Динята с трясък се чупи на едри кристали.
Сянката ляга под ореха. Слънцето пали
дълга цигара и пуши със поглед премрежен.
Съска тревата с гръб остър и натаралежен.
Не е съсед – лично жегата блъска със чука.
Въздухът грее и от електричество пука.
Котката тупва в прахта с кост от нещо откраднато.
Плътно и тежко, пресяда на гърлото пладнето.

Любовта щом остане без нас,
след редиците й оредели
ще се влачим без път и без глас
в празни дни и безплодни недели…

Ще кънти твоят вчерашен смях
във последната стая в хотела.
Ще си спомням щастлива ли бях,
ще се правя на умна и смела,

до последно, до кръв ще държа,
че така било нужно да бъде.
Насаме и насън ще тъжа.
Ще гладува сърцето пропъдено.

Ще треперя – добре ли си, как
ти понася без мен светлината.
Ще помоля най-мекия мрак
да ти бъде жена и приятел…

Някой ден, някой път, не сега.
Но страхът като пропаст привлича.
Аз не спя и препивам с тъга,
и през трепетен страх те обичам.

То е нещо равнинно и изглежда безкрайно.
През деня е пустинно, преминава се тайно,

през нощта избуява във дълбоки боази,
синева от тинтява в тъмнините си пази,

засушава се, тегне и тъгите си рони,
ако някой посегне, се люти и го гони,

ако някой го търси, то мълчи и се крие,
осъзнава се късно, от копнеж после вие,

то е чувство и начин, то е плод и причина,
то е рядко, обаче няма как да отмине,

а когато отмине, никой друг не го помни,
то е Нова година, то е щъркел огромен,

то е топла завивка, то е пръст, то е скула,
то е труд без почивка, то е нула на нула,

то е смайващо кратко, то е зверски голямо.
То е гушване сладко, след което те няма.

❤

Плод ще пасне в моята ръка,
стихче с влажен нос ще ме побутне.
Облаците ще се притекат,
ще закапят топло и уютно.

Само да посегна, ще склонят
розите чела – да ги погаля,
а липите дълго ще цъфтят,
да разсеят страсти и печали.

Щастието си от длан ще храня,
сънищата ми ще ме обичат
и нощта приятел ще ми стане,
а денят на ден ще заприлича.

И тъгата ще се приглуши,
краят ще отмине с крачки груби.
И земята ще ме утеши
за небето, дето го изгубих.

Пак видях една светулка, мило.
Беше много малка и туптеше.
Тя си мислеше, че се е скрила,
и че се вълнува си личеше.

Беше ярка нощ със мрак и блясък
в черно, ясно синьо и зелено.
Нежно се преструваха, че гаснат
няколко звезди опитомени.

И луната, пълна чак догоре,
правеше света да е вълшебен.
Ти разбираш за какво говоря.
Затова споделям само с тебе.

Мария:

Мъчително влюбване. Чак те боли.
Мъглата оставя по всички игли

на тъмните борове капчици влага.
Сърцето те стяга. Сърцето те стяга.

Потапя те прилив от чувството остро,
и всеки предмет се превръща във остров.

Не си се надявал от страсти да страдаш.
Държиш се за всичко, и падаш, и падаш.

Мъглата ли хващаш в ръцете си груби?
Откъснеш ли щастие – ще го погубиш.

Не го ли откъснеш – с какво ще живееш?
Сърцето ти пее. Сърцето ти пее.

След няколко мига, красиво ужасни,
мъглата се вдига. Какво не е ясно?

Доктор Толев:

…

Мъчително влюбване. Ала защо ли
двамата с тебе – безлисти тополи

тръпнем от вятъра, който ни свежда,
слушаме лошото – то ни нарежда

вече да спираме още да искаме,
да се научим плача да потискаме,

да се страхуваме в дългите нощи,
да премълчаваме – трябва ли още

да се задават горчиви въпроси,
взор да отваряме, който да проси

топло да дойде – а кой е отсреща?
И затова ли внезапно ни среща

мъчително влюбване – за да изпита
как сме със чашата… вече изпита…

…

(романтично-демоничен диалог, подправен с готически фатализъм)

Мария:

Синята мравка се готви за бала.
Четири часа откак не е яла.
Има си рокля, естествено – синя,
но от тревоги похапва за трима
и тази рокля – лазурно-небесна –
само за три дни й станала тесна.
То е трагедия, даже е драма –
свършва училище, вече е дама,
има три чифта лазурни обувки,
виж й антенките – целите в джувки,
а пък коланът я стяга през кръста,
златният пръстен не влиза на пръста.
И като връх в нейните патила –
май че й никнат прозрачни крила.
Точно сега ли? Защо все на мене?
Майка ми мисли как да ме жени!
Аз имам планове, гледам напред –
мен ми се ходи в университет.
Мравката щъка и нокти гризе,
шават антенките й фантазе.
Гризва си поничка, хрусва си сладки
и пак антенките стават й гладки.
Тя си разхлабва с въздишка корсета
и се запътва пеша към банкета.

Доктор Толев:

А пък насреща й иде мравок,
в погледа силен, с тембър дълбок,
гащите лъскави, ясно е – сини,
мърдат му ноздрите – също комини
и прохриптява със властно: ела!
Олеле, мравчице, имаш крила –
бързо политай, спасявай се, бягай –
този мравок насериозно се спряга,
виж го какъв е опасен, зловещ –
в страшното ловък, в лошото – вещ,
той те изгаря, поваля, оплита,
той те омайва и даже не пита –
той е разбойник, направо е враг,
ти да не вярваш на профила драг,
той е разплакал поредица мравки,
ако е нужно – прилагам и справки,
ти го разкарай – сега е момента,
щото мравоци по принцип са мента
и на невинни кат тебе създания
носят бели и големи страдания,
правят живота им грозен и чер,
той е за тебе на рана – пипер!

Тъй и наричаше дребна калинка,
мигаше честно – лоялна дружинка,
даваше укази, даваше зор –
мравката слисана литна без спор
и се загуби нанейде в небото.
Туй бе достатъчно – тъкмо защото
бързо калинката грабна мравока –
тумбеста, лъскава и пъстроока,
взе го под мишница, бръмна с крилце,
даде му своето кръгло телце,
та му антенките сгъна и скърши,
и със това епизодът привърши…

Толкова сладка дума
още не е измислена.
Ти си като безшумна
мила и важна мисъл.

Името ти е силно,
то ми е заклинание.
Казвам го и те милвам
даже от разстояние.

Именце като захарче
в тъмното под езика.
Искам да те предпазя.
Искам да те извикам.

Толкова да обичам
галените му звуци.
С него ще се наричат
и моите пра-внуци.

Главната буква в началото,
топлите гласни, сричките.
От а до я – ти си цялото,
от а до я – ти си ми всичкото.

Летящото прасе си пада по загадки.
Когато разтресе сланините си гладки,

усеща рязък прилив на свежи хипотези.
– Ако си хапна сливи, дали ще забележат?

Дали да се промъкна в хладилника безшумно?
Картоф ако измъкна, ще стана ли по-умно?

Прасето разсъждава. Ухото си почесва.
Загадки да решава ужасно му харесва.

Издигна се духовно. Не му се кисне в блато.
В мечтание любовно почувства се крилато.

Оранжевата тиква дълбоко го привлече.
Към нея то надниква – и я обича вече!

Тя просто е огромна. И любовта му също.
Ах, тиквата е скромна. А любовта – могъща!

Прищя му се да литне над къщи и дървета.
Грухтят прелюбопитно нормалните прасета.

– Кога пък се научи из въздуха да плаваш?
Позор! Какво се случи? Ти пример лош ни даваш!

Летящото прасе за тиквата мечтае.
То облаци пасе. На тиква му ухае.

Оранжевият залез изпълва го с копнежи.
Плам погледа му пали, когато се разнежи.

Лъчи златисти тичат по телесата свински.
Те с тиквата приличат на ангели същински.

Прасето е крилато. А тиквата е гладка.
Реалността е блато. Илюзията – сладка.

Ала съвсем я втаса, побърка се прасето.
Изяде любовта си. Пропадна във небето.

Прасе или пък тиква – тя, любовта, не пита.
Съдбата предизвиква. И след това отлита.

❤

Христос възкресе. И животът
на нова сметка продължи.
Пак мързеливият се мота,
нечестният реди лъжи,

неверният изневерява,
един преяжда, друг препива.
От срам душата се смалява,
огъва се и се превива,
размътена и омърсена.

И като няма как да спре,
зачака горко примирена
Христос отново да умре.

Да приема: занапред
няма да те виждам.
Чувствата да сложа в ред,
за да не прииждат.

Да се справя с мисълта,
че не те очаквам.
Думите ти да чета,
без да се разплаквам.

Да вървя, да ям, да спя.
Знаците да спазвам.
Да не чувам как градът
името ти казва.

В тишина като в море.
кротко да потъна.
Седем дни да съм добре,
осмия – на дъното.

Всичко да ни раздели.
И когато свикна,
тъкмо като преболи –
пак да те обикна.

Ако най-добрият човек,
раждан някога от жена,
каже на майка си:
Ти не си ми вече майка,
аз не съм ти вече син,

какво като се свети името му,
какво като пребъде царството му?

Щом всеки порив е осъден
и ако всичко отминава,
най-скъпоценен нека бъде мигът,
усетен да изгрява.

И благодарен, и обсипан
на миговете с благодата,
от чашата си да отсипе
човекът, стъпил на земята.

Да сподели троха и вино
с безименните богаташи,
които вече са отминали
с напразен труд и с празни чаши.

Човекът диша. И му стига
от вечността едничък резен,
богат и пребогат със мигове,
които светват и изчезват.

Той вика в пустинята.
Мене.
Ужасно ми е студено.
Той знае къде съм
скрита.
Лицето му е изпито.
Копнежи, мечти.
Съблазни.
Ръцете ми са напразни.
Сънят ми мълчи
размътен.
Той вика. И търси пътя.
Ще дойде
да ме открадне.
И зъбите му са гладни.
Не знам дали
съществувам.
Но той вика.
Аз го чувам.

Сто пъти се разделяме, без да сме се събрали.
Няма как да сме цели, ако не ме погалиш.
Само че… но защото… въпреки… и обаче!
Ти си ми най-доброто. Аз пък не спрях да плача.

Щастие – че те има. Мъка – че си далече.
Леко. Непоклатимо. Ето, посвикнах вече.
Нежно, безсилно, смешно. В себе си те спасявам.
Чест е да бъдем грешни. Пак. И не си прощавам.

И за какво. Не спряхме. Тръгвахме. Пак се връщахме.
В нищо не преуспяхме. Не построихме къща.
Нито света превзехме. И за кого бях млада?
Ако ти е утеха – заедно ще сме в ада.