Бурен

Какво хубаво буренче! Как прилежно расте!
Сериозно и диво безпризорно дете,
в края на тротоара като коте се гали.
Ако някой го види, няма да го пожали.
Без причина, нарочно, тежко ще го настъпи.
Малките буреняци не са никому скъпи.
А пък то се старае и цъфти вдъхновено,
и само си играе, и е ярко зелено.
Аз живея наблизо. Със куража му свиквам.
Няма да се привързвам. Няма да го обиквам.
Само кимвам с глава. То с листо поздравява.
То е просто трева. Но и аз съм такава.

Желание

Не искам лято и море,
а да сме все едно къде,
наблизо или надалече,
но да не се откъсвам вече,
и да не се разделям с теб,
копнежът гладен и свиреп
да си замине вдън горите,
и да те гледам във очите,
да не преглъщам разстояния…
Уж имам простички желания,
а се оказват твърде сложни,
не знам защо са невъзможни,
и си ги нося във сърцето
при лятото и при морето.

Смокинова задушница

Това ми е наследство от старите съседи.
Не разпознавам вече във спомените бледи
лицата им, изобщо не помня имената,
дали са кореняци или пък от селата.
Все пак си спомням още оградите, дувара.
Проклетата съседка, готова да се скара.
И дървените столчета на старите бъбрици,
потракващите куки и топлите терлици.
Безкрайно тихо детство и благодатна скука.
По нищо не личи, че са живели тука.
Единствено една смокиня като къща,
останала последна, по старому прегръща,
протяга сиви клони и плодове подава,
и старите съседи без думи споменава.


Предложение

Змей, ела да се крепим.
Двама да доизтърпим
глупостите на съдбата.
Дай да ти подпра крилата.
Нещо си недоверчив?
Опитът ти е горчив,
неведнъж си бил на тясно…
Знам бе. Всичко ми е ясно.
Уморен си? Нищо. Нека.
Слушай, аз си знам човека.
Нрава сдържан и чепат.
Че поглеждаш все назад.
Знам какъв си и къде си.
И че не ядеш принцеси.
Уж се зъбиш, а тъжиш.
Хич недей да ми ръмжиш.
Да, не си добър и бял.
Важното е, че си цял.
Гледай ме: и аз така.
Ето, давам ти ръка –
от кого ли да я искаш…
Вече вътрешно се кискаш
и под тоя вид небрежен
се усеща, че си нежен.
Хайде, колко да е зле?
Ще ме носиш на криле.
Ти любим и аз любима,
ще сме тук и ще ни има.
Щом си струпаме леговище,
ние ще сме си съкровище.

Малката къща

Малката къща беше красива.
Вече не правят къщи такива.
В нея отдавна нямаше хора.
Нямаше кой да ходи по двора.

Малката къща беше самотна,
с клюмнала стряха, с пейка сиротна.
Денем и нощем дремеше тя
и я красяха диви цветя.

Само насън бе пълна със хора,
малки деца търчаха по двора.
Само насън се чувстваше жива,
само насън пак беше красива.

Малката къща бе работлива.
Ето че вече ще си почива.
Няма защо да пуши комина.
Кой е готвачът? Той си замина!

Вътре по пода правят пътечки
нейни приятели буболечки.
Нямало хора? Може без тях.
Няма да киха, вдигнат ли прах.

Няма будилник да я събужда.
Да се разсънва? Не, няма нужда.
Тя не е тъжна, нито сърдита.
Малката къща дреме честита.

Малката къща пак е красива.
Даже се чувства доста щастлива.
Кацат по двора сиви врабчета,
мигат светулки, пеят щурчета.

Няма защо да бъде самотна.
Полската мишка вътре се кротна.
Сръчният паяк даде й шал.
Жаба й пее в меката кал.

Само насън е пълна със хора,
малки дечица тичат по двора…

Това е текст за песничка, когато стане готова, ще ви я кажа.

Честит рожден ден, Гери!

Най-хубавият ден на лятото
е неговият първи ден.
Този прекрасен ден, когато то,
накипрено със шал зелен,
наперено и енергично
си прави планове огромни:
да види красотата лично
и после вечно да я помни.
Рожден ден лятото празнува!
Ала най-важното за мен
е, че Гергана съществува
и също има ден рожден!
Да бъде все така чудесна,
и само щастие напред!
С една година тя порЕсна!
Ура за Geri от Жанет!

лятното небе

Небето е взето от книжка с картинки.
На моята сметка се трупат годинки,
но още е толкова сладко, когато
е юнско и млечно начеващо лято.
Напеващо даже! Така го написах.
Червен мак видях и липа помирисах,
и някакви думи край мене жужаха,
и толкова мили и простички бяха,
че, хем да отдъхна, на пътя поспрях,
и даже ти пращам две шепи от тях.

Хоби, или защо купих онези светещи камъни

Докато се мъча някак да заспя,
и докато чужди глупости търпя,
в своето леговище със една заплата
трупам си съкровище, ужким за децата.
Както си разглеждам, изведнъж купувам.
Радва се душата ми като пазарувам.
Ленти за глава, златоткани чанти,
книги, плетива, перли и тиранти.
Кремове със страховити касови бележки:
за мерак, за красота и против болежки.
Чаши. Пало санто. Черен кимион.
Кориандър. Чайник с формата на слон.
Всякакви парфюми заради шишенцата.
Обици, които да красят ушенцата.
Онова например е със намаление.
Другото създава ведро настроение.
Третото напомня за следобед с баба.
Тясно? Ще го нося, като стана слаба.
При това съм веща. Чудеса намирам.
Не, не трупам вещи. Колекционирам.
Всеки ден се будя с интерес различен.
Газя в плитчините на поток паричен.
Толкова се трепя, трябва ми награда.
Искам да се радвам, докато съм млада!
Вдигат се цените: като съм спестявала,
всъщност се оказва, че съм разхищавала.
При това не харча, да речем, за дрога.
Глупости купувам? Да, защото мога.

Пролетна умора

Безбрежни мозъчни равнини.
Вятърът гони тръни в полето.
Сама си казвам: „Стани и тръгни.“
Звъня си и си давам заето.

Съкрушават ме микроскопични неща,
едва се крепя като за пред хора.
Единствен белег за пролетта
е целогодишната ми умора.

Мама

На мен ми липсва целият човек.
Във всичките й възрасти и фази.
И миговете галени и леки,
и онова, което все ме дразнеше.

Не казвам, че е ангел, тя не бе,
а че ми липсва сто пъти на ден.
Докосвам с поглед светлото небе,
усмихнато надвесено над мен.

Туй то

Има хора, които посрещат
всяка трудност със горда усмивка.
Аз обаче предимно усещам,
че ми трябва море и почивка.

Изнемогвам. Мърморя и плача,
и нецензурни думи говоря.
С всяка нова досадна задача
качвам още кило-две отгоре.

Губя форма, дух, физика също.
Регресирам до вид на амеба.
И почти не излизам от къщи –
не човек, а домашна потреба.

Вече само във плиткото газя.
Всеки опит за мислене вреден е.
Тоя свят хич не е за показване,
но и аз май не ставам за гледане.

Ангел

„Дежурството е лек, но кръст…“
Миряна Башева


Меланхоличен следобяд.
Почивен ден е. Няма хора,
а хладен глад и гладен хлад,
и скучен прилив на умора.

И бавно, въздухът, не знам
защо, в дробовете не влиза.
Дежури ангел, но е сам,
насам съвсем не му се слиза.

Душата смело се държи,
защо – не може да си спомни.
Това, което й тежи,
са грешки като цяло скромни.

Човекът й е малко лош
и повече добър, по-често.
Страстта за него е разкош,
а плахостта е по наследство.

Той сам не вярва във души,
във ангели и тем подобни,
и ако нещо го души,
са думи, безпричинно злобни.

С какво да се разтъжи днес?
Ръцете му сами се сещат,
ракия в чашата, на екс,
филия хляб, портрет отсреща.

Той кашля. Ангелският дял
в дъха му се доизпарява.
След пет минути е заспал,
и тъмнината се сгъстява,

човекът диша сам и ням,
душата на кълбо се свива,
а ангелът надниква там,
прекръства ги и ги завива.

Оптимизъм

Оптимизмът ми крета.
– Уф, че лоша планета.
Новините – омразни.
Всички чаши са празни,
и дрънчат, и се чупят.
Мъчат се да ме купят.
Всеки ден ме е срам,
от какво – сам не знам.
И се чувствам глупак.
И смехът ми е грак.
Аз съм гарван проклет.
Аз съм кофти поет.
Аз си тръгвам. Пеша.
Стискай зъби, душа.

– Оптимизме, недей.
Ти си хала и змей.
Тръгваш? Мисъл нелепа.
Пий от моята шепа,
за какво ти е чаша?
Всяка радост е наша.
Виждам как си се скапал,
колко си се оцапал,
и си станал различен,
и не оптимистичен,
мъката те души,
и си клепнал уши…
Даже ме досмеша.
Стискай зъби, душа.

Ти все още си мой.
Аз ти казвам, постой.
Няма как да ти дам
да вървиш чисто сам
по пътеката тъмна.
Пък и то почти съмна…
Не бъди черноглед.
Глупчо, кофти поет,
мое мило мрънкало,
братче и огледало,
много си ми любим.
Още ще издържим.
Аз ще те утеша.
Стискай зъби, душа.

Коледно стихотворение

Представи си: Бог да се роди!
В кръв и болка, както всяко бебе. 
И светът – по-светъл от преди. 
И доброто е дошло от тебе. 

Представи си: Бог ти е дете. 
Даден ти е, за да го отглеждаш. 
Да го пазиш, докато расте
заедно със твоята надежда.

Представи си: той преди това
в този образ друг път не е слизал. 
Гледаш го със сведена глава,
съзерцаваш го съвсем отблизо.

Твоето дете. Невинен бог.
И да няма ангели пазители,
ще го пазиш ти, докато можеш,
както тебе – твоите родители.