За моите приятели

 

 

You are welcome!
Разбира се, няма гаранции.
Ние имаме общи Канади
и Франции.

Ние имаме стари другари,
отдавна загубени.
Ние още сме някъде.
Още сме живи и влюбени.

Ние вече сме пета вълна.
Или седма. Сред нищото.
Всички слухове знаем
и сме ги разнищили.

Ние имаме общи любови.
И ги защитаваме.
Пием чак до зори.
И от гордост се будим и ставаме.

Ние имаме нежност. И слабост.
И те са ни силата.
Не сме равни. И нямаме равни.
По-горе е билото.

Ще се срещнем пак. Всички.
Все някъде. Много надявам се.
Свърши водката. Виното. Всичко.
Заспивам. Предавам се.

Вие знаете. Детството. Моето.
Вашето. Вчера.
Значи има съдба.
Значи
някъде
ще ви намеря.

 

Баба вече я няма, а дворът й…

 

Баба вече я няма, но дворът й още не знае.
Той цъфти, зеленее, блаженства с пчели и ухае,
той във слънце се къпе, и трепка, и се издокарва.
Той е млад и напъпил, на всичко разчита и вярва,
той се хвърля с листата напред във водата, в небето,
той е глезен и гален и ласкав, с петел във сърцето,
със щурец под петата забързана и работлива.
Той е млад и зелен. А пък баба защо си отива?
Те са влюбени, двамата, влюбени и всеотдайни,
те си имат мечтите, победите, малките тайни,
те си взеха и дадоха всичко, което си имат,
баба пак беше млада, баба беше му стара любима.
Той така се старае, този двор, да я радва и храни.
А пък баба сънува, затворена, още от лани.
Във кутия в пръстта баба спи, като бебе повита,
а на двора кънти и цъфти от любов плодовита.
Вече ранното грозде се бистри. Дали подозира?
Баба вече я няма. Трудът й по-бавно умира.

Първият ред, снимката и чувството са от Велла.

 

…или защо почти не шия напоследък

 

Докле е младост бързо вдяваш ти,
иглата шие, мисълта лети.
Докле е младост всичко ти е ясно,
след тежка вечер чувстваш се прекрасно.

Докле е младост… свърши, беше тя.
За малко кацна тук и отлетя.
Сега мърмориш, трупат се кила
и трябва да си купиш очила.

Лекота

 

Искам да донасям облекчение.
Искам да добавям лекота.
Да развалям лоши настроения.
Да си пиша весели неща.
Думи и филийки с мед да мажа.
В нощ, в която черен дъжд вали,
аз такава смешка да разкажа,
че да прихнат третите петли.

 

 

Упорита любов

 

Упорита любов, и проклета, и твърда, и лоша.
Тя сама си създава проблеми. За нея разкошът

е кристален следобед щастливо откраднато време.
Боядисва самичка. И цапа. И хич не й дреме.

Тя пренася дърва. Крие важни бутилки в мазето.
Оцелява, с което от нея отдавна е взето.

Няма грам суета, но жадува да бъде красива.
Стъпките й кънтят и отива й да си отива.

Кожата й е мека. Отива й да се завръща.
Тя си знае човека. Тя си помни адреса и къщата.

Нито дива, ни питомна, някаква, никаква, стара.
Някой път е светулка, някой път е искра от цигара.

Тя сънува, пътува и псува. Пасе си копнежите.
Тя от век съществува. Сега ли ще я забележите?

Тя целувки си взема на пръсти, защото е ниска.
Тя е царствено бедна. Тя има, каквото си иска.

 

А ти чудесно можеш и без мен

 

 

А ти чудесно можеш и без мен.
И аз ще трябва да те преживея
и да преглътна, че съм победен,
пак да прогледна и да се засмея.

Сега не съм такъв, какъвто бях.
След теб ми предстои да опозная
живота си, освободен от страх –
кое ще е по-страшното от края ни?

Животът ми е нов. И аз съм нов,
с тъга неразбираема и плътна,
понесъл сам все същата любов,
по-тежка, по-дълбока. Непокътната.

 

 

Миг

 

На маса и на път. На празник.
На работа. Сама. Сред хора.
Отдръпвам се незабелязано,
поемам дъх с очи затворени
и зад клепачите проблясва
лице, което обожавам.
Къдесилипсвашмиужасно.
И пак денят си продължава.