Баба белокоса,
дядо белобрад.
Но на тази снимка
дядо пак е млад.
Баба пък е с букли,
рокля и букет.
Смеят се и гледат
някъде напред.
Няма го бастунът
и не ги боли.
Баба ми и дядо
млади са били.
На онази снимка,
в онзи минал ден
няма спор, добре са –
но си нямат мен.
А сега са стари
и са побелели,
но като ме гледат,
пак се чувстват смели!
Любовта е сладка, любовта е мека,
любовта подхожда точно на човека,
тя му разкрасява устните, очите,
тя е като круша, тупнала в тревите,
тя е като грахче кръгла и зелена
и като корона, смешно накривена,
като топъл огън и като милувка,
тя не е закана, тя не е преструвка,
тя е търпелива, тя мига си чака,
тя деня проспива, после свети в мрака,
тя е невъзможна, невъобразима,
хем е рядка ценност, хем за всеки има.
Днес няколко пъти минах край този бадем, и чак ей сега погледнах към него и видях.
Сетих се за едно старо стихотворение:
Когато цъфнаха бадемите,
една въздишка – от големите,
от немите, от най-разкошните –
се претъркули по небето.
Олекна въздухът, и хората
си разсъблякоха умората
и страховете – полунощните.
И се усмихнаха. И ето:
след ден ще се завърне зимата,
и междучасието в климата
ще свърши. Ала до тогава
ще си припомним лекотата,
с която вкусно се целувахме.
Скръбта, с която се сбогувахме.
И нежността – че продължава.
Ще си разпролетим сърцата –
заради храбрите бадеми.
Ох, колко е хубаво да се наревеш,
без да си имал това намерение.
Да ревеш десет часа, без да спреш,
до последна сълза и до изтощение.
И да поревеш още малко преди да заспиш,
да се нажабиш в сълзи, чак да ти омръзне.
И ако ти е горещо, да излезеш да се разхладиш,
или да си обуеш чорапи, в случай че зъзнеш.
И после да ожаднееш и да пиеш вода,
да се протегнеш, чак да ти изпука гръбнакът.
Твоята красива, силна, тежка беда
да се отдръпне учтиво и да почака.
Дума проправя си път през езика.
Някой не чува, че аз не го викам.
Нещо във мислите се мержелее.
Ново решение тегне и зрее.
Вие се тъничка пара над плажа.
Блага вест чака кога ще я кажа.
Бледо предчувствие, слънчице зиме.
Няма понятие, няма ли име.
С тъничко вратленце като първолак,
татко ми се смее, хваща майка пак
леко за ръката, нещо й говори,
тя се мръщи първо, дърпа се и спори,
после се усеща – внуците са тук,
мига телевизорът със изключен звук,
нещо къкри в тенджера, нещо се пере,
три еднакви тениски – как да избере
най-най-най-най-черната абитуриентът,
първи между равни е всеки във момента,
празници, разместване, суета сует,
поправи казанчето, тука има ред,
няма ред, хич никакъв, има веселба,
вижте, купих кладница за шкембе чорба,
няма лед в хладилника, чехлите къде са,
хайде, ще играем ли, сбъркал си адреса,
закъснявам, чакайте, искам нещо сладко,
боже, тук е лудница! И сред всичко – татко,
с ризата, незнайно как станала голяма,
мълчаливо хванал пръстите на мама.
На снимката – моят татко, с ябълка, подредена така, че да няма начин да откажа да я изям.
Как стигнах до тук, да се лекувам и да се лекувам.
Като си представя целия мрачен път,
по който червените кръвни телца маршируват,
докато объркат пътя и най-после спрат.
Като си представя остриетата, иглите и машините,
които проникват хигиенично и без любов,
и коридора, и нескопосаните картини,
и един шарен чехъл, който ще си остане завинаги чисто нов.
И особено отвратителната представа,
че произволни предмети се кичат със титла „завинаги“,
а на мене очите ми вече почти не светят,
а на мене умът ми мъжди и все по-задълго мига.
Как да водя борба, да нападам и да се окопавам,
щом петната по чаршафа толкова непоносимо тежат,
и наблюдавам ръцете си и не ги разпознавам,
и как мога да ги упрекна, ако се предадат.
Имам малко съюзници и не знам правилата,
а смъртта носи дарове и не се обижда, че се боя.
И аз просто не искам да продължавам нататък,
и знамената ми киснат в белина и в чисто бяла боя.
Но чистотата е мърлява и не се диша от дезинфекции.
Тук на капки мъчително похабяват всичкия силен спирт.
С мръсна болка на буци са натъпкани мушамените дюшеци,
и какво му е странното, ако искам да си почивам в мир.
Неестествено би било да не искам,
с това надупчено тяло, с пребледнелите му кръвни телца.
Гледам края, и конец, виснал в края на одеялото,
и една празна папка, и един черен стол само с три колелца.
Няма никакъв начин да ти кажа какво е
да не зная къде е сърцето ти (мое),
да не дишам твой въздух, да израствам без почва,
да живея сред нищо и без да започвам,
без да имам край, никакъв, граници, кожа,
и без рамо, където глава да положа,
без почивка, без сън, похабени моменти,
прахоляк, тесни дрехи, тъмнини, сантименти,
лабиринт, крехки кости, безсмислени вещи,
с една мисъл единствена – кога пак ще те срещна,
все едно че ме няма, все едно, все едно е,
щом не чувам как бие сърцето ти (мое).
Това е проект, в който участвам.
Снимките направи младият фотограф Севдалин Тлаченски, а ние с Кристин Димитрова, Анастасия Стоилова, Константин Трендафилов и Петър Чухов си избрахме по две фотографии, по които да пишем и така да ги преведем от езика на образите на езика на думите.
Утре ще бъде неговият тържествен финал с изложба в София, подробности за проекта и откриването има ТУК.
Ето ги снимките, които избрах, и моите текстове, прочетени на български от Мариан Маринов и на английски от преводача Том Филипс.
***
През мътно стъкло гледам сиви павета,
забързани хора от друга планета,
разхвърляни знаци на писменост чужда,
движение бързо и болка без нужда,
и списък със цели, и път без посока,
и дребни човеци под сграда висока,
витрини, съдини, начупени плочки,
познати квадрати, тирета и точки,
провиснали кабели, релси, улуци,
във празни джобове – ръце във юмруци…
Една жена бърза, и през светлината
студеното слънце й милва косата.
И второто:
***
Не съм дошъл за хляба. Сега съм уморен.
В ума ми вдигат врява избистреният ден,
джамията, небето, ръмжащите машини,
крилото, от което се ръсят перушини,
клепачите, които безсилно се захлопват,
стените, и трохите, които сладко тропват,
прииждащата зима, листата и боклукът,
и сянка на любима, деца, които гукат,
стрехи, дървета, къщи, кънтящи монументи,
сезони, милиони минутки и моменти,
студено, уморено от всичко предстоящо,
пребито, преброено, гъмжащо и летящо…
Сега ще си отдъхна. Едничък миг ми трябва.
Ще кацна. Ще въздъхна. И после… После хляба.
Крайните квартали. Дрехи на простора.
Телевизор гъгне. Преминават хора.
Нищо интересно – прах и беднотия.
Просто няма смисъл тайни да се крият –
то е очевидно до самия вътък,
работа и пиене, и боклук край пътя.
Красотата също е съвсем нормална,
толкова е кратка – нека е нахална,
нека да си вземе своето предсрочно.
Нещо ще я смачка след това нарочно.
Има ли добруване? Има ли надежда?
Сигурно са някъде, но не ги съглеждам.
– Мъката порасна – каза майка ми.
– И цветето също – казах аз.
Двубоят мина снощи и беше много празнично и хубаво, хем вълнуващо, хем смешно. Паднах, но какво от това? Пак беше страхотно.
Ще има видеозапис, който ще споделя, когато се появи.
В четвъртия тур ни се падна тема за импровизация „зрънце от слънцето“ и имахме 20 минути да напишем по нещо.
Ето какво измислих, и също така, ето какви снимки направи Костас Анастасиу.
Благодаря!
31 август всяка година
Зрънце от слънцето, клечка от плажа,
мидичка в джоба, билета, багажа,
всичко е стегнато, сгънато, чака,
хващай си пътя, и рейса, и влака,
хващай си стопа дори, щом ти стиска –
свърши почивката, няма „не искам“!
Няма! Не искам! Отказвам! Оставам.
Трябва ли сутрин насила да ставам?
Всеки ден зиме ми е понеделник.
Аз съм професионален безделник.
Аз съм родена да дремя на плажа.
Мента да пия и с крем да се мажа.
Да съм без разлики, да съм си дюс.
Тръгвай без мене, проклет автобус!
Имам да купя вестник на татко ми и на майка ми сладолед.
Имам да посея калдаръмчета, кученца и един слънчоглед.
Но първо трябва да стане пролет и до прозореца да дойде луна.
Имам да стана твое момиче и ако искаш – твоя жена.
Имам да гладя чаршафи, да чупя чаши и да се бода на стъкълца.
Имам да се кося за нашите наивни и вироглави деца.
Имам да ме вали сняг и да ми е студено и най-после да се прибера.
Имам да гледам как гнезди луната и от нея падат пера.
Имам, и всичкото мое имане е стар вестник, хартийка от сладолед,
забравена шапка, подивяла градина и любов за всичките дни напред.
Хич не се лутам, защото зная къде съм: тук.
Кестенът удря плочките с малък кафяв юмрук.
Стига с това развяване на рокли и знамена.
Ако ще се спасяваме, чакам те – ей ме, на.
Дори не си луд за връзване, а сам си носиш въже.
На мен пък ми е омръзнало от колебливи мъже.
Чудене, галимации… Искам, ама ако…
Господ изпраща знаци… откъм сляпото ти око.
Времето мина. Милост? Дано, ама надали.
Едно е сигурно, мило – всичко ще ни боли.
И аз направо се питам какво е всъщност късмет.
На метафорично лудите всичко им е наред.
И като онзи кестен отърсвам се от листа.
Добре, че поне сме местни… на старите си места.
Промяна? Какво бе? Есен? За първи път? Как пък не.
Добре, ела. Ще се сместим. До пролетта поне.
ЧЕТИРИДЕСЕТ КИЛОГРАМА ЧЕРВЕНИ ЧУШКИ.
Друго няма.
Под залез зрял и септемврийски,
аз маратонски, олимпийски,
отшелнически, самурайски
над черен чушкопек китайски
глава навеждам одимена.
От мене цялата Вселена
на пръсти се отдалечава –
така ентропията става! –
и аз съм сам-сама със тия
червени планини капия,
с парфюма роден, православен,
от Митко Таралежков славен.
И кожицата тънка пука,
и сокът къкри и свирука,
и чушката готова става,
и в тенджера се задушава.
След нея друга, трета, пета…
Човек на задника си шета,
пече се сам на огън земен,
във Меден рудник, в Пловдив, в Земен…
Светът дими от четри края…
Със чушка кръст ще начертая
от Дунав до Егея бял…
Да, цял живот горял, димял,
накрая всеки се навежда
над чушкопека със надежда –
щом чушки замразени има,
ще преживее тази зима,
и нова пролет ще дочака.
И пада нощ. И тлее в мрака
вътрешността от бяла глина,
и вдъхва моята родина…
Гърми тава като камбана.
Край! Огън, чушка не остана!
Мария Донева 