Ама тая книга е за тийнейджъри!
Аз се поколебавам всеки път, когато трябва да изпиша думата „тийнейджър”. Янг адълтс? Да, сигурно. Кирил и Методий затова са се блъскали, за да мога аз на чист български да чета янг дълтс-литература.
Ама и книга за пубери пак не звучи прелестно. Не знам, не знам.
Юноши. Да, юноши.
Изобщо идеята за профилиране, деление и таргетиране на романите на мен ми звучи зле. Не ми идва естествено, и това кривене на езика и придърпване на чужди думи показва, че има основание в съмненията ми.

Това парцелиране на рафтовете в книжарницата сигурно се прави за яснота и удобство, но мен лично ме обърква. Чак ме отблъсква – какво ще им четеш на янг-адълт романите, ти не си тийн (грозно изречениееееееееее)….. Тоя чик-лит за тебе ли е, ти не си мацка, а лелка с плетка, на каква ми се правиш… (не си Бети Б., няма и да бъдеш, слава богу де, но жалко все пак)  Сик-лит?! Кой е болен от рак? Изпоразболя се тоз народ, все по-млади хора се тръшват, ама то нито храната ни е храна, нито въздухът ни е въздух (мрън-мрън-мърмор), хайде дано смисъла на живота да го открием в малките неща и в истинското приятелство (и няма смисъл да четеш тази книга).

Да обобщя – да, имам литературни предразсъдъци.

А това не е много хубаво, плюс това е старомодно. Таня от Хеликон ми говореше оня ден нещо в смисъл, че напоследък има нещо като кампания, свързана с това, човек да приеме тялото си такова, каквото е, че не е грозно да си по-дебел от екзистенц-минимума и т.н.
То принципно това е хубаво, но мен ме отблъсква всичко, лъхащо на кампанийност. Не мога да ги приема на сериозно тия работи. Струва ми се, че мина модата на анорексичната хубост, и ако някой се стреми да достигне заветните 35 килограма при ръст 1,75, то се дължи на собствените му психологически проблеми, не на телевизията.

Добре де.

Не мога да си подредя мислите, защото са много, а мястото в ума ми не е безгранично все пак. Снощи дочетох една книга и докато я четях, бях емоционално ангажирана, а на сутринта се събудих с цяла манифестация бръмнали мисли. Те се бутат коя да се покаже първа, блъскат се на вратата, настъпват се взаимно. Представих си ги като момичета, които се бутат коя първа да дефилира на конкурс за красота с официално облекло.
Я тихо там!

„Бухтичка”
Ох, сега пък книгата ми я няма. Момент.
Беше на пода, между нощното шкафче и леглото.
Искам да кажа, какво точно значи „роман за младежи (зрелостници, удавници, изплуващи от пубертета)”? Ако е решаващо това, че героите са примерно на 18 години, този признак ми се струва глуповат и формален.
Ако се има предвид, че романите се занимават с проблемите на хора на тази възраст, признакът пак е малко изкуствено измислен.
Теми в тези романи са например – какво искам да правя с живота си (какво да уча, да работя, изобщо какво да правя и къде да го правя). Отношенията с родителите и вътре в семейството. Как да се справя със загубата, болестите, разделите и страданията. Какво е любовта, защо тя е толкова прекрасна и ужасна и как да продължа да живея без/със нея. Как да взема решение и как да понеса последиците от него. В какво вярвам, какво искам, какъв е смисълът на живота.

Е, добре, кое тук е само пубертетски проблем? Тези работи се бистрят и в Библията!

И тъй, пубертетският роман е нещо като детската поезия. Изразът „детската поетеса Иванка Иванова Иванова” ми звучи точно както израза „австрийската писателка Кафка” – също толкова изначално сбъркан.

Ако едно стихотворение е точно, истинско, вълнуващо, образно, красиво, издържано в себе си, то е стихотворение за човеците, без значение от възрастта им. Стихотворение и човеци, дано се срещнете в точния за вас момент и срещата ви да бъде щастлива и полезна! Има още →

Изпращаме седмицата. Откакто се прибрах, от вторник насам, ето какво гледах и слушах:
Във вторник бях в литературния клуб, затова пропуснах срещата с Георги Мишев.
В сряда гледах „Актьори срещу поети”, гостуване на Сфумато. По тази причина се наложи да пропусна джаза в библиотеката – Ангел Заберски трио.
В четвъртък бях на опера, премиера на „Така правят всички жени”.
В петък имах среща с едни осмокласници в Математическата гимназия по покана на Катя Стратиева, рецитирах стихотворения и им разказвах смешки, а след това бях на дълга разходка на Аязмото.
В събота можех да отида на концерт на Par Avion Band, но се чувствах уморена. Затова пък прочетох прекрасна книга (ей сега ще кажа коя).
В неделя, днес значи, гледах „Пипи Дългото чорапче” в Кукления театър.
Междувременно в театъра имаше фестивал на франкофонските ученически театри, сигурно и други хубави неща съм изтървала, но то и да се преяжда с култура пак не е много правилно.

Прочетох книгата „Когато изпратим деня”. Авторът е Пиер Мейлак, преведена е от Невена Кръстева – Дишлиева, издателството е ICU (не знам как се произнася).
Взех я, защото Надя Груева от Регионална библиотека „Захарий Княжески” горещо ми я препоръча. Аз толкова пламенно се съгласих да я взема, че май я подведох, че вече съм я чела. Наде, прочетох я!
И съм много щастлива по тази причина!

Това е сборник с 15 кратки разказа, които просто се врязаха в ума ми. Разказват за много различни хора – възрастни или деца, хора от всякакви националности, дори хора, които се оказва, че вече не са живи. Някои от разказите са дълбоко печални, а други смешни, забавни и преливащи от щастие, а най-печални са най-щастливите (например „Ходих да я видя”).

Някой път се случва да чета някоя книга и да си мисля: този автор ме разбира, той все едно наистина ме познава и разбира защо съм постъпила така или иначе.
В „Когато изпратим деня” усещането не е такова. По-скоро представата ми е за много внимателен наблюдател, който точно пресъздава детайлите и създава ярка, кристално ясна картина – но изисква от мен аз сама да разбера какво означава всичко това.
При цялото им разнообразие от сюжети и похвати, разказите са обединени от едно внушение за носталгия, за силна емоция, за кадифено жужене на рояк натрапчиви мисли, спомени и мечти. Героите са обсебени от чувствата си, от самотата, от загубата.
Думите са техният начин да върнат времето назад, да преживеят отново или за първи път желаното, да осъществят копнежите си, да се почувстват специални, обичани и желани.

Напоследък лесно плача. Особено за красиви неща. Много плаках тези дни. Включително и заради повечето от тези разкази. Може би пролетта дойде прекалено рязко (искам да си отрежа косата, искам да си направя татуировка, искам да се разплача, искам да спра да рева, нещо такова). Не мога да си намеря мястото.
Повечето герои от „Когато изпратим деня” не са намерили своето място. Други пък са щастливи. Всички те живеят редом в книгата и се допълват така, че аз я усещам като нещо органично и цяло, нещо плътно, малиново и шоколадово, и нещо като бяло вино?

На 11 май, на Европейската нощ на литературата, от 18 до 21,30 ч. 8 пъти ще прочета на глас разказа „Дъската за гладене” в Регионалната библиотека. Може би пак ще си облека някоя рокля от колекцията за принцеси.

Сега си стоя вкъщи и пиша това, с по няколко минути почивка и мечтаене между изреченията, и имам чувство, че ми се е случило нещо много хубаво, а не мога да си спомня точно какво е. Нещо като хубав сън, който току що съм забравила.
Спомних си. „Когато изпратим деня”.

„- Бях сигурна, че един ден ще се върне. Толкова пъти ми е казвал, че го виждам за последно. Толкова пъти. Но никога не съм му вярвала, защото… ами защото се е случвало да минат месеци, но той се връщаше. И след последната ни среща продължих да ходя в овощната градина, берях кайсиите със същите ръкавици, които си слагаше той, когато отиваше да бере плодовете.
Превърнало се в ритуал. Прибирала се с щайга, пълна с кайсии, която изпразвала на кухненския плот. И със същия нож, който някога използвал той, една по една ги разрязвала на две и ги хвърляла в голяма тенджера. Оставяла ги да кипнат за минутка, та ако в някой от плодовете има черно червейче, да бъде попарено и да изчезне.
– Точно както правеше той – казва ми и се подсмихва без следа от гняв. – Никакво писмо. Никакво телефонно обаждане. Нищичко. Такъв беше баща ти. Или ярко осветено, или тъмно като в рог.
После с голям черпак загребвала от горещите влажни кайсии и ги накисвала в пет литра коняк. Оставяла ги да престоят месец и половина. Четиридесет и пет дни. Нито ден повече, нито ден по-малко.
– Както правеше той.
Четиридесет и пет дни, през които тя се надява, че докато дойде време да прецеди коняка през гевгира, за да отдели плодовете, той ще се е появил, ще стои до нея в кухнята и ще се диви, че тя е продължила да приготвя неговия ликьор. После ще пресипе отцедения коняк в стъклени бутилки. На всяка ще залепи жълт етикет и с черен фулмастер ще напише 45 – както правел той – за всеки ден, превръщал напитката в това, което е. „Защото питието е като нас”, обяснявал й, навярно със същия тон, с който някога ми даваше инструкции как да стигна сам до училище…”

Добър ден, как сте, що сте?

Аз например от шиене на играчици почти забравих как се чете. Първата си книга за 2016 я прочетох чак към края на март.
Имам предвид не само да я започна, ами и да я прочета от началото до края.
Преди това съм прочела „Битката за теб” на Марин Бодаков. Много силна и въздействаща стихосбирка, има в нея такива стихове, че докато ги чета, усещам, как ръцете ми изстиват и ми се завива свят. Превъзходно оформена от Кирил Златков, изпипана работа, красота. Но от нея си взимам едно стихотворение и я оставям настрана, преглъщам няколко пъти, поемам си дъх… след ден-два пак.
Прочела съм и „Весел гъделичкащ смях” на Маргарит Минков, но не съвсем точно – от нея няколко истории съм ги чела по десетина пъти, и то все на глас, други – по два-три-пет пъти, но подозирам, че има и още непрочетени – просто всеки път се заплесвам по картинките на Люба Халева, и хем чета, хем гледам, хем се смея, хем си мечтая.
А после един ден Таня от Хеликон почти насила ме накара да взема „Щастливата носталгия” на Амели Нотомб. Този ден беше мек и слънчев, и аз седнах на една пейка в градската градина и я глътнах на една глътка. Не пейката. И не градската градина. Книгата изгълтах и на бегом се върнах за още А.Н., отривисто прочетох „Изумление и трепет” (преведена от същата преводачка, Светла Лекарска), и после взех от библиотеката още две на А.Н., и изобщо, за нея ще си говорим пак.
Но по-късно.
Слушайте сега:

„Магията да твориш”
И пак: Магията да твориш. Това е книга на Елизабет Гилбърт (авторката на „Яж, моли се и обичай”) На мен тя си ми харесва, особено италианската част. Веселина Седларска каза, че ще ми даде да прочета „Магията”, и аз мъничко се напрегнах.

Веселина Седларска

Веселина Седларска

Тези снимки са направени от Костас Анастасиу

Попитах я:
– Това ми звучи малко като някоя книга за самопомощ. Да не е някоя от онези… да ми се бърка в живота?
– Не, – каза Весето, – тя ще потвърди живота ти.
Веселина Седларска не приказва празни приказки.

Не ми се е случвало друг път да чета книга, която толкова близко и пълно да изразява моите мисли. Богата работа, рахат и кеф! Поне едно 80% от мислите в тази книга аз съм ги мислила, и съм ги изпитвала на гърба си. Някои са ми хрумвали, до други съм стигала по труден и заобиколен път. Някои от тях съм ги казвала на глас дори пред публика, но съм ги подкрепяла с различни примери.

Такава радост е тази книга за мен! Успокояваща, лековита и вдъхновяваща.

Основната идея е за вдъхновението. Една цяла страничка е, ще ви я препиша след малко.
А после за това, как да го призовеш, как да си сътрудничиш с него, как да се отнасяш към труда си, към признанието и към отричането. Наистина е книга за мен лично. А това значи – за всеки от вас, които сте си направили труда да надникнете днес точно в моя блог. Нали сме направени от едно и също, само се изразяваме по различен начин.

Ето например в „Магията да твориш” става дума за един мой голям страх, който ме преследва, а периодично успява и да ме настигне, събаря ме и започва да ме гризе от някой край – ами какво ще стане, ако никога повече не почувствам прекрасното вдъхновение, ако никога не успея да напиша нещо хубаво, дори нито едно съвсем мъничко хубаво нещенце? Истината е, че мисля, че ако не са стихотворенията, никой няма да ме обича. Знам, че е тъпо, и го пиша тук, все едно го казвам на глас, за да го чуя и да се стегна, ама на. Мисля го. Все едно извън стихотворенията съм

безпредметна.

Е, добре, тази книга знае какво мисля и ми казва да не се страхувам. Но го казва като близък човек, на когото хем му пука за мен, хем знае какво приказва, не е просто дежурно успокоение. А истинско, такова, което работи.
Във всеки случай възнамерявам да държа тази книга винаги наблизо, за да мога да я препрочитам при нужда.

Много ми харесва и това, че в подкрепа на тезите като приятели, помощници и свидетели са призовани наистина страхотни личности – от Марк Аврелий до наши дни, учени, творци и неизвестни за мен лични познати на Елизабет Гилбърт. Книгата е очевидно написана от начетен човек, но с такава мила лекота и приятелско чувство, че в никакъв случай не виждаш фукльо, който парадира с ерудиция, а приятел, от когото има какво да се научи.

На някои места имах вътрешни разногласия, например аз разбирам някои от цитатите не така, както ги тълкува госпожа Гилбърт, но това ми харесва, бих искала да разговарям с нея и да спорим, да мислим заедно за тези важни за нас неща (което и правим косвено чрез книгата).

Много ми допада нейният слънчев характер, тази усмихната добронамереност, която се излъчва през цялото време, независимо дали се разнищват по-весели или по-тежки теми.

И като не може авторката да ми бъде приятелка, сприятелих се с книгата.
Препоръчвам я весело, ведро и убедено на всеки, който се занимава или пък би искал някога да се занимава с нещо творческо – значи наистина на съвсем всеки.

И тъй, ето една страничка от началото:

„Вярвам, че планетата ни е населена, освен с животни, растения, бактерии и вируси, и с идеи. Идеите са безплътни, енергийни форми на живот. Те са напълно отделни, но способни да взаимодействат с нас, макар и по странен начин. Идеите нямат материално тяло, но имат съзнание и със сигурност – воля. Водят се от един –единствен импулс – да намерят проявление. А единственият начин една идея да намери проявление в нашия свят е чрез сътрудничество. Само човешките усилия могат да изведат идеята от сферата на ефирното към тази на действителното.
Ето защо идеите цяла вечност се въртят около нас и търсят достъпни, готови за взаимодействие човешки партньори. (Говоря за всички идеи – художествени, научни, индустриални, търговски, етически, религиозни, политически.) Когато дадена идея реши, че е намерила някого, който може да успее да я изведе в света – например вас – тя веднага ще ви посети. Вие вероятно няма да забележите – може би защото сте толкова потънали в собствените си драми, тревоги, обърквания, съмнения и задължения, че не възприемате вдъхновението. Може да пропуснете сигнала, защото гледате телевизия, пазарувате, мислите си колко сте ядосани на еди-кого си, тормозите се от неуспехите или грешките си или пък просто сте наистина заети. Идеята ще се опита да ви дава знаци (може би няколко секунди, а може би няколко месеца или даже години), но щом осъзнае, че оставате слепи за  посланието й, ще се насочи към друг.
Понякога обаче идва ден – рядък, но прекрасен, – в който сте достатъчно отворени и спокойни, за да приемете нещо. Защитните ви сили се отпускат и тревогите утихват: тогава може да се промъкне магията. Доловила тази откритост, идеята започва да работи върху вас. Изпраща ми универсалните физически и емоционални сигнали на вдъхновението (тръпките по ръцете, настръхването по тила,неспокойния стомах, жужащите мисли, чувството за влюбване или обсебване). Идеята подхвърля на пътя ви съвпадения и знамения, за да поддържа разпален интереса ви. Започвате да забелязвате всякакви знаци, които ви насочват към нея. Всичко, което виждате, докосвате или правите, ви напомня за идеята. Тя ви буди посред нощ и ви отвлича от рутината на ежедневието. И няма да ви остави намира, докато не получи цялото ви внимание.
И тогава, в един тих миг, ви пита: Искаш ли да работиш с мен?“

❤