Боли ме зъб

Боли ме зъб, боли ме зъб,
животът е жесток и тъп,
боли ме сутрин, денем, нощем,
боли ме повече и още,
боли си и ме изтезава,
и аналгин не ме спасява,
и мрънкам – зъби как да стисна! –
боли ме, страдам и ми писна,
и съм се извратила нещо,
мечтая си за чук и клещи,
боли ме кърваво и грозно,
боли ме просто грандиозно,
настойчиво, звънливо, мощно,
боли бароково-разкошно,
боли, а после продължава,
три деня вече не минава,
аз пъшкам жално с поглед тъп,
боли ме зъб, боли ме зъб…

без

Искам при тебе. Със тебе. Защото
нещо солено ми мокри окото,
нещо студено гърбът ми усеща,
нещо безлюдно ме чака на среща,
нещо безсилно в ръцете ми празни,
нещо, забравено в мисли напразни,
в сън недокоснат, в милувка случайна,
щастие бързо, заключено в тайна,
нещо загубено, много любимо,
толкова светло, чак непоносимо,
толкова тъжно и толкова тихо,
че го обиждам със своите стихове,
нещо отвъд светлината и мрака,
просто да дишам, и просто да чакам.

уморено думите

Уморено думите отмяташ
и се рони пепел от цигара.
Гласове издигат в тишината
сиви необмислени пожари.

Сънища, от думи похабени,
ябълки, обелки и окраски.
Може би тревата е червена
миг преди с език да я задраскаш.

Кой да очаква

Кой да очаква, че във жегите
най ще ми липсва топлина?

Днес любовта ми е готова
сама да си прегризе лапата
и да избяга на морето.
Градът се разори и всички
приятели го изоставиха.
А аз доказвам верността си,
във мекия асфалт изписвам
потропващи инициали.
Следобедите ферментират
и аз сама си ги доливам.

Не знам къде летуват раците,
но съм готова с тях да ида.

Приказка, поръсена със захар

От жега слънцето припада
във блясък, мараня и дим.
По скалата на шоколада
е време да се разтопим.

По скалата на сладоледа
е време да се разтечем
на локви лепкави и бледи
от мляко, захар и бадем.

И само дългите завеси,
и само хладното легло
спасяват бялата принцеса
в трептящото й облекло.

Сладкарско, ароматно лято
от мента, лед, вода и бриз
й сипва бавно хладината
в прозрачен кукленски сервиз.

Приижда сън, но кой заспива,
ако от жега се топи?
Едва-едва шумят, сънливи,
сребристи сънени липи.

Принцеса мека, уморена,
със цвят на роза, с меден дъх,
прегръща лятото зелено
върху легло от влажен мъх.

Лъжите се просмукват в гардеробите

Лъжите се просмукват
в гардеробите, в праговете.
Дребничките лъжи –
в сребърните лъжички.
Надвисват като оперни полилеи
с безброй кристални ножове.
Само полъх на откровеност
и ще се съсипе този свят.
Откровението и Апокалипсисът
са една и съща книга.

Те са в чашите

Те са в чашите, в тапетите,
в книгите, в стъклопакетите,
в белезите под коляното
и в праха върху пианото,
в мумиите на мухите,
в скелетите на мечтите,
сграбчени или отронени –
в къщата се пазят спомени.

Но и късно да се връщам,
и да ми съборят къщата,
и да си сменя адреса,
даже да не знам къде съм,
и да скъсаме синджирите,
и да ми загубят дирите,
бягам или съм прогонена –
пак си имам
куфар спомени…

Идеална разходка в друг град

Кафе, тирамису и гледка.
Спокойствие във всяка клетка.
Сама, за да мълча на воля.
И слънце – да се поразголя.
Покупки, прелестно излишни.
Следи от времена предишни.
И аз, от кеф да се размажа.
И ти, за да ти го разкажа.

🙂

Къщи в мрак

Къщите се сместват да наклякат
с охкане и гукане край пътя.
Между тях минава бавно мракът
и внимава да не ги настъпи.

Керемидената перушина
леко им докосва и приглажда.
За да могат да си отпочинат
ги успокоява и разхлажда.

Шушнат и разгъват аромати
сребърните жилави смокини.
Къщите въздишат в тъмнината
и сънуват минали години.

Слягат се стените омаляли,
и насън пердетата им трепкат.
По стъклата тихичко ги гали
мракът с кадифените си клепки.

Антигона

Съдбата си играе с градовете.
С едната си ръка ги надарява,
а с другата наказва. Изтерзани
от смърт и от предателства, от битки
и от греховни кървави победи,
тиванците строят наново Тива.
Едип града издигна и съсипа,
а после сам очите си избоде,
и сам, със дъщеря си Антигона,
сломен, от всички други изоставен,
прогонен, страшен, до смъртта си скита.
Остави във наследство власт и срам,
и двама сина – да делят престола.
След него Полиник и Етеокъл
въвлякоха града в борба за трона.
Към родното си място, озверен,
забравил уважение и вярност,
поведе Полиник могъщи войни,
за да убие и измести брат си.
Понеже грозно двамата загинаха
в един ден от взаимните си удари,
опозорени от братоубийството,
Креон остана да владее царството
поради кръвното си родство с мъртвите.
И днес градът се люшка като кораб,
захвърлен без посока във морето.
Креон е сам, наследството му – тежко:
обезкървена от войни държава,
и хора без морал, но със надежди.
Едничката му сила е законът
във битка за града – срещу Съдбата.

*Трябваше ни един въвеждащ монолог за „Антигона“, и аз спретнах този. 
Довечера и утре вечер, на 21 и 22 юни, от 21 часа в Регионален исторически музей – Стара Загора, може да се гледа този спектакъл – под звездите и между тях.
На снимката – Станислав Станев и Ивелина Колева като Креон и Антигона. 

Тази среща

Тази среща всъщност е раздяла,
и когато разговорът свърши,
знам, че ще изглеждам оцеляла,
ама нещо в мен ще се прекърши.

Няма смисъл да разливам чаши.
Нямам сила глътка да отпия.
Вече нищо няма да е наше.
Вече ние няма да сме ние.

Любенето е било безплодно,
и лъжовни – потните ни длани.
Даже млякото ще бъде годно
с два дни повече от любовта ни.

Относно добротата

Двеста тона доброта
щом ти струпат на главата,
без „не искам“ и „не ща“
щом ти разяснят нещата,

щом с прегръдки задушат
плахата ти съпротива
и изкъсо те държат –
добротата си отива.

🙂

До тук се стигна през един есемесен диалог с Иван на съвсем друга тема : )))))))))

Той беше от онези дъждове

Той беше от онези дъждове,
които първо чуваш – по листата,
по тънките им нежни гърбове,
и тяхното потръпване приятно.

А после ароматът. На липи,
по-гъст и два, и три пъти по-сочен,
и чувството, че всичко се топи,
и нещо важно всеки миг ще почне.

🙂