За малко

 

В бензиностанцията близка
отбивам се, ако поискам
да се почувствам непозната,
да видя отстрани нещата.

Еднакви са – и ми харесва
в ума ми лесно как се смесват
и пътища, и магистрали.
Канелата кафето гали,

приятно глупав е късметът,
момичета безлично шетат.
Представям си, че имам сила,
живота си съм променила,

и че съм другаде. И друга.
Че следвам жалбата за юга.
И че пътувам – без багаж, но
към нещо хубаво и важно,

че ме очакват нови хора
и ми е рано за умора,
че съм поспряла посред път
и ми принадлежи светът.

 

Някъде има едно стихотворение

 

Като в хотел с прекалено тънки стени,
пишеш своите стихотворения едва-едва,
с върховете на пръстите,
с молив на какъвто лист има.

Но когато любовта дойде,
стихотворенията се изливат направо върху чаршафите
и няма значение кой чува,
никой не чува всички чуват причернява просветва ти

Когато се събуждаш в дома си,
знаеш, че някъде има
едно стихотворение.

 

Бог в бара

 

Значи, първо си избира тяло.
Знае от какво е изморен
и решава: може да е бяло,
с остри зъби и чудесен тен.

Може да е негърка без вежди,
може да е дърт алкохолик,
без илюзии и без надежни,
но с табела „Господ е велик”.

Може да е барман, да налива
и да черпи щедро и без мярка.
Може да е вещица красива
или уволнена секретарка.

Някой път отива със Сина си –
да си поприказва със момчето.
След това внезапно става късно
и не им се връща на небето.

Уморително е да си вечен,
а да знаеш всичко е ужасно.
Всемогъществото често пречи.
Сам си търсиш седмиците страстни.

И за да изпита нова милост,
за да зареди Духа си с благост,
той оставя страшната си сила
и чело на масата обляга,

и оставя хората да смятат,
че е слаб. Пропаднал. Че го няма.
Господ пие. Пада на земята.
Плаче като луд на чуждо рамо.

Влюбва се и ревност го ужилва.
И не помни как е стигнал вкъщи.
Господ е добър. Ще ни помилва.
Господ много има да ни връща.

 

 

Ангел

 

Беше наблизо и чу, че мечтая за теб,
само че нямаше много какво да направи.
Може да чупи звезди като орехи в шепата,
рибите къпе и дрямка на котките дава,

обли земята, търкаля я, гребва си пръст,
прави човечета, смесва ги и ги разделя,
времето връща, чертае в дърветата пръстени
и ги венчава за въздуха, и си измисля недели…

А покрай нас се обърка, отпусна крила,
гледа безсилно и някак не може да вникне,
ангел всеможещ, смутен, в самота и мъгла:
как няма как
поне мъничко
да ме обикнеш?

 

 

Ежедневие

 

Докато мия чашите,
пяната в цветовете на дъгата
е единствената ципа, която ме отделя от страха.
Забивам вилица в пилето, което започва да се вари,
през пробойните кръвта пониква,
превръща се в бяла нишка.

Любимите ми хора.

Не мога да съм сигурна
къде са
в безопасност ли
Надявай се! – усмихнато
и после пак
Надявай се! – с ужаса на цялото ми сърце

Събирам прането,
което е за кърпене заделям настрани,
после ще гладя

Някъде падат самолети,
необясними злодейства в тихи квартали,
автомобили,
вируси забиват жила в гърло, което се смее

Разбърквам.
Опитвам.
Добавям сол.

Нищо повече не мога да направя.

 

Зима

 

В такива сутрини светът
е неуютен и враждебен.
Затрупва пътища снегът
и няма път от мен до тебе.

Сънлив и сив, безсилен, ням,
денят ми глозга къшей дребен.
Какво ли мога да ти дам,
щом нямам нищичко – без тебе.

Сърцето ми тупти-ти-ти –
не си почива, не заспива.
В такива сутрини почти
забравям за какво съм жива.

Живот – под ледена кора,
пренебрежим и непотребен.
Но аз не искам да умра,
преди да съм живяла с тебе.

 

Спирка

 

Тя носи старо розово палто,
което с времето е посивяло.
Той има сиво яке – а пък то
на розово избива тук-там. Цялото.

В една пералня явно ги върти
животът и еднакво ги облича.
Прозират през протритите черти
лицата на момче и на момиче.

Печално стар е новият им кат
и като нова – любовта им стара.
Вървят, а стъпките им не личат
по сивкавия сняг на тротоара.

Чупливи старци, свикнали така:
каквото дойде – заедно да чакат.
И той придържа с трепкаща ръка
въздишката и острия й лакът.