Прочетох тази статия преди доста време и много пъти се връщах в мислите си към нея. Преведох я, колкото можах, защото мисля, че е много хубава.
Взех я от тук: https://themighty.com/2018/12/ball-box-analogy-grief/ (М.Д.)

Скръбта трудно се поддава на обяснение. Всеки скърби по различен начин и определено никой не може да ви каже как би трябвало да се чувствате. За да покаже това, Лорън Хършел споделя в Туитър аналогия, която обяснява как скръбта се променя с времето и защо избухва отново в произволни моменти. Нейната аналогия и картинките, които рисува, са споделени хиляди пъти.

Хършел рисува кутия (квадрат) с топка (кръгче) в него. От лявата страна на кутията има червен бутон.

Когато скръбта е прясна и нова – обяснява тя, – топката заема почти цялата кутия и натиска отново и отново бутона, който отключва болката. Болката е непрестанна.

С времето топката се смалява, но дори и по-малка, тя продължава да удря бутона. Може да срещнеш някого, който ти напомня за твоя любим. Може да чуеш някоя песен по радиото. Може да дойде просто от нищото.

След като прекарах изненадващо спокойна Коледа, нещо се случи в СуперСтор. Видях една дама, която ми напомни за 92-годишната ми баба, която въпреки че беше в ранен стадий на деменция, напълно осъзнаваше, че майка ми почина.
Помислих си, че трябва да споделя аналогията за топката и кутията, която моят лекар ми каза. 

В началото топката е огромна – казва Хършел в своя туит. – Не можете да помръднете кутията, без топката да удари бутона. Дори да не помръдвате, тя се търкаля сама и не спира да блъска този бутон. Не можете да го контролирате – болката никога не спира. Понякога е просто непоносимо.

Постепенно топката се смалява. Тя удря бутона по-рядко и по-рядко, но когато го удари, болката е все така силна. От една страна това е добре, защото вече можете да се справяте с живота по-лесно от ден  на ден. Но лошото е, че топката блъсва онзи бутон в произволни мигове, когато най-малко го очаквате.

За повечето хора топката никога не изчезва напълно. – казва тя в друг туит. – Тя може да удря по-малко и по-малко и да ви оставя повече време, за да се възстановите между ударите, отколкото когато е била гигантска. Това е най-доброто описание на скръбта, което съм чувала от много време насам.  

Хършел казва, че аналогията й помогнала да разбере защо продължава да скърби и да страда за баща си, който е починал преди повече от 20 години.

Заливаха ме вълни от тъга за всички неща, които пропускам да преживея заедно с него. Мислех си, че в мен има нещо сбъркано, щом продължавам да страдам заради нещо, което отдавна би трябвало да съм преодоляла и да е приключило.

След смъртта на майка й, лекарят на Хършел й обяснил тази аналогия. Това й помогнало да разбере непреодолимата скръб, която я обзела след загубата, но също и да си обясни защо продължава да се измъчва за смъртта на баща си.
Като цяло чувствата, особено тежките чувства, са трудни за описване и изразяване. – казва тя.

Хършел споделя, че според нея хората не разговарят достатъчно за смъртта, за скръбта и за тяхното отражение върху менталното здраве. Решава да сподели аналогията, защото вярва, че тя може да помогне и на други, които се борят и страдат, да постигнат яснота, да си изяснят нещата – така, както е станало с нея самата.

Може да мине доста време, докато топката във вашата кутия се смали. Не трябва да се чувствате притиснати бързо да преодолеете своята мъка. И никой няма право да ви съди затова, че страдате, независимо колко дълго може да продължи това.

разнежена от багри
на ружи и на кестени,
усещаш че си важна,
и колко е тържествено,

усещаш топлината,
наоколо е празнично,
красиви са нещата,
и поздравите казани,

и вятърът утихва
над веселите покриви,
безгрижно се усмихваш,
усмихват ти се в отговор,

и слънчице наднича
със дружелюбни зеници,
и всички те обичат,
и днеска си рожденница!

Тодор Толев

Радвам се за Иво и му стискам палци. Той е млад мъж, който много иска да стане голям мъж, но се ядосва, че междувременно се налага да е среден мъж. Може би се бои, че ще остане среден мъж за постоянно? Ти му кажи, че така няма да е, че съвсем скоро ще гледа света иначе, от много по-високо в сравнение с такива като теб и мен. Кажи му също, че големите мъже трябва да растат само на височина, защото хем на височина, хем на широчина не става – почнеш ли първо на широчина, увличаш се и там оставаш, също като троскота. На който кореновата система е толкова развита нашироко, че няма сили, пък и желание да расте повече. То, и храстите все на широчина гледат за растат и хак им е магаретата да ги ядат после… Кажи му също, че като тръгне да расте на височина, да не го прави като бръшляна, дето все търси около кого да се увие, щото го мързи да си отгледа здраво стъбло. А иначе е разкошен, пустият му бръшлян, ама само да не си му в прегръдките! … И като тръгне да расте нагоре, да избира отрано. Ако ще е бор – ще е мноого висок, добре забележим отвсякъде и няма да му е в характера да си сменя окраската според сезона и факторите на околната среда. Ала около бора, колкото и да е красив, ни трева расте добре, ни цветенца с достатъчна пълноценност има. Борът суши почвата около себе си и само малък брой растителни видове умеят да свият стрък досами него, стига да са съгласни с тази орисия. Обаче на такива растителни видове борът гарантира добра сянка и сигурност, това му кажи на Иво. Кажи му също, че борът има и неприятности. Секат го, например, за строителен материал. И много лесно изгаря. Освен това, ако много борове се съберат в гора, долните им клони почерняват, изсъхват, бодат и нараняват. Затова по-разумно е борът да е самин и по възможност – на хълм. Ала това неимоверно увеличава рисковете… А ако реши да расте като дъб – и то не е лошо. Ще бъде  масивен и широколистен, както щеш разбирай това. Ще има яки клони и груба, здрава кора. Ще му е много плътна дървесината, та спектърът на приложение ще е обширен и важен. Ще бъде декор в хайдушки песни, защото е известно, че хайдутите открай време дъбове търсят, да правят под закрилата им заседанията си, например. Щото хайдути под бор – това не съм го чувал, не че искам да засегна бора. Дъбът, освен това, седи добре в общественото съзнание – и дори да е окършен, осакатен от мълния и с прочие дефекти, казват му дъб и не коментират подробностите, което не се случва с кривата драка, да речем, или с бодливата акация, дето и козите бягат от нея. Ала дъбът трябва да знае, че в корените му често свине ще грухтят, заради жълъдите, естествено, което според мен Иво определено трябва да знае. Трябва да знае също, че дъбовете с настървение ги изсичат, а и клоновете им са много удобни за бесене. Още много дивотии на тема растене нагоре мога да ти пиша – за кленовете и обаятелната им безплодност, за круши и ябълки, щото дават плодове, за кестените – които са великолепна тема за стихче, хеле червените кестени, за липичката с прелъстителния аромат, удобна за чай ако си болен, но иначе е крехка и нетрайна, и всъщност за друго не става. За сливата, която умее да цъфти, но и сливи после ражда, също като кайсията, която на всичко отгоре умее да ухае на кайсия. Ала няма повече да пиша – та нали писането предполага четене, пък ако човек се зачете в проточен и объркан текст, белким долови най-сетне смисъла, ще забрави да пикае, ще се стиска и хоп – ето ти насреща цистит, а то си е беля и се води урогенитално нарушение… така си е…

Има ли по-неприятно нещо от това да дадеш на някого за прочит чисто нова, току-що купена от тебе книга, и той да я забави месец, два, три, че и отгоре? А после, моля ти се, да ти каже, че не ти я връща, защото кучето му я било надъвкало!

Няма нищо, няма нищо, казваш ти, книга е, не е… нещо друго. Станалото – станало.

И виждате се вие, и той ти връща „Изстъпления. Приключения с руските книги и хората, които ги четат“ .

По-хубава от преди! Поправена и дорисувана! И придружена с извинителна картичка, собственолапно подписана от виновника!

Направо ми иде да дам и другите си книги на Петър Бакърджиев и на Моли, за да ги довършат 🙂

А книгата е очарователна и забавна, и със сигурност ще достави специално удоволствие на всеки филолог! Препоръчвам я 🙂

Доктор Толев:

Потръпна лекичко полето,
ветрецът ли повя?
Помръкна, аз пък стихнах, ето –
дъждецът заваля.

И рапицата тъжна стана,
и влагата пълзи.
И от усмивката остана
пътечка за сълзи.

А облаците как се трупат
в невесели петна!
Дори цветята ми се цупят.
И болчица една…

Обаче знам – посред тревата
ще има цъфнал мак!
Подсмихвам се на самотата
и теб ще чакам пак!

То е отговор на това.

Ето го отново зайчето на Нели. Те продължават да пътуват заедно.
Много са сладки!

🙂