Чувството ти си го носиш.
Градът е невинен.
Щом се страхуваш,
пристига страхът безпричинен.

Щом си щастлив,
всяка улица маха с опашка.
От завистта
радостта ти е сиромашка.

Всички са мрачни?
Недей помрачнява поне ти.
Я просветлей!
Може целият град да засвети…

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.

Един оранжев тигър див
живеел все самотно.
Със нрав трагично срамежлив,
горкичкото животно

не можело да се реши
дори да заговори
тигрица. Трепкал със уши,
пелтечел и мърморел,

гризял си ноктите, дори
мустаците си хапел.
– От срам носът ми чак гори!
Огъват ми се лапите!

Ще си намеря ли жена?
Деца дали ще имам?
А уж съм тигър – планина,
във бой – свиреп за трима,

разкъсвам бивол на шега,
за лъвове ловувам…
Но чувствам по жена тъга.
Защо ли съществувам?

Да можеше тъй, изведнъж,
отдавна да съм женен,
да стана зрял, улегнал мъж,
не прошляк и ергенин…

Но как да стане? Любовта е
от крокодил по-страшна.
Тъгува тигърът омаян,
самин в пустиня прашна.

Защо все трябва да е трудно?
Сред яснота и лекота,
наспани сладко, се събуждат
необходимите неща.

С ръка посягат да докоснат
лицето ти. Те идват тук
съвсем естествено и просто,
с честит разпознаваем звук,

спокойно въздухът ги диша,
водата се напива с тях.
И сам моливът ти ги пише,
и ги разсмива твоят смях.

А ако още са далече –
почакай. Запомни добре:
Не може нищо да попречи,
не може никой да ги спре.

Когато някой те обича,
а после най-накрая спре
и радостта му се затича
към по-приятелско море,

на тебе първо ти олеква –
не си му искал любовта.
Вниманието му отеква
във църкви, в чашки на цветя,

в камбаните на празни чаши,
с които заедно сте пили.
Замахваш, весело-уплашено,
а споменът жужи и жили.

Небето става по-широко,
но е лишено от уют,
тъгата прави резки скокове
и свободата всява смут.

Но и това ще мине скоро,
ще се разсее като дим,
че ти си бил герой в история,
че някога си бил любим…

В пещерите на сърцето,
издълбани от кръвта,
спи съкровище, което
не е сън или мечта,

то е истинско и само
който храбро се реши
да се гмурне там, той няма
да скърби, ще утеши

самотата си, страха си,
ще е силен и богат,
и дори да бъдат къси
дните му на този свят,

ще изпрати всеки залез
тих и удовлетворен,
от една любов погален,
очарован и спасен.

Без всичко мога на света,
без теб не мога само.
Без прилива на радостта
да ме наричаш „Мамо”.

Без този безпричинен смях,
на който ме научи.
Без чувството, че друга бях,
а после ти се случи.

Каквото ще да сполети,
аз само ще празнувам.
Щом вече съществуваш ти –
защо да се страхувам?
 

Морето се страхува,
че няма да се справи,
че пролетта отплува,
а лятото се бави,

че всички си отиват,
а кой ли ще се върне,
че слънцето изстива
и гръб ще му обърне.

Сълзите му са сиви.
Медузите му парят.
Минутите красиви
откара ги лодкарят.

Изтрива смугла скула.
Развява флаг разнищен.
Морето е на нула,
под  морското равнище.

Мълчи и се поклаща
във дупка, във депресия.
Усмивката искряща
един пират отнесе я.

Сега какво да прави?
Напред – безчет години.
Обмисля да се дави,
обаче… Ще му мине.

Гълъб по перваза трополи
и те гледа дълго, без да мига.
Да не бях се раждала, или
да си бях останала при книгите,

да не бях бърборещ, жив човек,
да не бях засмяна и открита,
да се пръкнех в някой следващ век,
да не бях ти схващала шегите,

да не беше всичко, както е,
да намериш начин да отплуваш,
да си хладен и отдалечен –
нямаше за мене да тъгуваш,

да повтаряш и насън: Ела!
Нямаше с неловкост да ти пиша.
Любовта се случи доста зла,
без помилване, дарено свише,

като гълъба, застанал там
собственически и без да пита:
без да мигне, гледа, че си сам,
а към мен не иска да отлита.

Жабите не спряха да говорят
заради това, че ти отмина.
Те си имат спорове за водене,
почнати предишната година,

цяла зима те не са забравили
за какво си бъбреха тогава.
Днес отново моабет си правят,
чаша от лютиче си подават,

с крякане издигат в тишината
паметник на своята победа,
без да се ослушват за слушатели,
без да се оглеждат кой ги гледа.

Има ли те тук или те няма?
Беше им свидетел и пазител, но
ролята ти, според теб голяма,
всъщност е пределно незначителна.

Като рисунки тебеширени
зачеркваме се в ядни крайности.
По дребни поводи умираме,
възраждаме се от случайности.

Делим си не по равно болката
и нежните усмивки сваляме.
Сега какво? Какво пък толкова –
за първи път ли се проваляме…

Надеждата със зъби трака
и ласките й са подсъдни.
Угасва въздухът от чакане,
което няма да се сбъдне.
 

Когато остарее любовта
и я заместят с друга,  по-искряща,
по глупав нов закон я отменят,
или пък със досада я отпращат,

когато все не идва неин ред,
а после се окаже старомодна,
когато няма никакъв късмет
и нужното сърце не е свободно,

тя се оттегля, спира да тупти,
за нея вече въздухът не стига,
тя няма „аз“, остане ли без „ти“.
И си избира страница от книга,

завива се със бял и дъхав лист,
открива мир, утеха и спасение,
потапя се във сън, смирен и чист,
и се превръща във стихотворение.

 
Как бих могла да спя, когато знам,
че рапицата свети на полето?
Усмивката ми втурва се натам
и радостта ми с нея е заета.

Какво отдръпване, какъв покой,
когато тя не се пести, а вика?
По-свежа от лимон, с искри безброй,
красива и когато няма никой,

изящна и когато е сама,
най-жълто жълта, хубава без мярка.
През много километри, у дома,
в ума ми звънва, във съня се мярка,

събужда ме, високо ме държи,
показва как се свети, и изисква
ако ще се тъжи – да се тъжи,
ако си близко – да си много близко,

щастливо до изчерпване, до край.
Да стана истинска и цяла вече.
Ако е май – да бъде вечен май.
А после юни – вечен. Юли – вечен…

Харесва ли ти да си влюбен?
Например – да си влюбен в мен?
Сърцето ти кънти, събудено,
оглежда се, печели време.

Красиво ли ти е? Красиво
тъгите времето полира,
и чувството, живяло диво,
в желан уютен дом се спира.

Ти искаш да издигнеш къща.
Звънти болезнено-изящно
дъхът ти. В любовта се връщаш,
и нищо, че е малко страшно.