Ах, то е толкова малко –
потъва цяло в тревата.
Крачета като писалки
и гръбче с фина позлата.

Уши, които внимават,
опашка като ветрило.
Такова конче минава,
премигнеш – хоп! – и се скрило.

Тревата ври и ухае,
погледнеш – хоп! – лайка бликне.
И само майка му знае
къде е, как да го викне.

Такова конче изящно,
в сърцето – хоп! – ще ти влезне.
И е красиво, и страшно –
че може – хоп! – да изчезне.

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

Жегата пие от мен
и ми взима от влагата,
пари звънтящият ден,
светлината се сляга,
облаци ниски, мъгла
и жужене на пясъци,
страх като остра игла
и тревога на тласъци,
жълта и суха трева,
прах дори под клепачите,
охлюв съм, дишам едва
и не мога да плача.
Въздухът мазен и сух.
Нито лъх от движение.
Гръмва следобедът глух
просто от напрежение.

Едно врабче притихва
до златния му глезен,
и юли се усмихва,
чаровен и разглезен.

Щастливо се съблича
и тялото му свети,
когато се затичва
да скочи във морето.

Започнеш ли да мислиш, ставаш глупав,
а глупав ли си, глупав си оставаш.
Сърцето ти, което тихо тупа,
не вижда и не мисли, но познава.

То предусеща важните минути
и знае да ги гали и отглежда.
Прегръща ги в трептящите си скути,
докато засияят от надежда.

То може сто обиди да изгълта
и сто тревоги може да прихване.
Във него всеки може да нахълта,
но то избира някой да остане.

Тука нямам обхват.
Тука съм необхватна!
И смълчаният свят
по пътеката лятна

се катери със мен
и разкрива простори.
И не е уморен.
И се водим нагоре.

Дребни птици хвърчат
сред трептящи брезички
и докато мълча
си говоря със всичко.

Сърцето ми довиждане ми каза
и хукна чужди хора да обича.
А аз останах къщата да пазя,
да готвя и да се държа прилично.

И ето ме – не давам прах да падне
по снимките, по-сладки от икони.
Ако сърцето ми се върне гладно,
ще го нахраня.  И ще го изгоня.

Мария

Единственият дом е тялото.
И всичко друго е измама.
Във кожата си от началото
до края. Нищо друго няма.

Черупката от кал и камъни
от костите е по-нетрайна.
Прииждат имане и нямане –
и си отиват. И случайно

животни, хора, птици, дяволи
съдбата срещу теб запраща.
Единственият дом е тялото.
И ти с душата си го плащаш.

И само то я приютява,
тя само там приляга плътно.
Дори когато я предава,
е неин неотменен спътник.

И само то е само твое.
И твърдо ти принадлежи,
дoкато, свършен и спокоен,
го пуснеш пусто да лежи.

Тошко казва:

Ихх, Мария!

Единственият дом е тялото.
Глава, коремче. Пух и слама.
Частици, търсещи се в цялото
с душица като тънка пяна.

А най-отгоре е украсата –
бои, маниста и привички.
Броим си произхода, расата
и дарове, но не за всички.

Добри и лоши – идват дните ни
и всеки нещичко си взима.
Надежди ни оставят китени –
за тялото, легло да има.

Насипва се – да отминава
живот в наличните количества.
И само пепелта остава
от думи, сенки и величества.

Най-трайно се оказва бялото
в палитрата ни – уж голяма,
за този дом единствен, тялото.
А сетне… ами, сетне няма…

.