записва с крак
резедави мисли.

🙂

Тишината нахлува в стаята
като природно бедствие,
празна като пространството
под обувките на обесен.

Щом се целунем, тракват зъбите –
лед в чаша.
Мълчим облечени, разлюбени
и има страшно.

Този град е толкова неверен!
Той забрави старата любов
два пъти по-бързо и от мен.
И невъзмутимо ме прегръща
по онези улици, които…
А онези улици, които
рязко се задъхваха от радост,
ми поднасят цъфнали дървета,
дъжд и разноцветни светофари.
Нежни… Пролетта ли ги научи?
И макар че още ме разплакват,
вече ме разсмиват…

Август, разтопен и ласкав,
объл, сочен като праскова,

изнемогващ за докосване,
ферментиращ, захаросан,

очарован и разнежен,
хрускав, ментов и крайбрежен,

гали те и те разсмива
август, който си отива.

Христос възкресе за добрите,
за влюбените във жените си,
за работливите, за кротките,
и за самотниците с котките.

Но и за тъпите, за злите,
за подлеците и крадците,
и за живеещите в грях.
И, всъщност, най-вече за тях.

И дрян, и люляк прецъфтяха,
а още не е точно пролет.
Най-смелите едва посмяха
до лактите да се разголят.

Салатите са още тънки,
а ягодите са безвкусни.
В яйцата пилетата мрънкат,
а как навънка да ги пуснеш?

Златни ангели,
накацали по клоните,
светлината прозира през тях,
въздухът – бистър,
а няма кого да прегърна.

Нали е вече пролет,
защо ми е студено?
Лалетата наболи –
с муцунки зачервени.

Неоново-блестящи
са първите салати.
Прозрачни и изящни
пластмасови домати.

Наръсените плочи
тъмнеят и не съхнат.
Копнея да изскоча
от дрехата си връхна.

Да стъпя на череша,
да сдъвча топла вишна.
Да купя нужно нещо,
плюс няколко излишни.

Плюс розово мушкато
от бабичка с елече.
Ела си, мило лято,
да спра да зъзна вече!