Това ми е наследство от старите съседи.
Не разпознавам вече във спомените бледи
лицата им, изобщо не помня имената,
дали са кореняци или пък от селата.
Все пак си спомням още оградите, дувара.
Проклетата съседка, готова да се скара.
И дървените столчета на старите бъбрици,
потракващите куки и топлите терлици.
Безкрайно тихо детство и благодатна скука.
По нищо не личи, че са живели тука.
Единствено една смокиня като къща,
останала последна, по старому прегръща,
протяга сиви клони и плодове подава,
и старите съседи без думи споменава.