Посрещаш ли…

Посрещаш ли или изпращаш –
във този миг не се разбира.
Следобедът, сънлив и прашен,
се дави в капка жълта бира.

Напуканият топъл мрамор
издишва мръсни аромати.
Личи си, че остават само
последни пет минути лято.

Личи си – нещо закъснява,
и не е, не е само влакът.
Надеждите ти остаряват
и няма радост да дочакат.

Надвечер въздухът изстинал
прозира към звезди бездушни.
Дали е имало причина
да дойдеш – кой ще ти пошушне?

С кого си бил дълбоко свързан?
Върху какво си се подписал?
Днес няма смисъл да се бърза.
И явно – просто няма смисъл.

То не е тъжно. Не е страшно.
Луната слънцето цитира.
Посрещаш ли или изпращаш –
до края все не се разбира.

Честит имен ден, мила Соня! (2013)

 

Соня, сега над какво ли работите?
Сменяте книгите, с тях и животите.
Мислите, гледате, дълго четете.
Страници кротко Ви галят ръцете.
Листове чисти, с кръвта на мастилото.
Стръмни пътеки по склона към билото,
към върховете на литературата.
Допир красив до плътта на културата.
Белези тежки и удари груби.
В грешка е, който следата Ви губи.
Вие сте, Соня, светулка с фенерче.
Глупав е оня там, който се ерчи,
който съветите Ви не послуша.
А сте, в добавка, по-сладка от круша,
по-апетитна от крем-карамел.
Вие писателя правите смел,
по-съвършен, в себе си по-уверен.
Вие сте блен! И приятел сте верен,
мила и умна, коректор коректен,
грижа безшумна, редактор перфектен!
Вие сте красива! Вий днеска празнувате!
Ний пък щастливи сме, че съществувате!

 

Сън

Блещукат стъкълца в небето.
По тротоарите – звезди.
Едно дете, с игра заето,
разхвърля ги и ги реди.

Без никаква парична стойност,
с еднакъв чар неприложим.
Поемаме си дъх спокойно,
но няма да го задържим.

Случайно. Нежно. И красиво.
Неясен мелодичен звук.
Ръка, която ни завива,
макар че няма никой тук.

Във погледа си само носим
отблясъци от миг дълбок –
как месецът виси на косъм
от гривата на еднорог.

Студът

 

На пазара продават жилетки.
И чорапи – буквално до горе.
Снощи някой забравил е клетката
на студа да се вее отворена.

Сутринта се усети – излизал е
и храна си е търсил наоколо.
И листата изглеждат изгризани.
И по-сиви са сивите блокове.

Насъбрали се сенки по пейките.
Свети слънце, но зло и дребнаво.
И страхът със очите си зейнали
се опитва нощта да забрави.

Аз вървя и усмихвам се леко,
и сама с две ръце се прегръщам,
но студът вече знае пътеката
до сърцето на моята къща.

 

Случи се…

 

Случи се за минути.
Построена накриво,
тишината се срути
върху чувството живо.

После нямаше нищо.
Нито прах. Нито рана.
Отчаяние хищно
за ръката ме хвана.

И къде ме заведе?
И защо ме заключи?
Гълтам въздуха леден.
Гледам с поглед на куче.

И тъгата горчива
като цвят се разпаква.
И кого ще обичам.
И какво ще очаквам.

 

За охлюва 2

Мария:
Със трепереща брадичка,
сякаш че ще се разплаче,
охлюв зад листо наднича
и през сенките прекрачва.

Посивял от жега, потен,
разкопчал непрана риза,
той е толкова самотен,
че от къщи не излиза.

Той от нищо няма нужда.
Той почти не пазарува.
Още в тъмно се събужда,
и до вечерта кротува.

Със пердета на очите,
с вейка от метла в ръката.
той едва праха помита,
и посяда на земята.

Пази си едно забравено
копче от палто на мравка.
Той е домакин по навик.
Той е охлюв във оставка.

ТТ:

Както и да го осукваш –
охлюв бавен, сив и скучен.
Часове ще дреме тука,
иначе не е научен.

Тънки жички бистра лига
в ъгълчето на устата.
Гледа дълго без да мига
някъде отвъд нещата.

Тялото му – прекроено,
в кръста с характерна чупка.
Стихнал, свил се примирено
в костената си черупка.

А прозорците му – прашни.
Посивели са стъклата.
Прави нощите си страшни –
насаме със самотата.

Нито радост, нито болка.
Само копчето забравено.
Мравката… отдавна… колко?
Нейно копче… изоставено…

Годеникът

 

Нисичко като гъба,
старо смачкано бабче
с кожа суха и груба,
с ум, по-плосък от хапче.

Не живее във къща,
а в черупка на орех.
Никой тук не се връща.
Няма кой да отвори.

Няма кой да поседне
покрай портите пътни.
Няма кой да погледне
във очите й мътни.

Тя се храни с огризки.
Тя насила е жива.
А така й се иска
да я помнят красива.

Работлива и лека,
със лице като мляко.
Тя въздъхва полека.
Годеника си чака.

Той е хубав и верен.
Той е дар от съдбата.
Как ли ще я намерят?
И дано не е лято…

Такова поражение…

Гальовното ни лято –
без щъркели, без рози,
палатката си вдигна,
замина и забрави.
Отиде си – до атом.
Без ласки. Без възторзи.
Какво не му достигна?
Защо ни изостави?

Такова поражение!
Издънихме се всички…
Не бяхме ли щастливи,
добри и всеотдайни?
Във зъбите – с решение,
в косите – със тревичка,
отиде си – красиво.
самотно и сияйно.

Рожденият ти ден

 

 

Рожденият ти ден
пристига без да пита,
честит, разгорещен,
от всичко ще опита.

Ще вдиша весел шум
и чаша ще изпразни,
повтаря си на ум
куп поздравчета разни.

Очите му блестят,
с целувчица те сгрява –
да, дните си летят,
но твоят ден остава!

 

Честит рожден ден, мила Мария!

 

тошко  🙂

Гората

 

Гората цялата е в гледки,
а клоните са като клетки,

но без решетки, без вратички,
и там гнездят свободни птички.

И там вървят свободни хора.
Те имат хубава умора.

Те имат слух, за да долавят
какво поточетата правят,

и билките какво си мислят,
и как листата се избистрят,

за да пропуснат светлината.
Чист слух – да чуят тишината.

Да я допълнят със въздишка.
Като картинка в детска книжка –

река, дървета, склон. Малини.
И водни кончета – свръх-сини.

Свръх-бързи. Скъпоценно златни.
Летящи мигове приятни.

И мост. И тихичка пътека.
И спомен – как вървим полека.

 

Под всяко камъче…

Под всяко камъче живее
една душица грозновата.
Но за да разбереш къде е,
ела, качи се в планината.

Вземи си хляб. Вземи си яке –
на лятото изтича срокът.
На буца пръст в реката чакат
две жабки, малки като нокът.

Гората е съвсем спокойна,
притихнала и уморена.
Дърветата са още стройни,
все още млади и зелени.

И светлината ги облива.
Ела – и теб ще те облее.
Тревата даже е щастлива,
че съществува и живее.

Не мисли, а расте нагоре
и диша въздуха изстинал.
И няма повод да говориш.
И си доволен без причина.

Рожденият ми ден

Рожденият ми ден
потропва със копита.
Оглежда се за мен.
Пръхти, подскача, рита.

Докато нощем спим,
подсеща тайно всички.
Подушва – търси дим
от шарени свещички.

Звънчето му звъни.
С опашка смешно маха.
И всички скучни дни
му дават бучки захар.

Август ме дели от есента

Август ме дели от есента.
Август неумело ме закриля
и ме спира да не отлетя,
докато не съм събрала сили.

Милва ме. Косата ми плете.
Носи ми от облаците глътка.
Аз съм му жена, но и дете,
а пък той е целият прегръдка.

Честита пролет

 

Честита, пъргава пролет
със кости леки и здрави,
с открит и радостен поглед,
кажи, защо ме остави?

Живях. Воювах. Отглеждах
деца, мечти и идеи.
Една градина надежди
видях уханно да зреят.

Една градина надежди
видях да капят и гният.
И безразлично и нежно
снегът дойде да ме скрие.

И си припомних дословно
зората чиста и бедна.
Щастлива пролет гальовна.
Честита пролет последна.

Сантиментално стихотворение

 

Преди по този път се връщах.
Сега си заминавам.
Това, което беше „вкъщи”,
напуснато остава.

Без дрехите ми там е голо.
Без думите ми – тихо.
Забравените вещи молят.
Дори се извиниха.

А аз поех и се откъснах
самичка, като цвете.
За всичко рязко стана късно.
Обичах ви. Простете.

Аз се събирам във багажа
като в куплет със рими.
Остана само да ти кажа
обичах те. Прости ми.