Започнах да обичам „Кладенецът“ още когато чух, че предстои да бъде издадена, защото Веселина Седларска е най-най-любимата ми журналистка. Тя говори толкова проницателно и човечно за политика, че аз разбирам всичко, което казва. Говори толкова образно и ясно, че никога няма да забравя статиите й, които са ме впечатлявали – например за знамената на Резово, за неизмитата врата на асансьора, за Съединението… Много са. Тя разсъждава ясно и подредено, свързва очевидните неща и изведнъж връзката между тях става видима. Това е начин на разсъждение, който формира светоглед.
Всъщност обикнах „Кладенецът“, когато чух, че предстои да бъде написана. Имам щастието да познавам Веселина Седларска, виждала съм я лично няколко пъти, писали сме си в интернет, все в моменти, които са били трудни за мен. Тя ми казва важни неща. Има едно, което съм копирала и неведнъж се налага да си препрочета. Весе, извинявай, че ще го цитирам. Мисля, че магията му няма да се развали от това. Ето:
Не, скъпа Мария, не си толкова мощна, че да накараш някого да страда. Ако някой страда, то е защото сам е направил нещо, за да страда. Това със страданието си го избий от главата. Ще бъда строга: може да си въобразяваш, че като се тревожиш да не накараш някой да страда, си много благородна, но не е така. Това е социално приемлива суета. Никой не кара другиго да страда. Всеки страда единствено и само заради себе си. Мисли над това, което ти казвам. Няма да ти хареса, но съм права.
То си е част от наш разговор за моите лоши навици на отнасяне към себе си, то е част от моето лечение на душата.
И така, имам нова причина за обичане. „Кладенецът“ се оказа толкова хубава, колкото очаквах, и дори още повече. Не очаквах, че ще плача почти през цялото време, докато четях. Такъв, копнежно-оздравителен рев, а също и защото твърде много от страниците се отнасят за мен лично. Или за хора, които познавам и срещам всеки ден (например майките, на които децата им са в чужбина).
„Кладенецът“ е роман за изцелението. Не, не, роман за щастието е. За опознаването на себе си? За това, че никога не е късно да започнеш да живееш щастливо със себе си, близо до себе си. Роман за гледането на истината в очите (а истината може да изглежда по много начини, като кокошка, като сън, като спомен…)
Харесвам героите (искам да стана приятелка с всички приятелки на героинята, много искам!) Разбира се, героите и особено героините в онази част, наречена „Ръкописът“, са много по-плътни и живи. Другите, от курса по творческо писане, са по-скоро рамка, братята и сестрите от приказката, то си е казано. Но и тях ги харесвам. Курсът по творческо писане е част от пътя на героинята към по-здравото, по-живо живеене. Мисля, че като приема помощ от приятелите си, тя тръгва по добър път и затова започва да открива подкрепа във всичко.
Мисля, че когато си на правилен път, всичко ти дава сила – дори препятствията и дори враговете.
Всъщност „Кладенецът“ е книга-приказка. Радев, Савата, Теоимарта и другите от курса са герои с функция, която трябва да изпълнят, и затова са по-схематични. Те са нещо като вълшебните помощници по пътя на най-малкия брат или да речем на принцесата. Аз бих искала да науча повече за тях. Сега си спомням как се засмях на глас, когато прочетох, че Стамена била толкова тънка, че приличала на изстискана от туба от паста за зъби (бях в тролея и една жена се обърна да погледне защо се смея). Макар че не са широко разгърнати, тези образи са посочени с някаква характерност, която човек запомня. Снощи в литературния клуб обърнахме внимание с какви хубави ситни буквички пише Еми – тя е в пети клас и е най-мъничката в клуба. Еми каза – аз като станах във втори клас, толкова много се свих, че и буквите ми се свиха, защото винаги съм на щрек, че може да ме изпитат.
Отклоних се. Исках да кажа това – в „Кладенецът“ всяко нещо си е на мястото, няма нищо излишно, на много места има зрънца, от които могат да покълнат нови сюжети и много ми се иска да чета още за тези хора, а на всичкото отгоре езикът е ярък, написано е забавно и трогателно (казах ли ви какъв рев ревах?)
Харесвам подхода на Веселина Седларска към самия език като към събитие, което си заслужава да бъде наблюдавано, изследвано и разказано.
„Знам две-три северни държави, където не крадат, и където действителността е добър сън, сънуван от всички. Дали пък не е това проблемът ни – че поотделно сънуваме кошмари и спим по различно време с различна чуваемост на съвестта. Тази дума съвест така изчезна от речника ни, че вече не се и питаме какво означава. „Съ“ е частица за съдружие, съединяване, общност. Съвестта е вест от себе си. Онова нещо в теб, което знае всичко, и ти казва през нощта неща, които денят те е подмамил на подминеш, да затиснеш, да кажеш или направиш машинално, по инерция. Но ние вече живеем на такива далечни разстояния от самите себе си и сме запълнили тези разстояния с толкова преструвки, маски, словоформи и митове, че вестта не може да си проправи пътя до нас за времето, преди да заспим. Е, как при това положение да сънуваме общ сън наяве?“
Добре. Предстоят няколко неща:
Да си купя книгата пак ( вече успях да я подаря и много се радвам, че излезе преди Коледа. Нарине Абгарян, мръдни и направи малко място на Весето). Да убедя колкото може повече хора да я прочетат, защото мисля, че ще им помогне.
Честита ми нова любима книга, „Кладенецът“.
❤
Смешно е някоя госпожа като вземе да разправя за душата си, но аз го усетих: душата ми се отдръпна назад, а после се хвърли през глава цялата пак обратно в мене и ходилата и дланите ми изтръпнаха, с онези малки убождания, както когато си клекнал там, където морските вълни се разбиват, и те се блъсват в коленете, в раменете и в лицето ти, а песъчинките се търкалят заедно с водата под теб. После покой и за миг равновесие.
Мария Донева 