Панагюрци и панагюрчета

Картинка

Ех… И аз съм била в Панагюрище…
Нощувала съм в Джуджевата къща и съм си говорила с Мария. И бях в две училища, вълшебни по десетки причини.
От първото училище нямам снимки, от срещата в музея и от второто училище си взех снимки от ТУК.
А най-мило ми е, че се запознах с Дари, Дарина Дечева, пишем си от години, и сега разговорът ни просто си продължи от някъде, и така ще си продължава вече. ❤

В Историческия музей

В училище „Марин Дринов“, в читателския клуб „Звездни читатели“, прочетох за НАЙ-СВРЪХ-ПЪРВИ ПЪТ преведената история за „Зог“ на Джулия Доналдсън.  Да, за пръв път пред публика, включително и това, но също така аз лично я прочетох за първи път на глас, защото я довърших в събота вечерта. Беше много специално ❤

Благодаря за всичко! ❤

„Червени рози“ и театрална група ВИЖ

Видео

 

Cherveni rozi

Не можах да присъствам на представлението в Стара Загора. Слава богу, че има запис.

Актьорите са истински звезди! Респект и обич ❤

 

Странната тъга на Ава Лавендър

Била съм прекрасно бебе във всяко отношение, или поне така са ми казвали.
Имала съм тъмни очи и гъста коса като на майка ми в деня, в който се родила – чак до буклата на тила. Като се изключат крилата, аз съм била съвършена. И крилата дори не били кой знае какъв проблем.

Не зная дали е било точно това изречение, или друго, подобно на него. Отворих „Странната тъга на Ава Лавендър“ напосоки, прочетох твърдение, смущаващо с лекотата, с която се смесват възможно и невъзможно, и ми стана ясно, че тази книга е от моите и няма как да не я купя.
Чаровно и невъзмутимо се разлива историята на едно момиче и на нейното семейство, три поколения назад, като живите съжителстват с призраците на обичните си мъртви, любовта е основание човек да се държи особено и това не смущава околните, а ароматът на цветята и вкусът на хляба са съществени обстоятелства и причини за вземане на важни решения, мирисът на дъжда променя съдби, а любовта приижда като порой и се оттича като студена вода, и животът на героите е толкова пълноценен, страстен и вълнуващ, че въвлича читателя и не го оставя дълго след като последното изречение (и то какво изречение!) е прочетено и книгата е затворена.

Плътното усещане за страст, влага и чудеса остави в мен впечатлението, че чета книга на латиноамерикански автор, и макар че с очите си виждам, че авторът е синеока млада жена на име Лесли Уолтън, а Петя Петкова е направила превод от английски език, усещането ми си остана горещо-тропическо. Заради дъжда, но най-много заради чудесата.

Ава Лавендър е момиче, родено с крила, но това е почти съвсем естествено, не е първият случай в рода им. Пиерет, сестрата на майка й, се е превърнала в канарче заради любовта си към един възрастен любител на птиците. Баба й пък се е превърнала в син прах – от тъга. И прахът, и перата, останали от Пиерет, са заровени в една леха в градината, както е нормално да се постъпва с тленни останки.
Една жена отказва да слезе от влака, докато не стигнат до град, в който тя усеща, че би могла да живее.
Един мъж конструира изкуствени криле и прави опит след опит да се научи да лети.
Едно момиче се самоубива, като изрязва сърцето от гърдите си.
Друго момиче живее самичко в къща с кула, и не напуска къщата дори и сред смъртта си.
Една жена се отдава на страстта си към сладкишите, след цял живот смирение и въздържание.
Събития от подобен вид и порядък са положени едно до друго като релефни и ярки мазки с маслени бои, които някъде се докосват и преливат, другаде контрастът крещи, но общата картина е вълнуваща, хармонична, изпъстрена със сияния. Хора и птици, момче и куче, призраци и ангели живеят в очакване на едно чудо, което да изкупи всички грехове и да възнагради всички страдания, усилия и вярност.

Точно заради сгъстените емоции не бих определила книгата като фантастика, макар че са описани нереални, невъзможни събития. Не е и фентъзи. Ава Лавендър е обикновено момиче с крила. Романът е и любовен. Може да се каже, че има и криминален мотив – действието е напрегнато, на много места има улики и подсказвания, които предупреждават какво ще се случи или създават лъжлива надежда, че нещастието може да бъде избегнато, има престъпление и наказание за престъплението.
Аз не зная защо книгата е включена в поредица TeenZone и по какво се разбира, че една книга е юношеска. Наистина това е историята на Ава Лавендър, разказана от нейно име, и книгата свършва, когато Ава е на около 16 години; но тя самата излиза на сцената малко преди средата на книгата. Всъщност това е повече историята на баба й и на майка й. И никой от героите не е пощаден от любовта, а когато човек е влюбен, той е централен герой, дори да се появи само на пет страници и половина, защото любовта гори като свещ и огрява събитията с по-различна светлина.
Ако се определя като юношеска всяка книга, която е увлекателна,  добре – това мога да го приема, макар че е относително и субективно,  не чувствам вътрешна съпротива.

Историята не би била така убедителна, ако не беше облечена в думи, които й отговарят по красота. Аз вече казах за замайващите с магията си изречения. Така омайващо ми звучат, че се чувствам, все едно всеки момент ще се влюбя, знаете го чувството. На много места спирах, за да прочета някое изречение на глас и да го опитам в устата си. Съвсем произволно ще цитирам, да видим дали и вие ще ги почувствате така:

Нищо не се знае за прабаба ми преди брака й с Борегар. Единственото доказателство за съществуването й можело да бъде открито в лицата на най-големите й дъщери, Емилиен и Марго, и двете с тъмна коса, маслинова кожа и светлозелени очи. (Извън темата – какъв цвят има маслиновата кожа?!)

Миризмата на захарна глазура и преглътната гордост още се долавяла от дрехите й.

 „Цялото ми сърце през целия ми живот.”

 По време на престоя му пурпурните цветове насищали въздуха с упоителното си ухание и хората твърдели, че нощем къщата трептяла в тайнствено златисто сияние.

Красивият език е така прелъстителен, че дори когато в някои моменти историята ме изпускаше, продължавах упорито да чета само за да се наслаждавам на сладките думи – до следващото място, на което сюжетът пак ме придърпа към себе си. От всеки ред се усеща копнеж и тъга, дори от самия звук на думите. Това означава, че преводът е вълшебно хубав, нали?
Думите сами по себе си са от значение не само защото те са плътта на текста. Те участват в историята – в семейството на Борегар всяко от децата проговаря на различен език. В по-следващото поколение Хенри проговаря много късно и сякаш едновременно на всички езици, като избира най-хубавите думи от всеки език и изпитва непоносимост към думите, които намира за неприятни. Той говори, само когато смята, че е наистина важно – и точно той, макар че няма крила, е истински ангел – вестител на нещастието, което ще се случи след дъжда, и повтаря предсказанието си упорито и отчаяно, защото никой не го разбира.

Би ми се искало корицата да е по-изящна, за да обвива книжното тяло със същата красота, с която думите обвиват историята, това би ми се искало, да.

След като прочетох книгата – финалът е прекрасен – се върнах на предговора. Той е написан от самата Ава, завършва с подписа й, който аз помилвах лекичко с показалец, и страницата беше на допир като връхчето на бяло перо от гълъб.

Това е истината, която знам. За историите и митовете, обгръщащи семейството ми и моя живот – някои от тях старателно разпространени може би от вас, – мога да кажа, че в крайна сметка установих, че всички те са странно, дори красиво истински.

 

Щастливи времена в Панагюрище на 12 ноември

 

Отивам да видя стари, нови и още по-нови приятели; а също и стари приятели, които обаче ще срещна лично за най-първи път. Вечерта е представянето на „Щастливи времена“. На другия ден между 8 и 10 сутринта ще посетя децата в  две училища.

Предишният път, когато бях в Панагюрище, беше през ноември 2012 година. Струва ми се като в друг живот.

Не успявам да добавя плаката тук, но ето нещо друго. Страхотните думи, с които Дарина Дечева ви кани на срещата.

Благодаря, Дари! ❤


Знаете ли какво е общото между играчки от чорапи, Стара Загора и театъра? Общото е Мария Донева. Същата Мария Донева, която пише поезия толкова леко и естествено, както създава армия от шарени зайци. Или лисичета. Или усмихнати мишоци, вгледани в небето.
Мария Донева е родена в Стара Загора, завършила е Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски“. Печелила е награди от престижни литературни конкурси. Автор е на книгите „Очи за красотата“, „Сбогом на читателя“, „Празнината мегу нас“ (Охрид), „Има страшно“, „50 години старозагорско куклено изкуство“, „Прикоткване на смисъла“, „Меко слънце“, „Магазин за обли камъчета“, „Перце от дим”, „Заекът и неговата мечта”, „Шепа лъскави череши”, „Чисти стихотворения” и „Тя се наслаждава на дъжда”.
Драматург е в Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора.
Мария е категоричен, разпознаваем автор. Автор, който успява да накара думите си да се приютят при всеки насреща им – като в дом. Уютна и топла, много топла поезия е нейната. Поезия, която те кара да се свреш във възглавницата и… да потънеш. Поезия , в която всяко едно разкопчано копче може да ти е ключ към светлината. А закопчаното – тъга, приседнала в крайчеца на едничкото ти сърце. Защото всяко сърце има на дъното си по една тъга и по едно светло петънце. И като ги събереш двете заедно – ама такава чудесно светла тъга те обгръща, че ти идва… да си поплачеш. На крайчеца на възглавницата, до утрото, в което грижливо закопчаваш всички копчетата, като не пропускаш нито едно. Но последното, някак съвсем невинно, в полусън някак, остава едва забележимо и съвсeм наужким закопчано. Защото само оттам навлиза светлината. И няма шанс за нея, освен ако не сме слънца по рождение. Или усмихнати мишки, вперили погледи в небето с надежда – за горе и по-нагоре, и по-нагоре! До слънцето чак! И над него, където Мария всеки път изстрелва с думите си.
За светлата поезия на Мария може да има само светли думи. А нали се разбрахме, че тъгата и светлото от думите ѝ вървят ръка за ръка – каним ви на среща с нейната поезия и със самата нея, за да се уверите лично в това. Там тя ще представи най-новата си книга „Щастливи времена“. В анотацията към нея самата Мария казва, че „…щастливите времена са точно сега. Щастливите времена са точно тези, в които живеем. И те са за нас“.
А щастието по принцип свети, нали?
На срещата тя ще дойде с цялата своя пленително усмихната светлост. И ще ви помогне да се срещнете и с вашата такава. И може би след това така ще ви зарази със светлина, че ще я пръскате около себе си дълго – като светулки. Или като морски фарове. Или… като себе си. Само не забравяйте – не пристягайте съвсем последното копче преди срещата. Защото на светлото му трябва пролука, за да стига до вас. Пролука, която тъгата някъде и някога е оставила… на крайчеца на едничкото ви сърце.
Елате и ще се уверите сами в това – на 12.11.2018 г. (понеделник) от 17:30 ч. Мария Донева ще бъде в Историческия музей, гр.Панагюрище. Входът е свободен – както обикновено. А и щастливите времена са тук и сега и за тях прегради няма и не бива да съществуват.
На следващия ден Мария ще отиде заедно с всичките си усмивки, думи и книги при децата от ОУ“Проф.Марин Дринов“ и ОУ“20-ти април“. Ще си говори с тях по чорапи за зайци, за светлости и светила, за любовни драми и трепети и всякакви шарености – по инициативата на „Асарел-Медет“АД „Да бъдем в час за час“.
И ще разказва светло.
Защото когато Мария говори – светът засиява малко по-добър.

Очакваме ви!

Старите дървета

 

В парка – старите дървета.
Няма млади. Няма млади.
Катеричка се разшета,
с длан кората поизглади.

Хукна. Върна се. Намери
нещо, после го загуби.
Кихна. Чинарът разпери
нежно клоните си груби.

После кленът. После борът.
Път направиха, да мине
катеричката отгоре,
гладка като шал копринен.

Нека, тя им е детето.
Умълчани и огромни,
в парка старите дървета
нещо хубаво си спомнят.

 

 

Всеки.

Всеки си гледа болката,
с нея си другарува.
Всеки си знае колко
му струва да се преструва.

Колко напразно чака.
Колко излишно тича.
Всеки си има някой,
който не го обича.

 

 

Физика

 

 

 

Тетрадката по физика беше влюбена в учебника, а той не й обръщаше внимание. Тя не се сърдеше.
– Как ще ме погледне? Той е пълен със знания, а аз… В мен дори не пишат редовно. Толкова съм глупава – с по няколко несвързани думи, номерирани 1, 2, 3. И съм кльощава и мека, не като него. Той е всичко, което аз не съм – солиден, сериозен… Вечен! Мен ще ме изпишат и ще ме изхвърлят. Кой знае коя съм поред за него. Аз нямам никакво значение.
Тетрадката се почувства съвсем окаяна и нещастна. Тежките мисли направо я смачкаха и пред очите й притъмня.
После обаче се поразмърда и се зае да оцени ситуацията.
– Така. Има нещо, което ми тежи, но това определено не са мисли. Ръбесто е и ми се забива в гръбчето. Мислите са характерни за централния мозък, не за гръбначния. И това, дето ми притъмня… Май са ме метнали в раницата и са я затворили.
Тетрадката се опита да се намести по-удобно, приплъзна се леко… и се озова плътно прилепена към учебника по физика. Беше тясно и дишаха лице в лице. Тя го разпозна и пред очите й притъмня.
– Ох, пак ли?!
– Моля? На мен ли казахте нещо? – попита учебникът с неочаквано приятен глас.
– Не, на себе си.
– Извинете, но не се ли познаваме?
– Аз съм тетрадката по физика.
– Невероятно! Аз също съм по физика!
– Знам – засмя се тя. – Всяка седмица пътуваме заедно до училище и обратно, а през останалото време споделяме един и същи безпорядък върху бюрото.
– И не съм ви видял досега?! Невъзможно. Та аз имам цял раздел по оптика. Длъжен съм бил да ви видя!
– Е, аз не съм нищо особено…
– Не искам такива звукови вълни да докосват слуха ми! Не… – той се притисна още по-плътно към нея и тя забрави мисълта си. – Вие сте толкова бяла и нежна, толкова тъничка. До вас се чувствам тромав и скучен. Аз съм просто една дебела тухла.
Тя се усмихна.
– С тази твърди корици съм станал съвсем безчувствен. От години нищо не ми е трепвало.
– Аз пък постоянно трепкам. И най-лекият вятър може да ме разлисти. Вятърничава работа.
– Вижте… Знам, че не се познаваме, но… Не, всъщност, не. – той се отдръпна.
– Какво?
– Ще ме сметнете за нахалник.
– Е, може би ви липсват някои социални умения. Кажете де.
– Искам… Просто ми мина през ума… Но вие сигурно ще се ужасите.
– Вие ми го кажете тихичко и ако е чак толкова страшно, ще се направя, че нищо не съм чула.
– Ако се отместя, колкото да си отворя леко корицата… бихте ли се пъхнали под нея?
– Да вляза вътре?
– Да – каза много тихо учебникът. – Прииска ми се поне веднъж да усетя как нещо трепва вътре в мен.

 

Новината

 

Някой заблъска тежката дъбова врата. Беше здраво блъскане, от което пламъкът на свещите се разтанцува, виното в чашите закипя, а книгата, която лежеше разтворена върху масата, подскочи и се захлопна.
Мъжът в креслото до камината не даде вид, че чува думкането. Другият мъж се изправи от стола и с две дълги крачки стигна до вратата. Отвори я и вътре нахлу трети – загърнат в тежко черно наметало, мокро от дъжда. Беше много висок, с приведена стойка. Свали качулката и на жълтата светлина на огъня лицето му светна бяло, почти синкаво, с лилави устни, разчорлена мокра коса и с очи като дупки, пълни с черен мрак.
– Истина ли е?
Никой не отговори. Той се протегна, сграбчи за яката онзи, който го беше посрещнал, разтърси го и го дръпна към себе си. Изглеждаше като началото на абсурдна груба целувка.
– Истина ли е?
– Какво си чул?
– Същото, което утре ще знаят всички.
– Кой ти каза?
– Това ли е най-голямата ти грижа? Не как сте го допуснали и не как изобщо се е случило, а…  Нещастници… – той пусна яката. Мъжът пред него изтропа с подметки върху пода, отстъпи няколко крачки назад, оправи си дрехата, вдигна една чаша и я поднесе към устата си.
Другият я изби от ръката му. Гъстото червено вино плисна върху масата, а чашата шумно се изтъркули.
– Трябва да го убием. Трябва да убием и нея.
Мъжът, който до този момент се взираше в пламъците с отсъстващо изражение, бавно извърна лицето си към двамата. Дългите му кучешки зъби пробляснаха и дълбокият му глас накара пода да завибрира.
– Тук убивам само аз.
После стана и отиде до дъното на стаята. Огромната му мъртвешки бяла ръка с дебели и дълги черни нокти се вкопчи в завесата и я отмести. Откри се ниша, дълбока колкото да побере тясно легло. На пода беше поставена горяща свещ. На леглото седеше, облегната назад, млада жена с жълти очи. Нежната й усмивка разкриваше типичните за вида им зъби на върколак. В прегръдките й спокойно спеше новороденото й човешко бебе.