Следобедът тече приятно
и спомените са нахлули,
по-лепкави и ароматни
от розово желе от дюли.

Във чая свети ранен залез,
пердето трепва с мигли фини.
В лъжичка мед са засияли
мечти от минали години.

Една троха. Една бисквита.
Една въздишка безпосочна.
Една усмивка – беззащитна,
и после вечерта ще почне.

Толкова ми липсваш, че излизам
и встрани от себе си живея.
Тялото ми диша. Глади риза.
Гледам го с кого е и къде е.

Тялото ми тича и празнува.
Готви. Оползотворява дните.
Не е сигурно, че съществувам.
Роня хляба. Дишам светлините.

Ставам сянка. Губя се. Догарям,
и дори не смея да попитам
как си.
Как си?
Мигове повтарям.
Някъде встрани от мене скитам.
Как си?

Късни рози, потъмнели,
като скупчени небрежно
смачкани чаршафи. Зрели,
напоени с дъжд и нежни,
във мъглата се потапят
търпеливо и разумно,
и надеждите им капят,
и разпадат се безшумно.

Розите на баба Катерина.

Баклавата се пече
и ухае надалече.
Спеше си като мече,
но сега си буден вече.

Вечерта блести с очи
и сред аромати плува.
Много сладко си личи –
смееш се и ми хитруваш.

Сънен, бос, си дотърчал
и приличаш на момченце.
Много ли си огладнял?
Ще опиташ ли парченце?

До прозореца стоим.
Вън – луна като тава.
Тънък вятър, лед и дим.
Тихо. Запомни това.

Понякога семейството е бреме –
например щом най-трудната задача
е да намериш подходящо време
на воля насаме да си поплачеш.

Към три часа, в среднощна тъмна доба.
Светът замлъква, плътен и спокоен.
В леглото ми е тихо като в гроба
и цялата тъга е само моя.

През стаи три в четвърта татко хърка.
Детенцето ми спи, добре завито.
Да видим: днес какво отново сбърках.
И както във леглото си съм скрита,

очи затварям и отново виждам
лица, които лъжат и се мръщят.
Тревогите зарадвани прииждат
и във ума ми са си като вкъщи.

А после като дребни таралежи
тревогите се кротват уморени.
Дъхът на тишината става нежен
и става топло и уютно в мене.

*

Някъде далече,
в топличката стая,
мъничко човече
кротко си играе.

Гръбче. Перушина.
Меко и сънливо.
Някой тихо мина.
Някой го завива.

Подът леко пука.
Някой дрехи глади.
Кой е буден тука,
а не се обади?

Звуците се ронят
някъде далече…
Зимен сън следобед.
Топличко човече.

Щом трябва да е зима –
да идва и да свършва.
Тя светлината взима
и клоните окършва.

Снегът натрупва бавно.
И стяга. И сивее.
И рязко става явно,
че сам не се живее.

Пресрещат ме оранжево и жълто –
листата, разгорени като свещи.
Днес погледът ми цветовете гълта.
Днес нямам със кого да имам среща.

Сега усещам как се утаяват
тъгите ми по дадено и взето.
Днес имам да мълча. Да охладнявам
в хармония с ноември и с небето.

*

През пробойните на паметта
се изсипват спомени и думи.
Нежните и влюбени лета.
Есените пламенни и шумни.

Зими, близки хора, дъждове,
стихове, които друг е писал…
Уморени чужди умове
сграбчват и разграбват твоя смисъл.

Паметта си търси господар,
прави си скривалища нетрайни.
Явно, че си станал груб и стар,
младостта ти щом е вече тайна.

Щом не знаеш, както бе преди,
простия състав на лекотата.
Натежава в твоите гърди
скръб по естеството на нещата.

И се чувстваш тъжен и чудат,
а светът се зъби, зъл и скучен.
Има мир, любов и благодат.
Но на други хора ще се случат.

Тодор Толев

В пожълтелите градинки
почти няма стари хора.
Пейки има, но саминки,
неуютен е декорът.

А въпросните старици
знаят своята пътека.
Стискат в шепичка парици –
все ще има за аптека.

И за обед мъкнат хляба,
вкъщи ще приготвят супа.
В случай, че си имат дядо –
той обича пълна купа.

Верно, трудно се оправят
с дати, дози, снимки, всичко.
Но добре е – ще забравят,
божичко, че са самички.

…

В пожълтелите градинки –
събирачки на листа.
Бабите ще пият гинко
да си върнат паметта.

И какво ли им се губи,
да го връщат пак назад?
Техните мъже са груби,
както всичко в този свят.

И ръцете им са тежки,
точно както старостта.
И животът – пълен с грешки,
както паркът – със листа.

Те се мъчат да измамят
времето и то да спре.
Може би така, без памет,
бабки, ви е по-добре…

Правоъгълни бали слама.
Светлината е на петна.
Под небето – една голяма
и хранителна тишина.

Хоризонтът, извит в усмивка.
Ароматна прохладна пръст.
Във сърцето – покой. Почивка.
И надежда – околовръст.

Дъждът пониква от небето
и пуска тънички филизи.
Прозрачните му клонки, ето,
растат и до земята слизат,

и влага лъскава облива
дърветата изящно голи.
И сокът на дъжда прелива,
разпуква капките наболи,

и те блестят и натежават,
и падат сладки и узрели,
а по земята разцъфтяват
напити, сочни акварели.

Днес не съм красива. Любовта обаче
е красива даже и когато плаче.
Даже и когато казва думи груби.
И когато удря. И когато губи.
Даже и когато грозно наранява.
Любовта живее, без да остарява.
В камък. В пара. В течност. Лута се. Не спира.
Съществува вечно. След това умира.

Пенелопа  вечно е сама,
а това мъжете го надушват.
Те я посещават у дома.
Те успокоително я гушват.

Те й казват: Хубаво тъчеш!
Те й казват: Много си красива!
Те настръхват, щом се съблече.
Те грижовно с длани я завиват.

И остават с нея до зори.
И събарят чашите изпити.
Те са и чаровни, и добри.
Те са героично упорити.

Търсят топъл остров сред море,
в допира до тънката й кожа.
Пенелопа ще си избере
нов единствен мъж. Когато може.