Гарата пристига.
Стряскам се и слизам.
В мене се надига
вкусен оптимизъм.

Царевички мърдат
заешки ушета.
По земята твърда
лилав бръмбар крета.

Маковете тичат
отстрани край пътя.
Щъркели прилично
и спокойно мътят.

Агнета се гонят
по една поляна,
и разперва клони
радост овладяна.

🙂

омайващ двоен опус
по мотиви от Димчо Дебелянов

Мария
Да се завърнеш в бащината къща,
където нетът кекав е и гасне,
и тихи пазви чатърка разгръща
да прелъсти перверзни и нещастни.
Кат бреме хвърлил мярката и такта,
що безутешни дни ти завещаха
да включиш с пръсти трескави контакта,
и ника да напишеш с радост плаха.

Да си припомниш паса и акаунта.
Да си представиш ароматно рамо,
железни гащи, медицинска манта,
овчица кротка, или просто мама…
Със някоя развратна непозната
да се топиш от горест безутешна.
С една ръка да пишеш в тишината,
а с другата да правиш друго нещо.
Ела у нас, бъди със мене всякак,
домът ми празен е, чаршафът чист.

О, скрити вопли на наивник някой,
до късни доби бъбрил със Азис…
–

ТТ
Да се завърнеш в бащината къща,
когато лампите във хоремага гаснат,
и ври душата, моли да повръща,
и всичко видиш двойно, и неясно.
Набързо хвърлил фаса си на двора,
добре че туй го твойте не видяха,
ти с плахи стъпки се събуваш в хола –
зер гостенин под родната си стряха.

Да те пресрещне тъщата на прага,
да сетиш тръпки от вида и само,
да кимнеш благо, както се полага,
нефелно да джомолиш: мамо, мамо…
Смирено клюмнал, хванат за стената –
добре поне че има таз заслона,
на мислите си хлътнал в мрачината,
впил морен поглед в дъртата кокона:
аз дойдох да положа мирно задник,
зер вино пийнах, само половина…

О, клетнико, о, ти – многострадалник,
със думи спомнил майка и роднина!
–

Мария и ТТ, 28.12.2007
Намерих си тази смешка ето тук 🙂

Градът те е изпил. И те прикрива.
Присмива ми се. Бялата ти риза –
облечена на друг (не му отива),
там други друг с походката ти слиза…

Градът е пълен с късчета от тебе.
Но аз ще трябва вече да си мисля,
през времето, което ще последва,
без думите, които съм ти писала.

Обичам те шумно, със весели думи.
Обичам, когато си легнал върху ми.
И смешните пръсти на двата ти крака.
Когато пристигам. Когато ме чакаш.
Обичам, когато ядем и се смеем.
Когато лежим и мълчим и си блеем.
Обичам, когато се будя със мисъл –
да ставам, да видя дали си ми писал.
Когато любезно гърба ми почесваш.
Обичам, че всичко във теб ми харесва!

🙂

Радостта си е тук,
но сега си почива.
Диша кротко, без звук.
Закопчана накриво,

без чорапи, без лак,
без парфюм, без надежда.
Свита в топлия мрак,
тишината подрежда.

Няма друг алкохол –
само мекия спомен.
Във сърцето й голо
след възторга огромен,

след труда, след страха,
след звънтящите страсти –
една остра троха
изостанало щастие…

Радостта се е свила
на кълбо, на юмрук.
Няма никаква сила.
Но все още е тук.

Ти си толкова тъжен,
а дървото е отрупано с малки зелени ябълки
и клоните са обляни от светлина.
Дишам дълбоко, защото
имам желание да се любим,
да говорим на висок глас,
да вървим по топлите улици
заедно.
Но понякога
слънцето, гласовете, любовта,
никой не може да ни помогне.
Светлината изстива и се стича от клоните,
не подушвам шията ти,
не гледам лицето ти,
потъваме – всеки в своите кошмари,
без да откъсваме поглед един от друг
и без да се виждаме.

Любовниците
ще отидат в ада,
а там
ще бъде празник.
Всеки ден.

Половин царство давам
за един беналгин.
Ще добавя и коня  –
за още един.
Щом не мине с лекарство
главоболът свиреп,
давам цялото царство,
да си охкам, но с теб.

🙂

Може ли конче да се ядоса?
Може ли мравка да бъде сърдита?
Спирам, задавам си тези въпроси,
и неусетно ядът ми отлита.

И, за момента, светът се подрежда.
Дъх си поемам, нагазвам в тревата.
Тропвам с копито. През сламка поглеждам –
колко далечни изглеждат нещата.

🙂

Къде да ходя? А е топло,
и вятърът – гальовно мек.
Очарователен следобед,
и аз – като ленив човек,

богато надарен със време,
със книга и със самота,
един удобен стол ще взема
и на балкона ще чета.

🙂

Имам твърдо намерение
всичко да ми е наред.
Дни със сиво оперение
люпят ситен слънчоглед.

Работата скърца жилаво,
без зехтин и без подправки.
С разширени вени лилави
охкат затлъстели мравки.

Паяци се зъбят тихо,
с нерви, виснали на косъм –
смятат, че им се усмихвам,
само за да ги ядосам.

Че бърборя и си пея,
и изказвам несъгласие,
само за да ги разсмея.
Честно казано, така си е.

Пазя любовта си към теб като сламена шапка.
Придържам я да не отлети с вятъра,
смея се на слънцето
Искам да плача горчиво и отчаяно за дребни неща,
за предмети без стойност за никой друг,
за пепелта от цигарата ти,
за пясъка в леглото ни,
за леглото ни,
за всичко, което няма да се повтори.
Дребните предмети
говорят за теб.
И ме закрилят.

Бодливата роза дъждът я вали
дори по най-ситните меки бодли,
и тя се отпуска в ръцете му мокри,
показва му своите алени рокли,
а той я докосва, където обича,
и между листата й тънки потича,
и нежно и весело я гъделичка,
а тя си повдига полите самичка,
цъфти, изчервява се, тихо се смее,
и даже не се и замисля къде е,
а те са на пътя, съвсем под небето,
и хора минават, и кестени светят,
и слънцето светва. Дъждът си отива,
а мократа роза спокойно заспива.
🙂

Имало е малко дъжд,
но като със гума
минал вятърът веднъж,
меко и безшумно,
сух е този тротоар,
леко влажен онзи,
и изпробват своя чар
плъзналите рози,
въздухът блести сребрист,
ароматна влага
вдишва всеки трепкащ лист,
светлината бяга
в лъснали от весел лак локви,
и на чисто
пролетта записва с крак
резедави мисли.

🙂