Сърцето ми бие тежко и думите ми тежат.
Какво ли да отбележа за целия минат път –
във всичко успях да сбъркам и времето отлетя,
посрещах-изпращах щъркели, нагледах се на цветя,
в целувки потъвах, сричах, загубвах си мисълта,
мъжете ми ме обичаха, споделяха с мен солта,
ронливите летни облаци, достъпните небеса.
и точно такава болка, каквато ще понеса…
Тъгата ми няма име, страхът ми е без адрес.
Не знам до къде съм стигнала, не зная къде съм днес.
Понеча ли да говоря, е само тъга и шум.
Очите ми са затворени. Смехът – със едно наум.
Награда и изпитание, присъда или лъжа –
вглъбено и във мълчание, без думи, да продължа.

*

Трябва ми кът. Да, креслото на баба.
Тук светлината съвсем не е слаба.
Влиза през щорите с мека походка.
Чак ми се мърка. Защо не съм котка!
Свит на кълбо със разтворена книга,
всичко си имам и всичко ми стига.
Мама и татко са в другата стая.
Аз си чета. И по-точно – мечтая.
Още по-точно – пътувам в ума си.
Всички пространства за мене са къси.
Имам си книга – безгрижно безвремие.
Казано най-най-най-точно: добре ми е!

Мария:

Висок и кльощав, килнат настрани,
кръстът е затънал във трева до кръста.
Не помни за какво е сложен да напомня.
И на кого?
Мълчат си двамата със стареца под него
и с времето все повече си заприличват.

Доктор Толев:

Че било кръст…
а сетне – храсти, троскот…
Какво пък странно има във това?
Трева,
и мекото ухание на пръст,
и всичко се нарежда адски просто…

Мария:

И лягаш да поспиш сред аромат
на чай, и да протегнеш гладки кости.
Какъв разкош – да нямаш път назад,
да си у вас, да не очакваш гости.

Да си пристигнал. Много отдалеч
да идва само приглушено ехо
от тъжна или неспокойна реч,
а ти да нямаш нужда от утеха.

Доктор Толев:

И не е важно времето навън
а в случая отгоре падат листи –
безшумно, акуратно – като сън,
защото тъй природата се чисти.

И няма вече тръгване и път,
редът напред е повече от скромен –
изчистен от тревоги и от плът,
оставаш само с името си: спомен…

Безпокои ме светлината. И мракът ме безпокои.
Едно дърво потъва в облак и все не може да потъне.
Една любов мълчи наблизо и от гласа ми се бои,
а моето сърце заспива и няма кой да го разсъни.

Сънува сън мъглив и страшен, и дълго след това го помни.
Какво ще стане? Кой ще дойде? Какво накрая ще реши?
А любовта е като облак – и деликатна, и огромна,
и няма кой да я прегърне и кротко да я утеши.
 

*

Целите склонове в жълта иглика.
– Хайде, побързайте! – пътят ни вика.
Ние се бавим, защото очите ни
са ненаситни и все ненаситени.
Щъркели веят пред орди от мак
на пролетта черно-белия флаг.

Люляци луднали, диви циклами.
– Време е, време е! – пътят ни мами.
Вкусове, звукове, сладки ухания,
и обещания, и разстояния.
Кихат пчели и тичинки хвърчат.
Хайде бе, пролет е – време за път!

Какво ще стане, ако любовта
не си намери изход от ума ми.
Ако не мине през ключалката на думите,
ако е толкова добре възпитана,
че даже не посмее да надникне
през тяхната ръждясала ключалка.
Ако мълчи.
Ако страстта, тъгата, любовта
забравят да говорят.

Мълчание и плътност на мислите,
непостижими, страшни за представяне.

Елате, думи, изписани, добри и облекчаващи,
пуснете любовта ми,
превърнете я във езеро,
във огледало гладко,
гребнете ми със шепа от водата
на страшната любов.

Я не ме преценявай ти!
Уж си умен, а пък не знаеш:
работа е да се цъфти.
Работа е да се ухае.

Без усилие, с лекота.
Гледам слънцето и се смея.
Най-любимите си неща
по рождение ги умея.

Милион и едно листа –
всяка есен с различни шарки.
Аз по дланите им чета,
че обичат да бъдат ярки.

Не пътувам. Не ме боли.
Без амбиции, без тревога.
Раждам круши. Роя пчели.
Нищо повече. Но го мога.

*

Скромни малки дървета,
добре сте дошли
на годишния бал,
по-прочут като пролет.
Всичко диша и свети.
Кадифени пчели
цветовете ви галят,
и шептят, и ви молят.

Скромни малки дървета,
колко празничен шум
и какво непривично
и щастливо внимание
Тананика небето
тиха песен наум,
и пръстта се облича
със зелено старание.

Цветовете се ронят.
Кората тупти.
Като гости смутени
пеперуди се мяркат,
а по нежните клони
шумоли и трепти
светлината, скроена
по вашата мярка.

Тя няма как да се заслужи
и няма как да се изстрада.
Не се старае – не е нужно.
На двора с  циганите сяда.

Със някой стар вдовец се смее,
подсеща го да се избръсне.
Излиза да си поживее.
Препива, после спи до късно.

И се събужда пролетта.
Чете, разлиства ми писмата,
и ме сдобрява с паметта,
и ми разпява тишината.

Дърветата стоят красиво
на обичайните места
и цветовете им отиват.
Благодаря за пролетта.

Когато цъфнаха бадемите,
една въздишка – от големите,
от немите, от най-разкошните –
се претъркули по небето.
Олекна въздухът, и хората
си разсъблякоха умората
и страховете – полунощните.
И се усмихнаха. И ето:

след ден ще се завърне зимата,
и междучасието в климата
ще свърши. Ала до тогава
ще си припомним лекотата,
с която вкусно се целувахме.
Скръбта, с която се сбогувахме.
И нежността – че продължава.
Ще си разпролетим сърцата –

заради храбрите бадеми.

*

Навярно ще те разпозная,
когато вече ще е късно.
Когато е отминал краят
и ябълката е откъсната,

когато Раят е изгубен
и няма с теб да го намерим,
и даже въздухът е груб, и
най-близката мечта е вчера.

Какво ще е? Ще ми е мъчно,
ще плача дълго, със наслада.
От себе си ще се отлъча.
Ще спра (за малко) да съм млада.

Ще си припомня, че те искам –
голяма новина, честито! –
че вече няма да сме близки,
че има дни – защо са дните? –

че има нощи – нека пукнат!,
да идват, аз ще ги прегазя,
към теб сърцето ми ще хукне,
но аз от тебе ще го пазя.

Дали ще е необратима
промяната? Не вярвам. Май.
Но тебе още ще те има.
И мене ще ме има.
Край.

*

Бадемът се засилил да цъфти.
Поеме ли си дъх – и ще изгрее.
Къде е календарът ти бе? Ти
дори не знаеш пролетта къде е!

Бадем ли си, серсем ли си, какво?
Къде си тръгнал?! Ще цъфти от корен…
Мълчи, заруменял в студа. Дърво –
не се замисля, гледа те отгоре.

Стърчи и зъзне, зъзне и цъфти,
и, боже, даже се разхубавява.
Да му завидиш. Да цъфтиш и ти –
като бадем, каквото ще да става.
*

Тя е толкова затворена,
че прилича на къща,
от която долита музика,
но никой не знае
колко души я обитават
и съседите никога не са поканени.
Тя е толкова затворена,
че петлите й не пеят,
а тананикат;
котките й бягат,
за да крещят на воля
в чуждите дворове.
Една бяла ръка
полива цветята на прозореца,
но никой не е виждал отблизо
пръстена, който проблясва.
Или това е само капка вода
в мъхестите шепи на мушкатото.
Тя е толкова затворена,
че времето в градината й
изостава винаги с един сезон.
В нея дишат
забравени
следобеди,
тихи ъгли, врабци,
жълти дюли, обляни от дъжд
и думи,
които тя никога няма да каже.
Така ще я имаш –
твоя и своя,
невярна и целомъдрена.

Ако любовта се овладее,
ако любовта се утеши,
ако тя открие, че умее
страховете си да потуши,

ако се отпусне и задреме,
ако изведнъж се утоли,
ако е възможно пак, след време,
за момент да спре да я боли,

и ако, притисната на тясно,
тръгне да потърси изход нов…
Нужно ли е все да е нещастна,
за да я признаят за любов?