Щурците регулират небесния поток,
подсвиркат и размахват кафявите си лакти.
Звезди нетърпеливи, приготвени за скок,
потропват и се смеят и своя ред дочакват.

Затичват се и после се мятат през глава,
и драскат по небето със светли тебешири.
Кой може да заспи при всичкото това –
звезди отгоре падат, щурци отдолу свирят…

Кукумявка една
си разхвърля крещенето,
после пак – тишина,
и искри от топенето,

и светулки, звезди,
и лъщят песъчинките,
и луната блести
и си ръси стотинките.

Блага, галена нощ
с топлината на тялото.
Гладък летен разкош
от потапяне в цялото.

Храбра млада костенурка
с лъскав фотоапарат
в приключения се гмурка
(две напред – една назад)

В куфара й – рокля бална
с цвят на паднали листа
Тя е плавна, танцувална,
но й пречи скромността.

Тиха е, цени уюта
и сега, на дълъг път,
в корабната си каюта
украсява всеки кът.

Сувенири, талисмани,
чашки, романтичен шал
От респект към капитана –
поглед нежно заблестял.

И че се е престрашила
да се грабне да пътува,
някак е задълбочило
радостта, че съществува.

Тя се смее, тя сияе
и предметите прегръща,
и не ще да си признае,
че й се прибира в къщи.

Висок и кльощав, килнат настрани,
кръстът е затънал във трева до кръста.
Не помни за какво е сложен да напомня.
И на кого?
Мълчат си двамата със стареца под него
и с времето все повече си заприличват.

Лятото в разгара си кара колело,
на гърба му ризата трепка. Всичко пари,
и като забравен сутринта котлон
нажежено слънцето плаши със пожари.

Жегата озъбена съска и звъни,
и засъхват жабите в локвите изпити.
Като срамежливи бременни жени
свеждат слънчогледите тежките си пити.

Ще се гмурне в сенките, за да се разхлажда,
шепа джанки кисели ще си набере
лятото жадувано, пламнало от жажда –
непосилно хубаво, в повече добре.

Безполезно обичам.
Любовта се хаби,
тя се губи, изтича
във подземни тръби,

не блести, не разхлажда,
тъне в тайни тъми,
не празнува, не ражда,
само глухо шуми…

Нека някой ми каже,
за да знам, за да знам,
че е нужно и важно
някой път да си сам.

Обещание искам,
че ще бъда добре,
че моментът е близко
и тъгата ще спре.

Че каквото се губи,
то се трупа на склад,
и самотният влюбен
в своя мъничък ад

произвежда любови
и мечти си отглежда,
за да има готови
планини от надежда,

високосни години
от „живели щастливо”,
диамантени мини
със „Ура!” и „Горчиво!”,

и не е безполезно
да обичам самотно
като жадно за глезене,
а бездомно животно.

Небето пие от земята
и затова е прашно цялото.
И паркът окосен отмята
на сенките си одеялото.

Врабци се мият край пръскачките
сред капки и дъги дантелени.
Жени разсеяно провлачват
походките си карамелени.

Неделно сънено живуркане,
зашеметено и безцелно –
безплатна шарена притурка,
подпъхната под понеделника.

Вали дъжд на парцали,
вали дъжд на откоси,
и водата ме гали
между пръстите боси ,

между пръстите пясък
и във чехлите тиня,
и каквото донася
този дъжд – ще отмине,

ще отмине небето,
смешно мокрият юли –
като нещо, което
мимоходом сме чули.

Боли ме зъб, боли ме зъб,
животът е жесток и тъп,
боли ме сутрин, денем, нощем,
боли ме повече и още,
боли си и ме изтезава,
и аналгин не ме спасява,
и мрънкам – зъби как да стисна! –
боли ме, страдам и ми писна,
и съм се извратила нещо,
мечтая си за чук и клещи,
боли ме кърваво и грозно,
боли ме просто грандиозно,
настойчиво, звънливо, мощно,
боли бароково-разкошно,
боли, а после продължава,
три деня вече не минава,
аз пъшкам жално с поглед тъп,
боли ме зъб, боли ме зъб…

Искам при тебе. Със тебе. Защото
нещо солено ми мокри окото,
нещо студено гърбът ми усеща,
нещо безлюдно ме чака на среща,
нещо безсилно в ръцете ми празни,
нещо, забравено в мисли напразни,
в сън недокоснат, в милувка случайна,
щастие бързо, заключено в тайна,
нещо загубено, много любимо,
толкова светло, чак непоносимо,
толкова тъжно и толкова тихо,
че го обиждам със своите стихове,
нещо отвъд светлината и мрака,
просто да дишам, и просто да чакам.

Кой да очаква, че във жегите
най ще ми липсва топлина?

Днес любовта ми е готова
сама да си прегризе лапата
и да избяга на морето.
Градът се разори и всички
приятели го изоставиха.
А аз доказвам верността си,
във мекия асфалт изписвам
потропващи инициали.
Следобедите ферментират
и аз сама си ги доливам.

Не знам къде летуват раците,
но съм готова с тях да ида.

От жега слънцето припада
във блясък, мараня и дим.
По скалата на шоколада
е време да се разтопим.

По скалата на сладоледа
е време да се разтечем
на локви лепкави и бледи
от мляко, захар и бадем.

И само дългите завеси,
и само хладното легло
спасяват бялата принцеса
в трептящото й облекло.

Сладкарско, ароматно лято
от мента, лед, вода и бриз
й сипва бавно хладината
в прозрачен кукленски сервиз.

Приижда сън, но кой заспива,
ако от жега се топи?
Едва-едва шумят, сънливи,
сребристи сънени липи.

Принцеса мека, уморена,
със цвят на роза, с меден дъх,
прегръща лятото зелено
върху легло от влажен мъх.

Под облаците бледи
в началото на юли –
надясно слънчогледи,
наляво – лавандули.

Дъждът ми сипва глътка
златиста и лилава,
и от една прегръдка
сърцето ми узрява.