Соня си е Соня всеки ден,
и със моя поздрав, и без мен,
но нали е някак по-така,
ако нещо мило й река
и ако й кажа, както мога,
колко я обичам
(МНОГОМНОГО),
колко ми е тя добра и бяла.
Затова ще спазя ритуала,
имения ден ще отбележа
със надеждата да я разнежа,
с вярата, че тя ще е щастлива –
щастието много й отива.
Да живее сто лета поне,
зло да я забрави, ние – не!
 

разнежена от багри
на ружи и на кестени,
усещаш че си важна,
и колко е тържествено,

усещаш топлината,
наоколо е празнично,
красиви са нещата,
и поздравите казани,

и вятърът утихва
над веселите покриви,
безгрижно се усмихваш,
усмихват ти се в отговор,

и слънчице наднича
със дружелюбни зеници,
и всички те обичат,
и днеска си рожденница!

Тодор Толев

Морето прелива, над август прелива.
Остава си тук, а пък август отива
прилежно и тихо да чака реда си
през нощи пространни и дни все по-къси.

Морето искри, към септември посяга,
сънливата пяна в краката му ляга,
чорапа му мокри и той се събува,
на много зает и сърдит се преструва,

а после се смее и цял се съблича,
като за последно по пясъка тича,
а то е „като”, и не е за последно,
и лятото не, не изчезва безследно,

макар че си тръгваме, с гръб към морето,
със пясък в обувката, сухи, но ето:
и куфарът празен върху гардероба,
и банският, все по-пристягащ при проба,

и всякакви картички, гривнички, миди,
които да хвърлим така ни се свиди,
са явни свидетелства и доказателство,
че лятото, негово светло сиятелство,

след не много месеци пак ще снизходи
и дини ще реже, на плаж ще ни води,
и ще ни улавя на слънцето в мрежите,
и ще ни изпълни със смисъл копнежите.

Защото дори ние там, сухопътните,
тревожно следим ще ни вземат ли мътните,
ще има ли работа, как ще изкараме,
с кого ще преспим и с кого ще се скараме,

но знаем – през цялото скапано време! –
че август в прегръдките си ще ни вземе,
да, август отишъл е да си почива,
но ясно се чува – морето прелива…

Днес, докато съм все още цяла
и туптя, и трепкам, и се движа,
докато добре ми служи тялото
и ме носи, и за мен се грижи,

докато е гладно за прегръщане,
докато си вее с радост дрехите,
тръгва и не мисли за завръщане
и се наслаждава на успехите,

докато не гледам час и дата,
докато си имам даром здраве,
нека си използвам свободата,
нека нещо свястно да направя.
 

Раздялата зарасна зле,
в безсилие и задух.
От всичко – себе си ми взе.
Аз себе си ти дадох.

И, не на себе си, сега
опитвам се да пиша.
Мълча. Отглеждам си тъга.
Представям си, че дишам.

Чувството ти си го носиш.
Градът е невинен.
Щом се страхуваш,
пристига страхът безпричинен.

Щом си щастлив,
всяка улица маха с опашка.
От завистта
радостта ти е сиромашка.

Всички са мрачни?
Недей помрачнява поне ти.
Я просветлей!
Може целият град да засвети…

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.

Един оранжев тигър див
живеел все самотно.
Със нрав трагично срамежлив,
горкичкото животно

не можело да се реши
дори да заговори
тигрица. Трепкал със уши,
пелтечел и мърморел,

гризял си ноктите, дори
мустаците си хапел.
– От срам носът ми чак гори!
Огъват ми се лапите!

Ще си намеря ли жена?
Деца дали ще имам?
А уж съм тигър – планина,
във бой – свиреп за трима,

разкъсвам бивол на шега,
за лъвове ловувам…
Но чувствам по жена тъга.
Защо ли съществувам?

Да можеше тъй, изведнъж,
отдавна да съм женен,
да стана зрял, улегнал мъж,
не прошляк и ергенин…

Но как да стане? Любовта е
от крокодил по-страшна.
Тъгува тигърът омаян,
самин в пустиня прашна.

Защо все трябва да е трудно?
Сред яснота и лекота,
наспани сладко, се събуждат
необходимите неща.

С ръка посягат да докоснат
лицето ти. Те идват тук
съвсем естествено и просто,
с честит разпознаваем звук,

спокойно въздухът ги диша,
водата се напива с тях.
И сам моливът ти ги пише,
и ги разсмива твоят смях.

А ако още са далече –
почакай. Запомни добре:
Не може нищо да попречи,
не може никой да ги спре.

Когато някой те обича,
а после най-накрая спре
и радостта му се затича
към по-приятелско море,

на тебе първо ти олеква –
не си му искал любовта.
Вниманието му отеква
във църкви, в чашки на цветя,

в камбаните на празни чаши,
с които заедно сте пили.
Замахваш, весело-уплашено,
а споменът жужи и жили.

Небето става по-широко,
но е лишено от уют,
тъгата прави резки скокове
и свободата всява смут.

Но и това ще мине скоро,
ще се разсее като дим,
че ти си бил герой в история,
че някога си бил любим…

В пещерите на сърцето,
издълбани от кръвта,
спи съкровище, което
не е сън или мечта,

то е истинско и само
който храбро се реши
да се гмурне там, той няма
да скърби, ще утеши

самотата си, страха си,
ще е силен и богат,
и дори да бъдат къси
дните му на този свят,

ще изпрати всеки залез
тих и удовлетворен,
от една любов погален,
очарован и спасен.

Без всичко мога на света,
без теб не мога само.
Без прилива на радостта
да ме наричаш „Мамо”.

Без този безпричинен смях,
на който ме научи.
Без чувството, че друга бях,
а после ти се случи.

Каквото ще да сполети,
аз само ще празнувам.
Щом вече съществуваш ти –
защо да се страхувам?
 

Морето се страхува,
че няма да се справи,
че пролетта отплува,
а лятото се бави,

че всички си отиват,
а кой ли ще се върне,
че слънцето изстива
и гръб ще му обърне.

Сълзите му са сиви.
Медузите му парят.
Минутите красиви
откара ги лодкарят.

Изтрива смугла скула.
Развява флаг разнищен.
Морето е на нула,
под  морското равнище.

Мълчи и се поклаща
във дупка, във депресия.
Усмивката искряща
един пират отнесе я.

Сега какво да прави?
Напред – безчет години.
Обмисля да се дави,
обаче… Ще му мине.

Гълъб по перваза трополи
и те гледа дълго, без да мига.
Да не бях се раждала, или
да си бях останала при книгите,

да не бях бърборещ, жив човек,
да не бях засмяна и открита,
да се пръкнех в някой следващ век,
да не бях ти схващала шегите,

да не беше всичко, както е,
да намериш начин да отплуваш,
да си хладен и отдалечен –
нямаше за мене да тъгуваш,

да повтаряш и насън: Ела!
Нямаше с неловкост да ти пиша.
Любовта се случи доста зла,
без помилване, дарено свише,

като гълъба, застанал там
собственически и без да пита:
без да мигне, гледа, че си сам,
а към мен не иска да отлита.