.

Летата бяха глупави преди
и мислеха, че ще живеят вечно.
А пък това за малко се роди
и закипя, избистрено и течно.

Нощта му има сребърни рога,
денят му е перо от птиче чудно.
Най-герестото лято до сега
преди разсъмване е вече будно.

Сърцето му е гребен на петел.
Сърцето му е ягода и диня,
и който го опита, става смел
както преди, преди, преди години.

Пристига тук, възседнало коза,
и сянката на ореха го гушка.
Горещо, под езика – със сълза,
на пръстена – с едно зърно градушка.

Златисто, с драскотини и следи,
с адрес, записан в скъсана тетрадка.
Летата бяха нежни и преди,
но днешното е сто пъти по-кратко.

.

Трудно е да си принцеса!
Драконите днес къде са?
Ти! Да, ти! Не ми се смей!
Нийде няма читав змей –

само някакви беззъби –
люпят семки, търсят гъби,
със елеци посред лято
и дори без люспа злато.

Нямат подли намерения,
нямат страшни прегрешения,
нямат крива кула даже.
Принцът как да се докаже?

Без далечни разстояния
и без тежки изпитания
как да си го разпозная –
да се вземем най-накрая

Време ми е да се женя!
Дракона не го е еня.
Бързо времето тече.
Кой ли ще ме отвлече?

В сърцето ти витаят божества
и навестяват старите олтари.
Във чашите отекват тържества,
каквито никога не се повтарят.

През входове и сводове, отвъд
извивките на падналата памет,
замръкналите божества вървят
и сенките ги плашат и ги мамят.

И като санитар кръвта снове
и носи слухове за чувства нови
на плахите сиротни богове
на миналите-свършени любови.

Хайде да излезем на открито.
Лятото на тишина е щедро.
Изветрява чаят от липите.
Виж светулките какви са едри.

Всяка сянка има двойно дъно,
с по една звезда, наум прибрана.
В тази тишина ако потънем,
само два щуреца ще останат.

Нещо хубаво градът сънува
и изглежда мирен и вълшебен.
Помогни ми да си дотъгувам.
И прощавай, че не е за тебе.

Мария

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

Тошко 

А тиквичката скрива се във тор.
Тя мястото си знае – край стобора.
Присъствува почти във всеки двор
със мисия да храни доста хора.

За тиквичката няма празен ден.
Заета е с растеж, да дебелее.
Защото знае – чака я леген,
във който ще я режат щом узрее.

За тиквичката няма капка шанс
да чуе думи, пълнени със нежност.
Един банален, делничен каданс,
със скромен епилог, по принадлежност.
🙂

13.07.2013

Всяко едно листенце –
с негово си зелено.
Всяко едно местенце –
спретнато оплевено.

Бабичката е малка,
но е многогодишна.
Само че свърши, жалко,
силата й предишна.

Пъпли съвсем безшумно,
сипва им по водичка.
Казва по две-три думи
и се разбира с всичко.

Бабичката е мравка.
Вейките път й правят.
Ситните незабравки
пият, за да забравят.

Лятото иска далеч да пътува,
но е объркано и се страхува.
Как да замине само. И с кого ли.
Как уморително е да се моли.
Има и работа. Има да шета…
А си мечтае за всички морета!
Гледа ръцете си. Още са млади.
Лятото млъква и почва да глади.
Парата пари. Вън птиците… Чуват се.
Хората ходят. Говорят. Сбогуват се.
Дишат. Прегръщат се. Плуват. Живеят.
Лятото ляга на пода. Сивее.
Чака. Не знае какво. Но не спира.
Нито живее. Нито умира.

Морето ме изхвърли на брега
на пъстър и невиждан още юли.
Във всяка капка пърхаше дъга.
Към хълмовете с профил на акули

подскачаше по камъни и прах
пътеката, накриво закопчана.
Къде съм – отначало не разбрах,
а как ми се прииска да остана…

От всякъде до всякъде – море,
и пак се чува как земята зрее.
До юли щом човек се добере,
поне за месец топло ще живее.

На пролетта безсолната вода
изчезна, изпари се и изтече.
Перо от страх и стъпка от беда –
били са тук, но вече са далече.

И весели щурци, родени днес,
се смеят и се бутат във морето.
На остров Юли – звънкият адрес,
на който ще си приютя сърцето.

Слънцето отдавна се е скрило,
а морето още розовее.
Аз си мисля все за тебе, мило.
Помни ли ме… Знае ли… Къде е…

Меки и напевни са вълните.
Въздухът е гъст като мастило.
Липсваш ми. Затварям си очите
и писмо наум ти пиша, мило.

В очакване кога ще те целуна,
прелиствам часовете като книга.
Светулките си вдигнаха катуна
и вече няма кой да ми намига.

През юни на човек му се обича.
Дали ще дойдеш скоро, аз не зная,
а трябва да получа – спешно, лично –
една целувка сладка най-накрая!

Лава от лилава лавандула,
плисната по мек, заоблен склон.
Слънцето полека се потули
в тих и благосклонен небосклон.

Пътят е спокоен и познат.
Само светлината се променя.
Дъх на предстояща благодат.
Сладко, ароматно лятно време.
*

Сколько смутно знакомых людей
сколько лиц в этом городе новом.
Сколько милых, чужих мне детей.
и веселых друзей незнакомых.

Замечаю я их по пути,
и на миг, на мгновенье ревную.
Но внезапно влюбляюсь в ту жизнь,
в тайне что от меня существует.

Превод: Мария Ширяева

Ето го на български тук:

https://mdoneva.com/2010/11/13/kolkosmytnopoznati/

Мъчително влюбване. Чак те боли.
Мъглата оставя по всички игли

на тъмните борове капчици влага.
Сърцето те стяга. Сърцето те стяга.

Потапя те прилив от чувството остро,
и всеки предмет се превръща във остров.

Не си се надявал от страсти да страдаш.
Държиш се за всичко, и падаш, и падаш.

Мъглата ли хващаш в ръцете си груби?
Откъснеш ли щастие – ще го погубиш.

Не го ли откъснеш – с какво ще живееш?
Сърцето ти пее. Сърцето ти пее.

След няколко мига, красиво ужасни,
мъглата се вдига. Какво не е ясно?

Не е измислица на краеведи,
не е преструвка на дамички бледи,
не е това емигрантска въздишка,
не е рисунка от шарена книжка –

истина, истина казвам ви, хора –
вече липите във Стара Загора
цъфнаха и ароматът нахлува,
и е страхотно да се съществува

точно във град, който листи разтваря
и непременно напролет повтаря
своите топли, добри ритуали –
да разцъфти и със цвят да ни гали…

Ярка светулчица здрача опарва
и става лесно човек да повярва –
даже това да са мигове кратки,
даже това да са митове сладки,

да са откъслечни, малки моменти,
пак са реални, добри аргументи:
истина, истина казвам ви, хора,
много е хубава Стара Загора.

Във леопардовия мрак
на улиците летни
един любовен котарак
зеници ще присветне.

Една светулчица любов
над него ще прелитне.
Сърцето – липово листо –
ще трепне беззащитно.

То иска да се предаде
съвсем без бой, самичко.
Луната да го отведе.
Довиждане на всичко.

Дано, дано не се спаси
и пътя му да мине
луна със сребърни коси,
луна със дрехи сини.