Минаха два дни от концерта в Чайната, а не мен не ми е минало вълшебното настроение. Тази вечер се върнах в Стара Загора и гледам някоя и друга снимчица… И споменът ми е такъв – топъл и леко размазан, омаян от радост, гушнат. Времето, мястото, хората, музиката, всичко му обичам на този концерт!
Нямам търпение и искам пак. Още следващия месец. ❤
Определено това е най-приятното за прегръщане нещо, което съм шила до сега. Може би защото в края на лапичките му вътре има от тези звънтящи сърчица, или пък заради пухкавата опашка, или защото цялото е такова гладичко, или пък заради големината му. Сигурно заради всичко, което е.
Невярната любов е още по-красива.
Прегръща своя празник, стои, не си отива,
на никакви надежди тя вече не робува,
болезнено и нежно със всичко се сбогува,
сънят й е тревожен, присъдата – известна,
напълно невъзможна, напразна и нечестна,
щастлива, наранена, проклета, незавидна,
виновна и смутена, трогателна и свидна,
с прикрито, неспокойно сърце – като пред зима,
не я желае никой. И всеки си я има.
По гащите посрещат!
This gallery contains 6 photos.
Това ябълково дърво си стоеше ниско долу в дерето под пътеката, а ябълките му светеха.
То не беше отрупано с плод като другите дръвчета наоколо, имаше си само няколко ябълки, но какви ябълки си имаше само! Едри, алени, лъскави и ярки като коледни играчки.
Да бяхме решили, сигурно щяхме да успеем да се спуснем на зиг-заг по хлъзгавия стръмен склон и да си откъснем някоя, те изглеждаха примамливи и вкусни, напълно готови да бъдат обрани.
Аз само снимах тази и я запомних с очите си, с представата за сока й, за вкуса и аромата.
А и ние вече си тръгвахме, бяхме шили, яли, пили, бърборили край камината, всичко както си трябва. Аз имам само тези няколко снимки по-долу, защото ръцете ми бяха заети я с чаша, я с вилица, а през повечето време – с иглата, нали шихме човечета, котета и един заек.
Снимки ще има, и къщата, и планината са ненагледни, всички снимаха.
Аз почти не.
Но направих снимка на ябълката.
Киселчово е като тази ябълка.
Първо скачаме по дивана и си мечтаем.
После хващаме пътя.
Всички мои думи вече спят,
както са със вчерашните дрехи.
Прекосихме заедно деня,
пяха ми, със себе си ме взеха,
водиха ме в своите земи,
крихме се от тъмни преследвачи,
бягах, те оставаха сами,
връщах се, те друго вече значеха,
бяха ми и майка, и деца,
в мои отпечатъци са целите,
имахме копита и крила,
бяхме удивителни и смели…
И ако не се събудят пак,
ако изберат съня и мрака,
аз ще се превърна в сън и в мрак,
думите си докато дочакам.
Вчера цял ден валя един студен дъжд…
Сложихме тръбите на печката и постлахме килимите. И аз уших бяла мечка.
Малък студ – малко мече. На точки.
Мария Донева 