Всяко едно листенце –
с негово си зелено.
Всяко едно местенце –
спретнато оплевено.

Бабичката е малка,
но е многогодишна.
Само че свърши, жалко,
силата й предишна.

Пъпли съвсем безшумно,
сипва им по водичка.
Казва по две-три думи
и се разбира с всичко.

Бабичката е мравка.
Вейките път й правят.
Ситните незабравки
пият, за да забравят.

Лятото иска далеч да пътува,
но е объркано и се страхува.
Как да замине само. И с кого ли.
Как уморително е да се моли.
Има и работа. Има да шета…
А си мечтае за всички морета!
Гледа ръцете си. Още са млади.
Лятото млъква и почва да глади.
Парата пари. Вън птиците… Чуват се.
Хората ходят. Говорят. Сбогуват се.
Дишат. Прегръщат се. Плуват. Живеят.
Лятото ляга на пода. Сивее.
Чака. Не знае какво. Но не спира.
Нито живее. Нито умира.

Морето ме изхвърли на брега
на пъстър и невиждан още юли.
Във всяка капка пърхаше дъга.
Към хълмовете с профил на акули

подскачаше по камъни и прах
пътеката, накриво закопчана.
Къде съм – отначало не разбрах,
а как ми се прииска да остана…

От всякъде до всякъде – море,
и пак се чува как земята зрее.
До юли щом човек се добере,
поне за месец топло ще живее.

На пролетта безсолната вода
изчезна, изпари се и изтече.
Перо от страх и стъпка от беда –
били са тук, но вече са далече.

И весели щурци, родени днес,
се смеят и се бутат във морето.
На остров Юли – звънкият адрес,
на който ще си приютя сърцето.

Слънцето отдавна се е скрило,
а морето още розовее.
Аз си мисля все за тебе, мило.
Помни ли ме… Знае ли… Къде е…

Меки и напевни са вълните.
Въздухът е гъст като мастило.
Липсваш ми. Затварям си очите
и писмо наум ти пиша, мило.

В очакване кога ще те целуна,
прелиствам часовете като книга.
Светулките си вдигнаха катуна
и вече няма кой да ми намига.

През юни на човек му се обича.
Дали ще дойдеш скоро, аз не зная,
а трябва да получа – спешно, лично –
една целувка сладка най-накрая!

Лава от лилава лавандула,
плисната по мек, заоблен склон.
Слънцето полека се потули
в тих и благосклонен небосклон.

Пътят е спокоен и познат.
Само светлината се променя.
Дъх на предстояща благодат.
Сладко, ароматно лятно време.
*

Сколько смутно знакомых людей
сколько лиц в этом городе новом.
Сколько милых, чужих мне детей.
и веселых друзей незнакомых.

Замечаю я их по пути,
и на миг, на мгновенье ревную.
Но внезапно влюбляюсь в ту жизнь,
в тайне что от меня существует.

Превод: Мария Ширяева

Ето го на български тук:

https://mdoneva.com/2010/11/13/kolkosmytnopoznati/

Мъчително влюбване. Чак те боли.
Мъглата оставя по всички игли

на тъмните борове капчици влага.
Сърцето те стяга. Сърцето те стяга.

Потапя те прилив от чувството остро,
и всеки предмет се превръща във остров.

Не си се надявал от страсти да страдаш.
Държиш се за всичко, и падаш, и падаш.

Мъглата ли хващаш в ръцете си груби?
Откъснеш ли щастие – ще го погубиш.

Не го ли откъснеш – с какво ще живееш?
Сърцето ти пее. Сърцето ти пее.

След няколко мига, красиво ужасни,
мъглата се вдига. Какво не е ясно?

Не е измислица на краеведи,
не е преструвка на дамички бледи,
не е това емигрантска въздишка,
не е рисунка от шарена книжка –

истина, истина казвам ви, хора –
вече липите във Стара Загора
цъфнаха и ароматът нахлува,
и е страхотно да се съществува

точно във град, който листи разтваря
и непременно напролет повтаря
своите топли, добри ритуали –
да разцъфти и със цвят да ни гали…

Ярка светулчица здрача опарва
и става лесно човек да повярва –
даже това да са мигове кратки,
даже това да са митове сладки,

да са откъслечни, малки моменти,
пак са реални, добри аргументи:
истина, истина казвам ви, хора,
много е хубава Стара Загора.

Във леопардовия мрак
на улиците летни
един любовен котарак
зеници ще присветне.

Една светулчица любов
над него ще прелитне.
Сърцето – липово листо –
ще трепне беззащитно.

То иска да се предаде
съвсем без бой, самичко.
Луната да го отведе.
Довиждане на всичко.

Дано, дано не се спаси
и пътя му да мине
луна със сребърни коси,
луна със дрехи сини.

Това не е стихотворение.
Не го измислям – то се случва.
Не е щастливо, уморено е
и напоследък не сполучва.

А е обичано. Любимо е.
Навсякъде добре прието.
Но черно от умора има
под ноктите и във сърцето.

То е объркано. Разплакано.
Само изгубва се къде е.
За други хора свети в мрака,
а не умее да живее.

Измъчва го копнеж огромен
нещо красиво да направи.
Стихотворение от спомен,
за който някой е забравил.

Светът ми е навил пътеките
на малко стегнато кълбо.
Това, което беше леко,
днес все едно не е било.

На пролетта й трябват сили
да тръгне рязко и навреме,
и струва ми се, е решила
от мене силите да вземе.

За всички тези остри макове,
които въздуха прогарят.
За розите, които в мрака
завивки дъхави разтварят.

На насекомите народеца
извира и се умножава,
а аз мълча във безизходица
и силата ми се смалява.

Навярно е високомерие –
от мен ли всичко ще покълне? Но
шумяща пролетна империя
прелива пълно във препълнено.

Сред пипалата на тревата
червено конче се изправя.
Издишвам страх, и вдишвам вятър,
и пролет правя, пролет правя.
 

Обичам любовта ни, макар че е ужасна.
Когато няма дъно. Когато е натясно.
Докато се отчайва. Докато се напива.
Защото се разкайва. Защото си отива.

Обичам я такава. Защото. Без обаче.
Защото се смущава, когато й се плаче.
Защото е безсрамна, когато се целува.
Обичам любовта ни, защото съществува.

–

Думите не желаят да другаруват с мене.
Викам ги – те нехаят. Или са уморени,

или припряно дращят със химикалки празни.
Лудост ли ги прихваща? Ми ако е заразно?

Друг път, аха да почнат – тропват с краче и спират.
Ама защо пък точно мене ще саботират?

Все пак сме си познати, знам ги какво умеят!
Сменят ли си перата? Пролетно ли линеят?

–