Да приема: занапред
няма да те виждам.
Чувствата да сложа в ред,
за да не прииждат.

Да се справя с мисълта,
че не те очаквам.
Думите ти да чета,
без да се разплаквам.

Да вървя, да ям, да спя.
Знаците да спазвам.
Да не чувам как градът
името ти казва.

В тишина като в море.
кротко да потъна.
Седем дни да съм добре,
осмия – на дъното.

Всичко да ни раздели.
И когато свикна,
тъкмо като преболи –
пак да те обикна.

Ако най-добрият човек,
раждан някога от жена,
каже на майка си:
Ти не си ми вече майка,
аз не съм ти вече син,

какво като се свети името му,
какво като пребъде царството му?

Щом всеки порив е осъден
и ако всичко отминава,
най-скъпоценен нека бъде мигът,
усетен да изгрява.

И благодарен, и обсипан
на миговете с благодата,
от чашата си да отсипе
човекът, стъпил на земята.

Да сподели троха и вино
с безименните богаташи,
които вече са отминали
с напразен труд и с празни чаши.

Човекът диша. И му стига
от вечността едничък резен,
богат и пребогат със мигове,
които светват и изчезват.

Той вика в пустинята.
Мене.
Ужасно ми е студено.
Той знае къде съм
скрита.
Лицето му е изпито.
Копнежи, мечти.
Съблазни.
Ръцете ми са напразни.
Сънят ми мълчи
размътен.
Той вика. И търси пътя.
Ще дойде
да ме открадне.
И зъбите му са гладни.
Не знам дали
съществувам.
Но той вика.
Аз го чувам.

Сто пъти се разделяме, без да сме се събрали.
Няма как да сме цели, ако не ме погалиш.
Само че… но защото… въпреки… и обаче!
Ти си ми най-доброто. Аз пък не спрях да плача.

Щастие – че те има. Мъка – че си далече.
Леко. Непоклатимо. Ето, посвикнах вече.
Нежно, безсилно, смешно. В себе си те спасявам.
Чест е да бъдем грешни. Пак. И не си прощавам.

И за какво. Не спряхме. Тръгвахме. Пак се връщахме.
В нищо не преуспяхме. Не построихме къща.
Нито света превзехме. И за кого бях млада?
Ако ти е утеха – заедно ще сме в ада.

Сърцето ми бие тежко и думите ми тежат.
Какво ли да отбележа за целия минат път –
във всичко успях да сбъркам и времето отлетя,
посрещах-изпращах щъркели, нагледах се на цветя,
в целувки потъвах, сричах, загубвах си мисълта,
мъжете ми ме обичаха, споделяха с мен солта,
ронливите летни облаци, достъпните небеса.
и точно такава болка, каквато ще понеса…
Тъгата ми няма име, страхът ми е без адрес.
Не знам до къде съм стигнала, не зная къде съм днес.
Понеча ли да говоря, е само тъга и шум.
Очите ми са затворени. Смехът – със едно наум.
Награда и изпитание, присъда или лъжа –
вглъбено и във мълчание, без думи, да продължа.

*

Трябва ми кът. Да, креслото на баба.
Тук светлината съвсем не е слаба.
Влиза през щорите с мека походка.
Чак ми се мърка. Защо не съм котка!
Свит на кълбо със разтворена книга,
всичко си имам и всичко ми стига.
Мама и татко са в другата стая.
Аз си чета. И по-точно – мечтая.
Още по-точно – пътувам в ума си.
Всички пространства за мене са къси.
Имам си книга – безгрижно безвремие.
Казано най-най-най-точно: добре ми е!

Мария:

Висок и кльощав, килнат настрани,
кръстът е затънал във трева до кръста.
Не помни за какво е сложен да напомня.
И на кого?
Мълчат си двамата със стареца под него
и с времето все повече си заприличват.

Доктор Толев:

Че било кръст…
а сетне – храсти, троскот…
Какво пък странно има във това?
Трева,
и мекото ухание на пръст,
и всичко се нарежда адски просто…

Мария:

И лягаш да поспиш сред аромат
на чай, и да протегнеш гладки кости.
Какъв разкош – да нямаш път назад,
да си у вас, да не очакваш гости.

Да си пристигнал. Много отдалеч
да идва само приглушено ехо
от тъжна или неспокойна реч,
а ти да нямаш нужда от утеха.

Доктор Толев:

И не е важно времето навън
а в случая отгоре падат листи –
безшумно, акуратно – като сън,
защото тъй природата се чисти.

И няма вече тръгване и път,
редът напред е повече от скромен –
изчистен от тревоги и от плът,
оставаш само с името си: спомен…

Безпокои ме светлината. И мракът ме безпокои.
Едно дърво потъва в облак и все не може да потъне.
Една любов мълчи наблизо и от гласа ми се бои,
а моето сърце заспива и няма кой да го разсъни.

Сънува сън мъглив и страшен, и дълго след това го помни.
Какво ще стане? Кой ще дойде? Какво накрая ще реши?
А любовта е като облак – и деликатна, и огромна,
и няма кой да я прегърне и кротко да я утеши.
 

*

Целите склонове в жълта иглика.
– Хайде, побързайте! – пътят ни вика.
Ние се бавим, защото очите ни
са ненаситни и все ненаситени.
Щъркели веят пред орди от мак
на пролетта черно-белия флаг.

Люляци луднали, диви циклами.
– Време е, време е! – пътят ни мами.
Вкусове, звукове, сладки ухания,
и обещания, и разстояния.
Кихат пчели и тичинки хвърчат.
Хайде бе, пролет е – време за път!

Какво ще стане, ако любовта
не си намери изход от ума ми.
Ако не мине през ключалката на думите,
ако е толкова добре възпитана,
че даже не посмее да надникне
през тяхната ръждясала ключалка.
Ако мълчи.
Ако страстта, тъгата, любовта
забравят да говорят.

Мълчание и плътност на мислите,
непостижими, страшни за представяне.

Елате, думи, изписани, добри и облекчаващи,
пуснете любовта ми,
превърнете я във езеро,
във огледало гладко,
гребнете ми със шепа от водата
на страшната любов.

Я не ме преценявай ти!
Уж си умен, а пък не знаеш:
работа е да се цъфти.
Работа е да се ухае.

Без усилие, с лекота.
Гледам слънцето и се смея.
Най-любимите си неща
по рождение ги умея.

Милион и едно листа –
всяка есен с различни шарки.
Аз по дланите им чета,
че обичат да бъдат ярки.

Не пътувам. Не ме боли.
Без амбиции, без тревога.
Раждам круши. Роя пчели.
Нищо повече. Но го мога.

*

Скромни малки дървета,
добре сте дошли
на годишния бал,
по-прочут като пролет.
Всичко диша и свети.
Кадифени пчели
цветовете ви галят,
и шептят, и ви молят.

Скромни малки дървета,
колко празничен шум
и какво непривично
и щастливо внимание
Тананика небето
тиха песен наум,
и пръстта се облича
със зелено старание.

Цветовете се ронят.
Кората тупти.
Като гости смутени
пеперуди се мяркат,
а по нежните клони
шумоли и трепти
светлината, скроена
по вашата мярка.

Тя няма как да се заслужи
и няма как да се изстрада.
Не се старае – не е нужно.
На двора с  циганите сяда.

Със някой стар вдовец се смее,
подсеща го да се избръсне.
Излиза да си поживее.
Препива, после спи до късно.

И се събужда пролетта.
Чете, разлиства ми писмата,
и ме сдобрява с паметта,
и ми разпява тишината.

Дърветата стоят красиво
на обичайните места
и цветовете им отиват.
Благодаря за пролетта.