Да, знам за любовта – онази,
която себе си не пази,
която като плод се кашва,
която лъже и заплашва,
която в пъкъла вирее…
Да сте я виждали къде е?

Онази, да, онази съща,
която плаче и прегръща,
с очи червени, с рокля къса,
която от сълзи се къса,
а после през сълзи се смее.
Да сте я виждали къде е?

Любов, хем нежна, хем проклета,
сто глупости на търкалета
която върши, и вършее,
и мачка… Аз не знам къде е,
но само да я срещна нея,
сто пъти ще я преживея!

Изля се дъжд и пламна фойерверк
от жълти и червени хризантеми.
Ти страшно непринудено зачеркна
живота с мен. То явно е от времето.

И сигурно на него се дължи
отчаяната, тъпа упоритост,
с която радостта ми продължи
да те очаква и за теб да пита.

Не се засягай и не се коси.
Ще се науча малко да ми стига.
Дървото с изрусените коси?
То вчера нула номер се подстрига.

Уютно, топло кафене.
Тук, вътре, няма никой.
По тротоара оживен
приятели се викат.

Последно слънце. Затова
навън е олелия.
Боли те кръст, душа, глава
и в тъмното се криеш.

Безлюдно. Тихо. Само ти.
Невидимо зад бара
домашен дух кафе върти
през облаци от пара.

Пристъпиш ли, ще си отвъд,
при другите. Обаче
ти много дълго беше твърд
и вече ти се плаче.

Със пръст изписваш йероглиф
във захарта по плота.
Възможно ли е да си жив
и да не си самотен?

Соня е вяра, любов и надежда.
Соня и моите мисли подрежда.
Нежно по страници ги разполага.
Грешчица има ли – вижда веднага
и я изтрива във миг със замах.
После читателят казва си: „Ах!
Браво, Мария! Ти нивга не сбърка!“
Никой не вижда, каквото изтърка
Соня. Защото е тя като фея.
Честно ви казвам, не мога без нея.
Тя е везна. Всичко прави красиво.
Нейното чувство за смисъл е живо.
Нейният усет за стил е закон.
Нейният вкус е на меден бонбон.
Нейният вкус – тя назаем го дава,
към съвършенството тя доближава
повести, разкази, строфи, романи.
Чистото слово закриля и брани.
А е душица, и мила, и слаба.
Дай боже скоро да стане и баба.
Редом със книгите внуче да кътка.
Празник честит и наздраве с прегръдка!

Малкото джудженце
страшен сън сънува –
няма си местенце
и не съществува.

През шума безсмислен
тънък смях се носи:
– Ти си бил измислен!
Хайде, без въпроси!

Всичко е измама,
о, джудженце младо!
И Снежанка няма.
И си нямаш дядо.

Ледено кристалче,
минато с ютия,
виквай да заплачеш,
хуквай да се криеш!

Към нощта голяма
то надигна чело:
-Може да ме няма,
но поне съм смело!

С паника – до тука!
Аз какво се чудя?
Ще се фрасна с чука
и ще се събудя!

Мракът се избистри
и страхът избяга.
– Който ме измисли,
той ще ми помага!

Нещастието ни е в кърпа вързано,
но нека засега да го отложим.
Ела да ме целунеш. Без да бързам,
ръката си в ръката ти ще сложа.

Нещастието вече си е наше
и никой няма да ни го отнеме.
Във шепата ти като в топла чаша
се е събрала малка глътка време.

Каква наслада е да помълчим.
Да се допреш до мен. Да си почина.
От толкова отблизо не личи,
че сме дефект във общата картина.

Август вече е осъден
да е малък и отвъден,
скрит, заключен там, където
няма излаз към морето.
Студ ще му отнеме плама.
Ще е сам и ще го няма,
като в изпит по търпение,
като принц във заточение.

Хранениче – галениче,
от къде се връщаш?
Аз си знам, че няма начин
да те взема вкъщи,

но когато тук наминеш,
всичко ми просветва.
Дим, полегнал до комина,
акробат на летва,

дрямка, скок, телце-пружинка,
пухче в храсталака.
Ти допусна с теб да свикна
и сега те чакам.

Облак сянката си сваля
в топлата градина.
Идваш, за да те погаля
и да си почина.

Важно се разхождаш. Тичаш.
Мъркаш неуморно.
Хранениче, галениче,
духче безпризорно…

Тя е винаги кратка.
Всяко мигче обаче
е съкровище рядко
във гнездото на свраче.

Като зайче се бялва
в къса лятна минутка.
По лицето те галва
със перце от гугутка.

Като тайна те чака.
Като капчица лъсва.
И със зъби от мляко
след това те разкъсва.

Всяка буква в думата копнеж,
вкопчена във точното си място.
Имаш ли любов да ми дадеш?
Спомените бухват, и е тясно,

и преливат вън като тесто,
като хляб за тъжни и за гладни.
А гладът е толкова жесток,
че посяга чуждо да открадне.

Силите, ако ги има, спят,
радостите днес не са си вкъщи.
Чакам. И ръцете ме болят
от това, че нищо не прегръщам.

.

Първа сладостна смокиня.
Август – удостоверен.
Няма скоро да отмине
мекият слънчасал ден.

Няма с мигли кой да трепне
във следобеда дълбок.
Даже въздухът ми лепне,
гъст и напоен със сок.

Твърда като камъче,
остра като пламъче,
раковина вита, от къде се взе?
Аз почти се сещам,
аз си спомням, само че
споменът залита с пясъчни нозе.

Явно от дълбокото
и от синеокото
свят му се завива. И му се лети!
И му става опако.
Я кажи, ами ако
нещо недовършено вика и кънти?

Там, под керемидата
шарена на мидата,
май че е останала капка от море.
Мисля да я занеса –
нека си отиде –
у дома морето да си я прибере.

Хълмове като хлябове –
ароматни, горещи.
Слънчогледи, орязани
като счупени свещи.

Богомолците вече
са се скрили, но чудно,
че полето напечено
не изглежда безлюдно.

А добро, обитаемо,
влиза в старост красива.
То примижва замаяно,
то по обед почива.

Над земята ожъната
слиза слънцето свише.
И пръстта е разгърната,
и отдъхва, и диша.

Заоблен ален небосклон.
От него светлина течеше,
а слънчицето бе бонбон
от мед, лимони и череши.

Под залеза се озова
едно стипчиво, дълго лозе
със ръб от боцкаща трева
и меки прецъфтели рози.

Разшумоля се. Засладни
и си протегна редовете.
Такива ярки юлски дни
дори след залеза пак светят.
=