Красива, омайна, загадъчна.
Наистина ли е възможно да бъде моя? Да я взема в ръка, да я прегърна, да галя с показалец гладкото й лице, да се радвам на релефа. Какво чудо е това! – текстът с дребен шрифт да крие изненади, но хубави и сладки като пастички и лимонада, скрити в хралупата на дърво…
И безмерно тъжна и носталгична, гледаш я и потъваш.
Красива.
А после, ако успееш да откъснеш очи от красотата й, когато успееш, да откриеш, че думите й са равни по прелест, необикновени, привлекателна.
И тя разказва истории. Може да ги разкаже дори без да отрони дума, може да ти събере приказка от няколко отронени букви, от късчетата хартия, на които още личат недописани стихотворения, и с всяка дума да добавя още тишина в тишината, да те отведе на края на света, където свършва картата, или пък да ти покаже някой невъзможен, но приятен и определено съществуващ вътрешен двор (сигурно го има и в твоята къща?)
Истории без ясен край, необясними и без друга поука, освен колко е хубаво да гледаш и да обичаш. Истории без граници, както ако гребнеш с лъжица от пяната на млякото, което ври, лъжицата ти е пълна и капе, но млякото в тенджерата не е намаляло, а парата обвива ръката ти и ухае на дом.
И, да речем, че тя е твоя собствена и ти я имаш, но тя излъчва толкова копнеж, че е съвсем възможно от нещо като нежност, и нещо като тъга-и-радост да се разплачеш, макар че то не е тъжно, просто луната, просто стихотворенията, и котките, и охлювите (най-големият им враг!)…
Една такава книга, да.
Взех следващата снимка от страницата на книжарница Бук.

„Човек на име Уве” излезе преди две години и ми реши един проблем. Толкова харесах тази книга, че вече не трябваше да търся подаръци. Юбилей, ново жилище, рожден ден – скок в книжарницата, куп един Уве и готово. Любима книго, толкова много те харесвам аз!
После излезе втората книга на Фредрик Бакман, и при толкова високо вдигната летва, пак не можа да ме разочарова. Тя е странна книга за мен. Докато я четях, ми беше интересно и вълнуващо, и бабата на Елса ми хареса, разбира се, и самата Елса… абе докато я четях, ми беше хубаво (което аз търся и обичам в тоя живот), но общото впечатление от книгата не ми е тъй съвършено и гладко като крем-карамел. Имах си смущения за нея.
И ето. „Брит-Мари беше тук”.

Ето това е книга. С всички книжни прелести на „Уве”, но без недостатъците на Бабата, от хубава по-хубава и още по-хубава дори. Стилът е издържан, сочен-сладък, крем-карамел и череши (в историята няма такива, читателското ми преживяване е това).
Фредрик Бакман за трети път прави същия номер, и аз за трети път се хващам:

Взима един герой, който е неприятен, досаден, направо противен, и който няма абсолютно нищо общо с мен… и по най-интересен и ловък начин ми показва колко този герой е добър, умен, трогателен, нежен и сладък, и как прилича на мен, и дори ме кара аз да искам да съм като него във важните неща. Бабата на Елса е някак външно шантава, а й липсва чиста лошотия, липсва й малко сол и пипер, а пък прекалено надълго и нашироко разказва сложни приказки, изсмукани от пръстите, сигурно затова от второ замина далеч назад на трето място в личната ми класация за Бакманови главни герои.

А Брит-Мари дели първото място с Уве. Да.

Брит-Мари е над шейсетгодишна. На нея й предстои да направи всичко за първи път, ето колко млада е тя. Някои думи не ми лягат удобно на езика. Ето например изречението: „Аз съм на 41 години и в момента съм в петото си десетилетие.” Абсурд! Глупости! Виж ме мене. Сега чуй изречението. Глупости!
Е, добре. Брит-Мари е на 63 и тя прави всичко за пръв път. Ние с нея сме точно толкова млади. Не ми се правят изводи, който има време, да си ги направи сам.
Тя се запознава с нови хора. (Аз ли не знам колко е трудно това и как за всяка стъпка и всяко изречение трябва да се събере решителност) Сближава се. Ох, как ще намеря това, което искам да цитирам, сред всичките ми маркировки и отбелязвания с един и втори и трети цвят и… Да, ето.

Брит-Мари спира, без да се обърне. Свен се прокашля.

– Имам предвид, че аз, такова, не исках да те карам да се чувстваш… така, както се почувства. Никога не бих искал да бъда някой, който те кара да се чувстваш… така.

Тя затваря очи и кима. Изчаква разумът й да изпъди чувствата, които я карат да желае Свен да я докосне.

– Ще взема прахосмукачката – прошепва тя.

Знае, че той гледа след нея. Крачките й са неловки. Все едно е забравила как да върви, без да се настъпва. Думите й, насочени към него, са като живота в хотел – нови и странни, а разговорите им са като предпазливото опипване на стената на непозната стая в търсене на ключ, който всеки път включва различна лампа от тази, която си очаквал.

Ей така разказва Фредрик Бакман.

Има още →