Този старец е бавен
като слънчев следобед.
Той разходка си прави.
Между къщите броди.

От кръга във квартала
той не се отклонява.
Щом пристегне си шала,
и светът се стеснява.

След това се отпуска
на една крива пейка.
Всяка кост в него хруска.
Като мъркаща грейка

свойски в скута му ляга
древна питомна котка.
Паметта му се сляга –
гладка, с хлътнали нотки,

мека, рехава, сива
като дъжд върху книга.
След това си отива.
И за сбогом намига.

В изоставените къщи
със напуснати дворове
пролетта насън се връща
и със голи пръсти рови.

В пръстените й се трупа
черна пръст. Избива влага.
Остри камъчета хрупат.
Ситни буболечки бягат.

Пролетта трепти. Сънува:
луковиците потъват.
Маршът на дъжда се чува,
вятър в клоните тактува,

крак набиват дъждовете
и земята завладяват.
Пролетта си търси цвете,
бърза, дъх не й остава.

В изоставените къщи
нещо хлопа, някой гледа.
Пролетта пръстта разгръща,
развълнувана и бледа.

Плъзват корени прохладни,
галят я и я обгръщат.
Със стъкла строшени, гладни
тракат и се зъбят къщите.

Като вълци котки вият,
а петлите не помагат…
Пролетта в пръстта се крие
и при корените ляга,

и земята я люлее,
гушната и приютена.
Утре там ще се засмее
цвете със уста червена.

Жена да пише стихове е като да е гола
и да минава тихо пред гостите във хола,
и погледи да лягат под стъпките й боси,
към нея да посягат обиди и въпроси,
и всичко да се знае, и да се вижда всичко –
каква е и коя е, и пак ли е самичка.
Жена да пише стихове е като да е луда –
на въздуха да вика и своята заблуда
да уплътнява с думи и с рими да окичи,
възторжено безумни и плашещо логични.
Жена да пише стихове е като да е сляпа
и пак да се усмихва, и без да се изцапа
по кал, по керемиди, по облаци да стъпва.
На който му е свидна – за нея да изтръпва,
а никой да не може за дълго да я пази –
ще си напусне кожата, живота ще намрази,
завинаги ще млъкне, ще спре да съществува –
докато се измъкне, докато отпътува.
Жена да пише стихове е като да лекува
със мигове душата си. И всичко да си струва.

Небето синьо – за момче.
И розов облак – за момиче.
Прохладна светлина тече
и по прозорците се стича.

Започва свеж и дълъг ден.
По-дълъг от нощта – отскоро.
Усмихнат, разцъфтял, зелен,
без повод подарен на хората.

=

Ама още ли е март?
Ама още ли е пролет?
Аз се чувствам като стар
календар със дати голи.

Постоянно предстои,
нещо има да се случва.
А от толкова бои наведнъж
ми става скучно.

Всичко бърза и тече,
смесват се едно през друго
бебе, старец и момче,
вещица, жена, съпруга.

Миналото – с две напред,
и една назад – за утре.
А се точи като мед
някоя протяжна сутрин.

И се слепят, и гъмжат,
и безпомощно се блъскат
като пътници без път
черно, матово и лъскаво.

И объркано, без цел
нещо правя, нещо чакам.
Трябва да си много смел,
да се довериш на мрака.

Светлина, увита в лист,
истината ще ти каже –
ала трябва да си чист.
Трябва да си мъртъв даже.

=

Мария

Тя е нож, изваден от канията.
Верен. И способен да разрязва.
Тя потраква тихо със чиниите.
На детето приказки разказва.

Тя замазва. Чисти и подрежда.
И гневът й бавно се изостря.
Сготви ли последната надежда,
все едно кога, дори пред гостите,

ще пререже ласкавите нишки,
те от самота са изтънели,
брака от представите от книжките,
мрака на тревожните недели.

В нея любовта се свечерява.
Ножът свети. И минава време.
На котлона бавно се сгъстява
страх. И нежност, колкото поеме.

Доктор Толев

Той е нож, изваден от канията.
Хладен и с нагласата да реже.
Фаса си остави във саксията.
И добре е да се забележи.

Някак не услажда му се вестника.
Може би защото е от вчера.
Вчера запозна се със заместника.
Който пък го кани на вечеря.

Гледа я. Не ще и дума, хубава!
Как усърдно мие две чинии!
Загорчава. И му става глупаво
да използва думичката ние.

И понеже иде реч за рязане,
в този пункт идеята е слаба.
След това завършекът доказан е.
С този нож не би нарязал хляба.

.

.

Един и същ будилник ли звъни
в бадемите и в сънения кошер?
И кой прошепна: „Време е. Стани!”
на джанката усмихната и рошава?

Изглежда, ще пристанат на дъжда
тревите, щедро ръснати с цветчета,
и миглите им ще се удължат,
и целите от влага ще засветят.

Дори един солиден, тежък пън
внезапно се е влюбил – много тайно.
Дали са се сговорили насън,
или се е получило случайно?
.

.

Езикът скита. Среща. Назовава.
Потапя се в безкрайното си детство.
Езикът световете опознава
и приласкава своето наследство.

Надниква и навлиза в чужди тайни.
Целува, гали, вкусва и се влюбва.
Поема на пътуване безкрайно
и радостно, наивно се загубва.

Крещи и тропа. Плъзга се безшумно.
Спестява си, каквото е записал.
Езикът е пастир на кротки думи.
Езикът е ловец на звук и смисъл.

.

Мария

Усетих всичко. Аз бях там,
когато то се случи.
Един човек стоеше сам,
самичък като куче.

И куче след това дойде,
самотно по човешки.
Човекът беше пременен
с прилични чисти дрешки.

А кучето – дръгливо псе,
с разръфани ушета.
Но той във скута си го взе.
Почти замърка псето.

Изядоха един геврек
на равни половини.
И кучето като човек
полегна да почине.

И умореният човек
отиде да работи.
Но вече беше странно лек,
по-мек дори от коте.

Каква минута – като плод
в дланта му кротко капна.
Най-сладкото в един живот –
с приятел да похапнеш.

Доктор Толев

И аз бях там. И ето на –
в отсрещната градинка
човек един, на хладина,
със свойта половинка.

А половинката е псе –
бездомно старо куче.,
което откъде се взе
човекът не научи.

Човекът – ми, и той без дом,
и той е стар и болен.
Не мяза да е гастроном,
но гледам, че доволен.

Доволен от какво е той?
Че скита като псето?
Че има глад, че носи бой
и плаче след което.

Досетих се! Държи геврек
и виж какво ще става!
На кученцето залък мек
доволен е, че дава!

*

Тази зима е Рим.
Тази пролет е варварин.
С теб стоим и мълчим,
и не смеем да вярваме.

Вън провикват се славеи
и дъждът се излива.
Аз не знам и наяве ли
ти се виждам красива.

Пролетта се е втурнала
и така ни се иска
да сме млади и влюбени,
да сме тихи и близки.

Безпосочен и пламенен,
разпознавам копнежа.
Капка дъжд върху рамото
може да ме разнежи.

Полъх лек по лицето ти
може да те събуди.
И желание – ето те!
А стоим и се чудим.

Като във математика
за деца побелели
се събираме някак си
в идващите недели.

Умножаваме някак си
идващите години.
Ако още изчакаме,
този миг ще отмине.

И докато стоим,
и защото не вярваме,
с теб сами сме си Рим
и сами сме си варвари.

Думите ръмят и ромолят
и звукът им те успокоява.
Остани по-дълго този път.
Вечерта изглежда е такава,

че й трябва време. Топлина.
Правена е да се вкусва бавно.
Бялата варосана стена
се изправя свежа и неравна.

В стаята ухае на трева,
на дъски, на хубаво и чисто.
Думите отронват се едва
и не помним кой ги е измислил.

Има нещо лятно във дъжда,
който вън бърбори и се чува.
Гледай как унесено кръжат
няколко прашинки. И потъват.

Тази вечер свети със очи.
Пълна е с очакване беззвучно.
Отдъхни. Постой и помълчи,
и каквото трябва – ще се случи.

Тъга радостта ни прекършва
и няма къде да се скрием,
защото надеждата свършва,
където започваме ние.

Какво като има причини
да спрем да се срещаме скришом.
Какво като всичко горчи ни
и често забравям да дишам.

За малко ни стават любими
случайни кафета и стаи.
Магии – звънни ми… звънни ми… –
открих, че владея и зная.

А срещите ни се разреждат,
и всичко е тежко и тясно.
Какво като няма надежда?
Какво като всичко ясно?

Когато на розата никнат листа,
те първо са крехки, прозрачни и румени.
Червени и вишневи, смътно блестят.
Така беззащитни. Така неразумни.

За пръв път ги виждам – ръждиви и тънки.
Преди да изпръхнат в прилично зелено,
преди да започнат пчелите да звънкат,
преди пролетта да надникне при мене,

след толкова чакане права в студа,
решава и тръгва, красива и храбра.
На воля, на нула, напук на реда,
с ръце зачервени тя въздуха грабва.

Пътеката на старите ми мисли –
едни и същи, все едни и същи –
при твоята усмивка ме завръща.
От странстване безкрайно се прибирам,
когато видя твоята усмивка.

И чувствата ми, мравки без надежда,
ревниво влачат късчета от тебе.

– Не се ли страхуваш за своите тънички клони?
Как можеш да мислиш за всяко листо без  тъга?
Защо ги извайваш, щом знаеш, че ще се отронят?
С какви сили зрееш?

– Аз просто живея сега.

– Какво ти е сигурно? Спира дори светлината.
И кой те обича? С милувки, по-леки от пух…
Пълзи старостта и прониква, дълбае кората…

– Но хубави песни как кацат по клоните чух.
Наглеждах гнезда и си чуквахме среща с кълвача.
Той знаеше как да накара света да кънти.

– Но нямаш ли нужда да мислиш, да имаш, да значиш!
Защо съществуваш?

– Защо ли? Не знам.
Ами ти?

=