Красива, омайна, загадъчна.
Наистина ли е възможно да бъде моя? Да я взема в ръка, да я прегърна, да галя с показалец гладкото й лице, да се радвам на релефа. Какво чудо е това! – текстът с дребен шрифт да крие изненади, но хубави и сладки като пастички и лимонада, скрити в хралупата на дърво…
И безмерно тъжна и носталгична, гледаш я и потъваш.
Красива.
А после, ако успееш да откъснеш очи от красотата й, когато успееш, да откриеш, че думите й са равни по прелест, необикновени, привлекателна.
И тя разказва истории. Може да ги разкаже дори без да отрони дума, може да ти събере приказка от няколко отронени букви, от късчетата хартия, на които още личат недописани стихотворения, и с всяка дума да добавя още тишина в тишината, да те отведе на края на света, където свършва картата, или пък да ти покаже някой невъзможен, но приятен и определено съществуващ вътрешен двор (сигурно го има и в твоята къща?)
Истории без ясен край, необясними и без друга поука, освен колко е хубаво да гледаш и да обичаш. Истории без граници, както ако гребнеш с лъжица от пяната на млякото, което ври, лъжицата ти е пълна и капе, но млякото в тенджерата не е намаляло, а парата обвива ръката ти и ухае на дом.
И, да речем, че тя е твоя собствена и ти я имаш, но тя излъчва толкова копнеж, че е съвсем възможно от нещо като нежност, и нещо като тъга-и-радост да се разплачеш, макар че то не е тъжно, просто луната, просто стихотворенията, и котките, и охлювите (най-големият им враг!)…
Една такава книга, да.
Взех следващата снимка от страницата на книжарница Бук.

„Човек на име Уве” излезе преди две години и ми реши един проблем. Толкова харесах тази книга, че вече не трябваше да търся подаръци. Юбилей, ново жилище, рожден ден – скок в книжарницата, куп един Уве и готово. Любима книго, толкова много те харесвам аз!
После излезе втората книга на Фредрик Бакман, и при толкова високо вдигната летва, пак не можа да ме разочарова. Тя е странна книга за мен. Докато я четях, ми беше интересно и вълнуващо, и бабата на Елса ми хареса, разбира се, и самата Елса… абе докато я четях, ми беше хубаво (което аз търся и обичам в тоя живот), но общото впечатление от книгата не ми е тъй съвършено и гладко като крем-карамел. Имах си смущения за нея.
И ето. „Брит-Мари беше тук”.

Ето това е книга. С всички книжни прелести на „Уве”, но без недостатъците на Бабата, от хубава по-хубава и още по-хубава дори. Стилът е издържан, сочен-сладък, крем-карамел и череши (в историята няма такива, читателското ми преживяване е това).
Фредрик Бакман за трети път прави същия номер, и аз за трети път се хващам:

Взима един герой, който е неприятен, досаден, направо противен, и който няма абсолютно нищо общо с мен… и по най-интересен и ловък начин ми показва колко този герой е добър, умен, трогателен, нежен и сладък, и как прилича на мен, и дори ме кара аз да искам да съм като него във важните неща. Бабата на Елса е някак външно шантава, а й липсва чиста лошотия, липсва й малко сол и пипер, а пък прекалено надълго и нашироко разказва сложни приказки, изсмукани от пръстите, сигурно затова от второ замина далеч назад на трето място в личната ми класация за Бакманови главни герои.

А Брит-Мари дели първото място с Уве. Да.

Брит-Мари е над шейсетгодишна. На нея й предстои да направи всичко за първи път, ето колко млада е тя. Някои думи не ми лягат удобно на езика. Ето например изречението: „Аз съм на 41 години и в момента съм в петото си десетилетие.” Абсурд! Глупости! Виж ме мене. Сега чуй изречението. Глупости!
Е, добре. Брит-Мари е на 63 и тя прави всичко за пръв път. Ние с нея сме точно толкова млади. Не ми се правят изводи, който има време, да си ги направи сам.
Тя се запознава с нови хора. (Аз ли не знам колко е трудно това и как за всяка стъпка и всяко изречение трябва да се събере решителност) Сближава се. Ох, как ще намеря това, което искам да цитирам, сред всичките ми маркировки и отбелязвания с един и втори и трети цвят и… Да, ето.

Брит-Мари спира, без да се обърне. Свен се прокашля.

– Имам предвид, че аз, такова, не исках да те карам да се чувстваш… така, както се почувства. Никога не бих искал да бъда някой, който те кара да се чувстваш… така.

Тя затваря очи и кима. Изчаква разумът й да изпъди чувствата, които я карат да желае Свен да я докосне.

– Ще взема прахосмукачката – прошепва тя.

Знае, че той гледа след нея. Крачките й са неловки. Все едно е забравила как да върви, без да се настъпва. Думите й, насочени към него, са като живота в хотел – нови и странни, а разговорите им са като предпазливото опипване на стената на непозната стая в търсене на ключ, който всеки път включва различна лампа от тази, която си очаквал.

Ей така разказва Фредрик Бакман.

Има още →

Имало едно време една любима книга.
Тя била моя.
Чела съм я много пъти. Колко много? Безброй.
Толкова много, че след като минаха 20-30 години и напълно я забравих, още я помня.
ИСТИНАТА СЕ РАЗКРИВА – НА ВЛАДЕТЕЛЯ ГЛАВАТА Е ПЛЕШИВА!
И други такива важни неща, всичко помня. И конската опашка на Ромолета. Помня имената на героите. Помня рисунките. Помня смисъла.

Когато разбрах, че предстои премиера на Старозагорския куклен театър – „Джелсомино в Страната на лъжците”, просто трябваше да го гледам. Получих дар – два билета за премиерата. Не! Не беше достатъчно скоро.
Затова отидох да гледам Джелсомино цели три дни преди премиерното представление.
Аз съм Човек С Привилегии.
Салонът беше пълен с деца (Децата са Истинските Хора С Привилегии.) (Копнежът по Рая е копнеж по детството.) (Напуснеш ли го веднъж, никога не можеш да се завърнеш в него, както Кандид не може да се върне в Елдорадо.) (Бил си там, знаеш пътя, върни се! Е, не може. Точка.)
А мен представлението ме върна.

Не съм препрочела книгата преди това, не съм някоя даскалица, която проверява за грешки и отклонения от темата.
Представлението беше страхотно!

Модерно, шантаво, изненадващо, живо, а в същото време ми даде точно същото усещане, което си спомням толкова ясно. Хем интересно, хем малко неуютно, защото Джелсомино наистина има проблем и е нещастен и отхвърлен, и приятелите му са странни, и трябва да се крие и да се промъква, да търси помощ от непознати, да разбира неразбираемото и да се бори с непобедимото, а през цялото време да се опитва да се промени. Ама не може да се промени, не може. И докато се мрази и се обвинява за това, че е такъв, какъвто е, губи сили. А когато заживее със себе си, когато застане рамо до рамо със себе си, му идва сила и може да победи всичко.
Знам, че звуча неясно и, да пази Господ, може би малко лигаво, но имам предвид съвсем конкретно нещо.

Джелсомино е кукла. Гласът му е човек, голям и силен човек. Докато се срамува от гласа си, докато се плаши от силата му, Джелсомино е колеблив, несигурен, носен от съмнения и сенки без лица. Трябва да плати много скъпо, докато повярва, че гласът му не е негова слабост, а част от него, негова сила. Тогава сенките се махат, Джелсомино и неговият глас стават едно и човек усеща такава радост, такова облекчение…

Друг най-любим момент в спектакъла ми е моментът, в който котето Дзопино се освободи от стената, и когато той виждаше гласа и каза, че го харесва.
Май трябва да изписвам Гласа с главна буква, той е главен герой все пак, а?
И когато най-после някой хареса Гласа и започна да му се радва, и си галеше гърба в него, и му каза хубави думи,

божичко, какво освобождение е това. Някой да те обикне за всичко, даже заради онова, което не харесваш в себе си, и даже точно в него да се влюби. Това си е любов, откъдето и да го погледнеш.
Някой път трябва да те обикне друг (човек, котарак, каквото ще да е), за да ти покаже как и да се научиш сам да обичаш себе си. То се учи. Умение е като всяко друго.

Непременно трябва да кажа колко хубаво играха актьорите, как умело и забавно водеха куклите, какви чудни кукли!, колко модерно бе поставен спектакълът, с въздействаща и красива музика, трикове с магнити и анимация, на която ръкоплясках всеки път заедно с другите деца.
Но аз се чувствах толкова добре, потънала в пиесата, че не мислех кое как е правено, мислех за Джелсомино и за неговия Глас, смях се на лаещите котки и плаках за Бенвенуто, и последната ми грижа беше как успяха да ме прилъжат и къде са ме завели. Просто бях там.

Сега, не бих възразила Джелсомино да не беше с толкоз крив нос, но скоро и това спрях да забелязвам. Гласът му брули круши, за носа му ли ще мисля? Много стилно беше всичко. А децата се забавляваха и нямаха никакви прегради за възприемането на тези пикасовски муцуни с по два профила, които все едно постоянно се дуелират върху лицата на куклите. Мисля, че и за майките им няма да е проблем.
Мен лично Иво ме е отгледал с Cartoon Network, така че нищо не може да ме изплаши, закалена съм.

Само едно нещо не ми хареса – когато освободиха Бенвенуто, забравиха да освободят леля Панокия. Според мен е недоглеждане това, че не казаха какво става с нея. Достатъчно беше просто да видим, че и тя излиза от затвора.

Обобщение:
Драги зрители, непременно гледайте „Джелсомино в Страната на лъжците“ в Държавен куклен театър – Стара Загора, защото това е чудесен спектакъл!