На пазара продават жилетки.
И чорапи – буквално до горе.
Снощи някой забравил е клетката
на студа да се вее отворена.

Сутринта се усети – излизал е
и храна си е търсил наоколо.
И листата изглеждат изгризани.
И по-сиви са сивите блокове.

Насъбрали се сенки по пейките.
Свети слънце, но зло и дребнаво.
И страхът със очите си зейнали
се опитва нощта да забрави.

Аз вървя и усмихвам се леко,
и сама с две ръце се прегръщам,
но студът вече знае пътеката
до сърцето на моята къща.

Случи се за минути.
Построена накриво,
тишината се срути
върху чувството живо.

После нямаше нищо.
Нито прах. Нито рана.
Отчаяние хищно
за ръката ме хвана.

И къде ме заведе?
И защо ме заключи?
Гълтам въздуха леден.
Гледам с поглед на куче.

И тъгата горчива
като цвят се разпаква.
И кого ще обичам.
И какво ще очаквам.

Мария:
Със трепереща брадичка,
сякаш че ще се разплаче,
охлюв зад листо наднича
и през сенките прекрачва.

Посивял от жега, потен,
разкопчал непрана риза,
той е толкова самотен,
че от къщи не излиза.

Той от нищо няма нужда.
Той почти не пазарува.
Още в тъмно се събужда,
и до вечерта кротува.

Със пердета на очите,
с вейка от метла в ръката.
той едва праха помита,
и посяда на земята.

Пази си едно забравено
копче от палто на мравка.
Той е домакин по навик.
Той е охлюв във оставка.

ТТ:

Както и да го осукваш –
охлюв бавен, сив и скучен.
Часове ще дреме тука,
иначе не е научен.

Тънки жички бистра лига
в ъгълчето на устата.
Гледа дълго без да мига
някъде отвъд нещата.

Тялото му – прекроено,
в кръста с характерна чупка.
Стихнал, свил се примирено
в костената си черупка.

А прозорците му – прашни.
Посивели са стъклата.
Прави нощите си страшни –
насаме със самотата.

Нито радост, нито болка.
Само копчето забравено.
Мравката… отдавна… колко?
Нейно копче… изоставено…

Нисичко като гъба,
старо смачкано бабче
с кожа суха и груба,
с ум, по-плосък от хапче.

Не живее във къща,
а в черупка на орех.
Никой тук не се връща.
Няма кой да отвори.

Няма кой да поседне
покрай портите пътни.
Няма кой да погледне
във очите й мътни.

Тя се храни с огризки.
Тя насила е жива.
А така й се иска
да я помнят красива.

Работлива и лека,
със лице като мляко.
Тя въздъхва полека.
Годеника си чака.

Той е хубав и верен.
Той е дар от съдбата.
Как ли ще я намерят?
И дано не е лято…

Гальовното ни лято –
без щъркели, без рози,
палатката си вдигна,
замина и забрави.
Отиде си – до атом.
Без ласки. Без възторзи.
Какво не му достигна?
Защо ни изостави?

Такова поражение!
Издънихме се всички…
Не бяхме ли щастливи,
добри и всеотдайни?
Във зъбите – с решение,
в косите – със тревичка,
отиде си – красиво.
самотно и сияйно.

Рожденият ти ден
пристига без да пита,
честит, разгорещен,
от всичко ще опита.

Ще вдиша весел шум
и чаша ще изпразни,
повтаря си на ум
куп поздравчета разни.

Очите му блестят,
с целувчица те сгрява –
да, дните си летят,
но твоят ден остава!

Честит рожден ден, мила Мария!

тошко  🙂

Гората цялата е в гледки,
а клоните са като клетки,

но без решетки, без вратички,
и там гнездят свободни птички.

И там вървят свободни хора.
Те имат хубава умора.

Те имат слух, за да долавят
какво поточетата правят,

и билките какво си мислят,
и как листата се избистрят,

за да пропуснат светлината.
Чист слух – да чуят тишината.

Да я допълнят със въздишка.
Като картинка в детска книжка –

река, дървета, склон. Малини.
И водни кончета – свръх-сини.

Свръх-бързи. Скъпоценно златни.
Летящи мигове приятни.

И мост. И тихичка пътека.
И спомен – как вървим полека.

Под всяко камъче живее
една душица грозновата.
Но за да разбереш къде е,
ела, качи се в планината.

Вземи си хляб. Вземи си яке –
на лятото изтича срокът.
На буца пръст в реката чакат
две жабки, малки като нокът.

Гората е съвсем спокойна,
притихнала и уморена.
Дърветата са още стройни,
все още млади и зелени.

И светлината ги облива.
Ела – и теб ще те облее.
Тревата даже е щастлива,
че съществува и живее.

Не мисли, а расте нагоре
и диша въздуха изстинал.
И няма повод да говориш.
И си доволен без причина.

Рожденият ми ден
потропва със копита.
Оглежда се за мен.
Пръхти, подскача, рита.

Докато нощем спим,
подсеща тайно всички.
Подушва – търси дим
от шарени свещички.

Звънчето му звъни.
С опашка смешно маха.
И всички скучни дни
му дават бучки захар.

Август ме дели от есента.
Август неумело ме закриля
и ме спира да не отлетя,
докато не съм събрала сили.

Милва ме. Косата ми плете.
Носи ми от облаците глътка.
Аз съм му жена, но и дете,
а пък той е целият прегръдка.

Честита, пъргава пролет
със кости леки и здрави,
с открит и радостен поглед,
кажи, защо ме остави?

Живях. Воювах. Отглеждах
деца, мечти и идеи.
Една градина надежди
видях уханно да зреят.

Една градина надежди
видях да капят и гният.
И безразлично и нежно
снегът дойде да ме скрие.

И си припомних дословно
зората чиста и бедна.
Щастлива пролет гальовна.
Честита пролет последна.

Преди по този път се връщах.
Сега си заминавам.
Това, което беше „вкъщи”,
напуснато остава.

Без дрехите ми там е голо.
Без думите ми – тихо.
Забравените вещи молят.
Дори се извиниха.

А аз поех и се откъснах
самичка, като цвете.
За всичко рязко стана късно.
Обичах ви. Простете.

Аз се събирам във багажа
като в куплет със рими.
Остана само да ти кажа
обичах те. Прости ми.

Беше стъпкан, претъпкан площад
със крадливи врабчета.
Той видя как отстъпват назад
стреснатите дървета.

Беше ден с много хора и шум,
натежал и износен.
Той измисляше думи наум
и ги губеше после.

После… в гъстата, тежка тълпа
се отвори в пролука.
Той видя на едни стъпала
кацнал гълъб да гука.

Посред тропота тежък и лош
той издуваше шия.
И перата му в скромен разкош
как отблясъци крият.

А до гълъба, точно встрани,
като капка дъждовна,
най-добрата от всички жени
се усмихна любовно.

После хората скриха я пак.
Онзи гълъб отлитна.
Той затича се като хлапак
със сърце любопитно.

Тя не беше помръднала. Той
без да иска я бутна.
Там летеше пожарна със вой.
А жената – уютна.

Там крещяха на вносен език.
Там се блъскаха здраво.
Те се скриха в един объл миг.
Първо тя го направи.

И със поглед и с бяла ръка
във мига го извика.
В тишина постояха така.
Не продумваше никой.

Да останем във нашия миг!
Все едно как се казвам.
Ще си имаме собствен светлик,
топъл, без да залязва.

Този миг е гора и река.
Нищо друго не искам.
Отвлечи ме. Ще те отвлека.
Той ръката й стисна.

Ще си взема най-дългия ден
и обувките здрави.
Той й каза – мисли си за мен,
все едно какво правиш.

Приближиха се да поздравят
стреснатите дървета.
Може би ги очакваше път.
Той показа й цвете.

После – локва със чиста вода,
легнало огледало,
и доброто лице на града,
освежено и бяло.

После той я изпрати до тях.
После тя се разплака
със сълзи и от страх, и от смях.
Обеща да го чака.

И се скри. И градът охладня.
Падна вечер от камък.
Той си тръгна. Вървя. Огладня.
Осъзна, че я няма.

И затича към нейния дом.
След това се отказа.
У дома се прибра мълчешком.
И луна се показа.

Стига драми. Такъв златен ден
е един на хиляда.
Тя е правена точно за мен.
Тя е смешна и млада.

Той си каза – щом там я видях,
я усетих веднага.
Тя погледна със погледа плах,
но нали не избяга.

Тя почака. И аз я открих.
И сега ще я пазя.
Щом заспи, аз ще бъда най-тих.
Всички дати ще спазя.

Ще си имаме наш ритуал.
Ще си имаме всичко.
И светът ще е пресен и цял.
Ще си бъдем самички.

Стига драми. Такъв златен ден!
Той се случи. Той беше.
Тя дали сега мисли за мен?
Аз дали не съм смешен?

Той заспа най-накрая с мечти
и със дрехите дневни.
Той се беше завърнал почти
във годините древни,

стана юноша, нежен и млад,
и готов да обича.
А във същия тягостен град
едно младо момиче

засънува. Ръмеше навън.
И с тържественост тиха
едновременно същия сън
двамата споделиха.

Имаше ни. Бяхме.
Първо се открихме.
Дишахме. Живяхме.
Ядохме и пихме.

Винаги любими.
Никога омразни.
Милион години
във мечти напразни.

Милион минути
във любов искряща.
Щастие нечуто
тъжно ни изпраща.

Начала, финали,
дадено и взето.
Тишината галим.
Помниш ли небето?

Помниш ли земята?
В дланите ти плува
ласката, с която
ти си ме сънувал.

Тайно. Всеотдайно.
Дишахме. Живяхме.
Кратко. И безкрайно.
Имаше ни. Бяхме.

Днес морето си брои стотинките –
белите си мидени стотинки.
Пее и допява си осминките,
и последните шестнайсетинки.

Тъжно и опразнило джобовете,
и настинало, и леко бледно,
нежното море, за път готово,
се вълнува като за последно.