Те са в чашите, в тапетите,
в книгите, в стъклопакетите,
в белезите под коляното
и в праха върху пианото,
в мумиите на мухите,
в скелетите на мечтите,
сграбчени или отронени –
в къщата се пазят спомени.

Но и късно да се връщам,
и да ми съборят къщата,
и да си сменя адреса,
даже да не знам къде съм,
и да скъсаме синджирите,
и да ми загубят дирите,
бягам или съм прогонена –
пак си имам
куфар спомени…

Кафе, тирамису и гледка.
Спокойствие във всяка клетка.
Сама, за да мълча на воля.
И слънце – да се поразголя.
Покупки, прелестно излишни.
Следи от времена предишни.
И аз, от кеф да се размажа.
И ти, за да ти го разкажа.

🙂

Къщите се сместват да наклякат
с охкане и гукане край пътя.
Между тях минава бавно мракът
и внимава да не ги настъпи.

Керемидената перушина
леко им докосва и приглажда.
За да могат да си отпочинат
ги успокоява и разхлажда.

Шушнат и разгъват аромати
сребърните жилави смокини.
Къщите въздишат в тъмнината
и сънуват минали години.

Слягат се стените омаляли,
и насън пердетата им трепкат.
По стъклата тихичко ги гали
мракът с кадифените си клепки.

Здравка Михайлова Кукленият театър – това е магия! Ти на това безжизнено нещо да му придадеш живот и всички деца да ти вярват и да са сигурни, че то говори… Невероятно е това изкуство. Кукленият артист може всичко – да играе, да води куклата, да пее, да танцува… Ние можехме всичко.

В театъра още от самото начало имахме страхотен ред. Дисциплина. Един час преди представление ти си там, репетираш от сутрин до вечер.

Добрина Василева Нямате си представа драматичните актьори и операта – как ни гледаха, как се грижеха за нас – все едно отглеждат свое дете! Идвали са да ни помагат. Петър Александър с такъв жар правеше това нещо, че не можеше да не ни запали. Георги Димитров – драматичен актьор, идваше да играе при нас. Колко пъти някой е болен – директорът, Петър Добчев, влизаше да го замести. Той беше висок човек, два метра – влизаше зад паравана, сгънат на два ката – да замести колега.

Денка Димова Много хубави хора имаше, много… Този кръг – драматичния театър, операта – бяхме близки. Макар че бяхме самодейци, ни приемаха много добре. Радваха ни се много. Викаха ни „куклите”.

– Накъде бе, кукли?

– На турнеееееееееееее!

Георги Монев В началото, 60-та година. Насядали сме на един открит пикап. Минаваме покрай пощата, часът е 7.30 сутринта, хората отиват на работа. Бина Бунарджиева седнала на края, краката й висят. Вижда я някаква нейна приятелка:

– Накъде бе, Бинче?

– На турнеее!

Пикапът отминава.

– В Хрищениииии!

Голямото турне – като отминеш гробищата, и влизаш в Хрищени. На турне! Какъв ентусиазъм…
Има още →

Съдбата си играе с градовете.
С едната си ръка ги надарява,
а с другата наказва. Изтерзани
от смърт и от предателства, от битки
и от греховни кървави победи,
тиванците строят наново Тива.
Едип града издигна и съсипа,
а после сам очите си избоде,
и сам, със дъщеря си Антигона,
сломен, от всички други изоставен,
прогонен, страшен, до смъртта си скита.
Остави във наследство власт и срам,
и двама сина – да делят престола.
След него Полиник и Етеокъл
въвлякоха града в борба за трона.
Към родното си място, озверен,
забравил уважение и вярност,
поведе Полиник могъщи войни,
за да убие и измести брат си.
Понеже грозно двамата загинаха
в един ден от взаимните си удари,
опозорени от братоубийството,
Креон остана да владее царството
поради кръвното си родство с мъртвите.
И днес градът се люшка като кораб,
захвърлен без посока във морето.
Креон е сам, наследството му – тежко:
обезкървена от войни държава,
и хора без морал, но със надежди.
Едничката му сила е законът
във битка за града – срещу Съдбата.

*Трябваше ни един въвеждащ монолог за „Антигона“, и аз спретнах този. 
Довечера и утре вечер, на 21 и 22 юни, от 21 часа в Регионален исторически музей – Стара Загора, може да се гледа този спектакъл – под звездите и между тях.
На снимката – Станислав Станев и Ивелина Колева като Креон и Антигона. 

Искам да съм в публиката и да глeдам как Марина пее ето тази песен.
Мелодията всички я знаем.
И думички:

О, тико тико тик,
о, тико тико так
за първи и последен път пътувам с влак!
О, тико тико тик,
о, тико тико так,
ей тази грешка няма да повторя пак!

Вървим със час назад,
кондукторът е млад,
облечен в синьо, и омачкан, и сърдит,
мирише ми на мъж.
Отвън пердаши дъжд,
така че влакът ще пристигне поизмит.

Във купетата безумно миризливи
тичат циганчета боси и кресливи,
Там бабичка с компрес
чете „Жената днес”,
а потен дядо ме разглежда с интерес.

Гълтам въздуха желиран във купето
и нямам сили да мечтая за морето.
Влача куче, седем куфара и сак.
Искам само да напусна този влак.

О, тико тико тик,
о, тико тико так
за първи и последен път пътувам с влак!
О, тико тико тик,
о, тико тико так,
ей тази грешка няма да повторя пак!

До мен плющят белот.
Буркани със компот
пренася мъничка студентка от дома.
Навън цветя цъфтят.
Краката ме болят.
Със кой акъл със влак съм тръгнала сама?!

Мазен чичко на диета лук със чесън
пита нещо, над главата ми надвесен,
Тук има ли клозет?
Назад или напред?
Къде съм пъхнала проклетия билет?

Май заспивам права. Във съня се мярка
услужлива и добра железничарка.
Гарата подминали сме преди час.
Тук завинаги ще си пътувам аз.

Тази среща всъщност е раздяла,
и когато разговорът свърши,
знам, че ще изглеждам оцеляла,
ама нещо в мен ще се прекърши.

Няма смисъл да разливам чаши.
Нямам сила глътка да отпия.
Вече нищо няма да е наше.
Вече ние няма да сме ние.

Любенето е било безплодно,
и лъжовни – потните ни длани.
Даже млякото ще бъде годно
с два дни повече от любовта ни.

НАЧАЛОТО

1957 – 1966

Директор: Петър Добчев

Разказват

Актьорите Денка Димова, Добрина Василева, Добрина Бунарджиева, Георги Монев, Здравка Михайлова, Анастасия Луканова, Здравко Калпакчиев – Зико

Добрина Василева Ако не беше Петър Александров, кукления театър в Стара Загора сега можеше и да го няма. Към читалището имаше хор, и се създаде драматичен състав. Той все ни навиваше – дайте да създадем куклен театър, това е бъдещето – децата, толкова деца има, детски градини – има нужда градът. А, детски театър… то беше обидно един вид. Но той успя да убеди една част от нас, и започнахме да правим една пиеса – „Зайко всезнайко”, аз все мисля, че тя беше първата ни пиеса. После имаше конкурс, аз не се явих – аз бях завършила Икономическия техникум, работех като счетоводителка, точно когато беше конкурсът, ми бяха назначили да правя една ревизия – нямаше как. Но после ме взеха в състава, макар и без конкурс, защото ме бяха гледали и ми знаеха възможностите. Направихме „Мечо Турист”. Режисьор беше Петър Александров, участваха съпругата му Лидия Александрова, Бина Бунарджиева, Иван Димов – той пишеше и музиката… доста хора. Играехме в сегашната камерна зала на драматичния театър. То беше толкова примитивно. Прожектори нямахме, правехме ги от консервни кутии. Но с такъв ентусиазъм!

 Добрина Бунарджиева Когато се започна с кукления театър в Стара Загора, кмет беше Йордан Капсамунов. Той беше много деен. Тогава се направи езерото, и много други неща за града се направиха по негово настояване. В началото ние бяхме самодейци. Ходехме по празници, правехме програми. Аз бях в общината счетоводителка, но участвах и по представленията, много ме харесваха. Моите родители бяха учители, баща ми много ме учеше как да рецитирам, но като изляза на сцената – пак всичко си правех както аз искам, по мой начин.

Тогава, по настояване на кмета, обявиха конкурс за кукления театър, 57 година. Колегите ми дойдоха и ми викат – Бино, ти ще се явиш. Аз обаче бях решила, че няма да се явявам на този конкурс тогава. Имах други намерения, те обаче настояват, идват и ми носят – песничка, стихотворение, една приказка за две мечета. На изпита комисията беше грамадна – целият изпълком беше там, режисьорите на операта, на театъра, художници, много хора, които просто те стряскат. Аз като влязох – я изпей песничката, казват – аз не мога да започна. Обаче Иван Димов беше хор-майстор на хора на градския съвет, той ме успокои и ме препита на пианото. Мина този изпит и като излизах, един режисьор от Варна ми каза – Ти ще си първа! Тогава и Денка Димова приеха, и Лидия Александрова. В дружество „Вапцаров”, което е певческо, са били и Бина Василева, и Добчев, те така са решили, да се организира куклен театър.

На 15 септември 57 година ние основахме самодеен куклен театър. Трима мъже и три жени. После дойдоха и други. Имаше много, много кандидати.

С „Мечо Турист” започна всичко. Мечката дадоха на мене. Започнахме работа.

Аз работех в съвета, а вечер идвахме на репетиции. Александров репетираше и в драматичния театър и понякога е слагал репетиции и в десет часа вечерта, ние го чакахме и никога не се сърдехме, защото с много голямо желание правехме всичко.

Има още →

Здравейте!

Аз съм Светльо.

Аз съм кукла, която е момченце на 8 години. Освен това съм момче на 8, което е кукла на 25 години.

Родих се през 1982 в спектакъла „Меко казано”. Нарисува ме Любомир Цакев, създаде ме Емил Иванов, а живот ми вдъхна Наска Луканова. Васил Апостолов ни режисира.

Живея в Старозагорския куклен театър.

Аз съм артист.

Майка, татко, баба, и всичките ми чичовци и лели също са артисти.

Произхождам от благороден кукларски род, а сградата на „Гурко” 46 е нашият потомствен замък.

В него всекидневно стават чудеса, защото професията ни е такава.

Тук куклите и хората разказват приказки.

Настанете се удобно и чуйте приказката за Държавен куклен театър – Стара Загора.

______________________________

*

През 2007 година Държавен куклен театър Стара Загора стана на 50 години. Имах честта да запиша историята му и много искам да се знае, защото в нея участват големи хора. И чудесни кукли!
Ще я разказвам по малко, на части, ако има кой да чете. Само текст, без снимки и картинки. От театъра може би могат да предоставят екземпляри от книгата, не зная. Съставена е от интервюта с над 50 човека, работили в театъра – артисти, режисьори, композитори, осветители, художници, тон-техници, организатори…
Днес някой ме подсети за тази книга, тя не е просто история, тя е Любовен Роман.
М.Д.

Древна, зловеща и красива приказка
за справедливостта и любовта.
Съдбата на две принцеси – едната се бори, другата се подчинява,
но и двете няма да избегнат проклятието, тегнещо върху рода им.
Един почтен и справедлив владетел,
който вярва, че ще изведе града си от хаоса и бедността със силата на правото – тъй както той го разбира.
Защо се случва така, че всички те искат най-доброто за близките си и за държавата,
а предизвикват само нещастия и катастрофи?
Легенда за страст и почтеност, останали живи през хилядолетията,
и за моралните дилеми на властта и честта.
Съдбата на Тива и на Едиповия род
ще се реши в един-едничък ден.

Постоянният театър
към Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов”

и

Регионална библиотека „Захарий Княжески”

 Ви канят на спектакъла

НАШЕНЦИ

на 20 юни от 18,30 ч. в залата на библиотеката

в ролите:Антон Радков, Катя Колева, Мария Янчева, Михаил Виходцевски, Койчо Койчев, Ради Радев,  Атанас Витларов, Страхил Иванов, Стойко Герджиков и Христо Манолов
културтерапевти:  Тонка Димитрова, Роса Динчева, Димитрина Мирчева
сценичен вариант: Мария Донева
режисьор: Ивелин Керанов

Нашенците! Имаме ги от всякаква марка и порода! Наспорил е Господ чешити и за делник, и за празник! Всеки с характера си, всеки с навиците си. И не е нещо за осъждане, да речеш. Щом не пречи на работата!

Хайде, чичовата! Обличай си новия кат, слагай си белилото и червилото и тичай към библиотеката да видиш какви са ги надробили кака Сийка и Чолпанката, Лъжлив Съби и поп Ставри, с бай Ламби барабар!.

Сега, аз не че съм виждал… Хората говорят, че, така, от време на време, таковааа… Сирак Павли задирял Тотка Парясницата. Бил я питал, бил я пипал… щял да праща сватове да я искат, ама така ли е, не е ли така… Дип че не ми е работа да се бъркам в хорските маскарлъци!

Ама ти ела, ела – като подминеш АГ-то… хихи… и се спуснеш под тунела – и си право там.

И да не забравиш като излизаш да спреш котлона, че да не ти казвам вчера каква пушилка се вдигаше откъм Райнини, с тия нейните пусти манджи, все загорели!

Разбрахме ли се – на 20 юни, понеделник, от 18,30, в „Захарий Княжески”.

Хем, да не окъснееш, че колко е заличка!
Вход – свободен!

Той беше от онези дъждове,
които първо чуваш – по листата,
по тънките им нежни гърбове,
и тяхното потръпване приятно.

А после ароматът. На липи,
по-гъст и два, и три пъти по-сочен,
и чувството, че всичко се топи,
и нещо важно всеки миг ще почне.

🙂