Един мъж и една жена, които много се обичат, вървят заедно по улицата. Много им е хубаво, времето е приятно. Държат се за ръце, със сигурност съзнават, че на тази възраст не им подхожда, но от това им е още по-хубаво. Мъжът е по-възрастен, а жената е млада. Както и да е, ще купуват дрехи. Може би ще избират рокля за сватбата, което е доста патетично.
Жената влиза да мери рокля. Дръпва завесите на пробната, гледа се в огледалото. Съблича си дрехите и ги закача някъде. Започва да си мечтае как точно би искала да изглежда; да си мисли за пръстени, за хора, за места, на които е била или иска да отидат двамата заедно. В един момент чува гласа му, той, там отвън, задава някакъв въпрос, но тя е заклещена в роклята и не може да отговори. Става й горещо и клаустрофобично, а я е срам да извика за помощ. Гласът на мъжа пак пита нещо и някакъв женски глас му отговаря. Женският глас прилича на нейния глас. Шумоленето на плата й пречи да разбере точно за какво става дума. Най-накрая тя успява да се освободи от роклята, открехва завесата и вижда гърба на мъжа си, който се отдалечава към изхода на магазина. Магазинът е много голям и лъскав. Жената е без дрехи и не може да го последва, а мъжът не се обръща. Той държи за ръка друга жена. Жената от пробната вижда, че другата жена е облечена също като нея, има същата прическа и същата походка. Мъжът я прегръща през рамото и прави някакъв жест, който си е техен и много интимен – целува я по косата или й подръпва ухото. После навалицата ги закрива точно когато излизат през вратата на магазина.
Жената от пробната се обръща към огледалото, обаче там не се отразява никой.

Ето тук е песничката в изпълнение на Дийн Мартин. 

А това е вариант на български. Трябва да се види как думите се отронват от устните на Марина. А Венци тегли соло на зелена куха лейка. Да.

Запръжката със лук, настойчивият чук,
със който блъскат всеки следобяд:
да, твоите съседи –
най-гадните в целия град!

От рано сутринта пак скача на газта
на ладата съседът ти дебел.
И чалга цяла вечер,
до всеки проклет децибел!

Кавгите цяла нощ, псувните за разкош,
пършивия зъл помияр –
най-ужасните съседи
направо превръщат те в звяр!

Навярно е съдба, но ти си на ръба,
изнервен, съсипан, доста блед.
Не, недей ми се оплаква –
аз също си имам съсед!

🙂

Кой да очаква, че във жегите
най ще ми липсва топлина?

Днес любовта ми е готова
сама да си прегризе лапата
и да избяга на морето.
Градът се разори и всички
приятели го изоставиха.
А аз доказвам верността си,
във мекия асфалт изписвам
потропващи инициали.
Следобедите ферментират
и аз сама си ги доливам.

Не знам къде летуват раците,
но съм готова с тях да ида.

От жега слънцето припада
във блясък, мараня и дим.
По скалата на шоколада
е време да се разтопим.

По скалата на сладоледа
е време да се разтечем
на локви лепкави и бледи
от мляко, захар и бадем.

И само дългите завеси,
и само хладното легло
спасяват бялата принцеса
в трептящото й облекло.

Сладкарско, ароматно лято
от мента, лед, вода и бриз
й сипва бавно хладината
в прозрачен кукленски сервиз.

Приижда сън, но кой заспива,
ако от жега се топи?
Едва-едва шумят, сънливи,
сребристи сънени липи.

Принцеса мека, уморена,
със цвят на роза, с меден дъх,
прегръща лятото зелено
върху легло от влажен мъх.

На картината е изобразена Филифьонка, която с нежелание отива на излет, само за да затвори устата на племенника на Хемула, ако пак й каже, че никъде не излиза.
Естествено, времето е мрачно, птиците току що са заминали на юг и са оставили кални стъпки навсякъде.
Филифьонката носи вързоп с три плюшени бродирани фусти, наследство от пралеля й, една много хубава вишнева кувертюра за легло, сервиз за чай и единадесет батистени носни кърпи с монограм. С дванадесетата е превързала показалеца на дясната си ръка, ударен от вратата на излизане от къщата.
Филифьонката върви вече 25 минути, а гората изглежда все по-мрачна и все така далечна.
В този момент насреща й изскача едно весело кученце.

Обичам храната.
Обичам вкуса й. Обичам да я гледам, да я пипам. Обичам да стискам узрелите смокини и да гледам как червено-златното им месо прелива през процепите на лилавата им кадифена обвивка. Обичам да кихам, докато подушвам подправки. Обичам храни, които изглеждат неприлично.
Харесва ми да опитвам нови вкусове. Обожавам да ям октопод, изваден преди половин час от морето, удрян в скалите, докато пяната му се смеси с морската пяна, а злобното му око се върне във вълните; леко сварен, с оцет, а после препечен върху въглените, с много лимон.
Обичам лепкави жабешки бутчета, не харесвам охлюви. Харесвам сърнели, стъпили върху високите си бели крака с дантелени чорапи върху боровите иглички.
Обичам сол, обичам захар, кафява захар с фин аромат, и да си изгоря устните с кафето.
Обичам да е много, да остане. В предишния си живот съм била лакома котка и съм заспивала след див лов и тежко преяждане, мъркайки шумно насън.

Под облаците бледи
в началото на юли –
надясно слънчогледи,
наляво – лавандули.

Дъждът ми сипва глътка
златиста и лилава,
и от една прегръдка
сърцето ми узрява.

Лъжите се просмукват
в гардеробите, в праговете.
Дребничките лъжи –
в сребърните лъжички.
Надвисват като оперни полилеи
с безброй кристални ножове.
Само полъх на откровеност
и ще се съсипе този свят.
Откровението и Апокалипсисът
са една и съща книга.

1.
Ще напиша тази история – ако изобщо се стигне до написването й – само за да се оправдая. Не само. Също и за да се отърва от нея и от натрапчивия навик, който ми се появи напоследък, да си я разказвам на ум, докато вървя по улицата. Понякога изпадам в странно състояние – мислите ми се излюпват напълно оформени, във вид на изречения с главна буква в началото и с точка в края. Когато знакът е въпросителен или удивителен, произнасям изреченията на глас и стряскам минувачите. Понякога имам толкова много въпросителни и удивителни мисли, че допирам мобилния до ухото си и така имам алиби да обсъждам на висок тон онова, което ми говори отвътре.
Ето че започнах с оправданията още преди да съм започнала тази история, за която става дума. Имам подозрението, че може би съм леко луда и значи също имам нужда от помощ. Това не ме освобождава от желанието да помагам на други хора, но напоследък се опитвам да потискам това желание. Но щом изобщо имам такова желание, значи съм добър човек.
Аз не съм много добър човек.
Когато мислите ми се изсипват така оформени като кубчета лед, те често са противоречиви. Имам по няколко гледни точки за всичко. Все едно мислите ми принадлежат на някое насекомо с фасетни очи, и всяка фасета вижда същото нещо независимо от другите фасети, от различен ъгъл.
Историята, която ме безпокои, не е правилна, защото има начало и край, но между тях не се е състояло нищо и е трудно да бъде построен разказ по правилата, защото ще се получи само черупка от разказ. Нещо като кутийка, в която е можело да има подарък, но е празна и сигурно затова се чувствам толкова разочарована.
Защото аз постъпих правилно, а не се чувствам доволна.
Има още →

🙂

Понеже от време на време някой ме пита това, я да кажа, каквото знам.

За издаването на една хартиена книга има значение дали сам ще я финансираш, или ще разчиташ на издателство, както и колко скоро искаш да я видиш на бял свят.

Можеш да си направиш свое издателство (това ми звучи трудоемко).
Може също така да участваш в конкурси, на които наградата е да ти издадат книга, какъвто е „Веселин Ханчев“ (така излезе „Сбогом на читателя“).

Ако имаш необходимите пари, можеш да приготвиш материалите, да наемеш човек, който да направи оформлението и предпечата, и да я дадеш за отпечатване на тази печатница, която ще отговори на изискванията ти. Цената ще бъде равна на сумата за хонорарите плюс парите за печат и хартия, и съответно – според тиража. Това е най-бързият вариант.

Друг вариант е да отидеш в една голяма книжарница, да разгледаш какви книги са издавани по темата, на която ще бъде твоята книга, и да се ориентираш кои издателства работят в тази област. Приготвяш си ръкописа, принтираш по един екземпляр и им го изпращаш по пощата, или го носиш лично. Ако откриеш имейл, можеш да го пратиш и по мейла, но все си мисля, че личният контакт е за предпочитане. И започваш да чакаш. Ако издателството одобри книгата, вече се уговаряте за условията. Някои издателства може да ти поискат пари за книгата, а от тях е само „шапката“. Други, като Жанет 45, с които съм работила, ти плащат хонорар. Но пък почти не можеш да повлияеш на сроковете за издаване, може да чакаш и години, след като са ти казали „да“.

Жанет 45 плащат хонорари на авторите и им дават 30 бройки от книгата (или 20, както се договорите), останалите книги са тяхна собственост и те се занимават с разпространението. На мен това ми допада, защото не се налага да въртя едни пари. Разбира се, 30 книжки са ми малко, и се е случвало да си купя от собствените си книги (с отстъпка).

Когато човек си плаща за издаването, трябва да договори с издателството или печатницата, дали ще вземе целия тираж и ще прави с него каквото си ще, или те ще се заемат с продажбата.

Всеки един от вариантите има плюсове и минуси.

Това е, което знам аз.

Има и вариант от издателствата да те търсят и да те питат какви са твоите условия, за да издадеш бъдещата си книга при тях. Но ако те вече са ти се обаждали, значи не се нуждаеш от моите сведения.

Успех!

– Ооо, Мария, чувам, че имаш нова книга? Браво, браво… Кога ще ми я подариш?
– ?!?!?!
– Носиш ли в чантата някоя, да ми надпишеш?
– ?!?!?!
– Да ми подариш книга, викам. Кога?

Този диалог може да продължи по няколко начина, и всяко от възможните продължения ме кара да се чувствам зле.
Любимите ми хора, близките на сърцето ми роднини, хората, които са ми помогнали или повлияли в решенията, свързани с писането на тази книга, са я получили ако не в първия ден, то поне в първата седмица.
Като раздам трийсетте бройки, с които разполагам, ако искам да имам още, отивам и си ги купувам. Аз съм си любим автор. Случвало се е.
После мога да подаря книга на някого, ако аз така поискам.
Книгата е предмет, който се купува – нали знаеш, взимаш я, отиваш на касата, даваш пари, пазиш касовата бележка до напускане на търговския обект.
Книгата е особен предмет обаче. Има съдба, и душа, и гордост.
Ако някой иска да я прочете, винаги може да я купи, да я вземе от библиотека, или назаем от приятел. Може да стърчи прав в книжарницата, ако трябва, и да метне някое стихотворение така, на крак.
Който не я иска, и двайсет бройки да му подариш, ще я хвърли на някой рафт и ще спре живота й. До там.
Тъпо е да унижаваш книгата, като очакваш и изискваш да ти я подарят.
Сега, има вариант, в който авторът сам се занимава с разпространението и най-често това означава, че почти целият тираж лежи в спретнати пакети под леглото му. Веднага се сещам за Бръчкова, този млад идеалист и ветреник… В този случай авторът може да си раздава книгата вместо визитка, ако иска.
Аз обаче не правя така.
Ако искаш книгата, купи си я. С удоволствие ще ти дам автограф, понеже виждам, че ти е ценно. С кеф ще те почерпя.
Книгата е нещо като куче, книгата е нещо като нож.