Малка нощна приказка

Как си знае правата
милото ми дете:
всяка вечер в кревата
някой да му чете.

И добре е известно –
този „някой” съм аз.
– Ти четеш интересно!
Имаш най-хубав глас!

Ти си много добричка! –
мърка моят мъник.
Аз не знаех, че има
у дома политик!

– Хайде! Приказка! Моля!
Вече съм по пижама!
Има цел, има воля,
а отказване – няма.

И прегърнати сладко
си избираме книга.
– Не, не! Много е кратка.
Тази книга не стига.

– Няма ли да се кротнеш?
И не скачай. Ще спим.
– Искам нещо с животни.
– Андерсен? Братя Грим?

– Искам трите прасета!
– Направи ми местенце.
Литва като ракета,
розов като прасенце,

Настанен във леглото,
със очакване гледа.
– Тихо вече, защото
ще събудим съседа.

”Имало едно време…” –
аз започвам приспивно.
Няма шанс да задреме.
Той ме слуша активно!

Аз чета, той разказва.
Прави се на уплашен.
После зъби показва,
кръвожаден и страшен.

Аз над книжката клюмам,
той по-бодър изглежда.
И пропусна ли дума,
възмутено нарежда:

– Повтори! Тук прескочи!
По-различно е тука!
– Ами аз не съм плоча… –
гузно, сгазила лука,

допрочитам до края
и съм майка-юнак.
Но очаква ме, зная:
– Прочети ми я пак!

Аз прочитам, обаче
мрънка моят келеш
и се готви да плаче:
– Още ще ми четеш.

Моят собствен наследник
хич не ще да спи нощем.
– Искам пак! Предпоследно?
Само три пъти още?

А че аз нямам сили…
Пред очите ми – мрак…
– Мамо, много си мила.
Прочети ми я пак.

Всяка нощ. Вече свикнах.
Все пак ми е дете…
Но един път надникнах:
на баща си чете!

Значи можело!!! Значи…
Ах, измамена аз!!!
Той се смее обаче:
– Ти си с по-хубав глас.

И така ме прегръща,
че омеквам съвсем.
Тъй че – вечер съм вкъщи.
Чакат ме да четем!

Жив плет

Плетът бе силен, верен страж
на къща с дворче и гараж,
цъфтеше тук-таме цветенце,
красива майка със детенце
играеха навън отпред,
и чувстваше се този плет
полезен и необходим.

Но както се разсейва дим
и както ронят се листата,
търкулнаха се времената,
детенцето добро порасна
и къщичката стана тясна,
а щом семейството замина
задълго някъде в чужбина,
прозорчетата ослепяха,
цветята кротко прецъфтяха
тревата избуя висока.

Издигнаха се пет-шест блока,
закриха слънцето над двора,
напълни се със чужди хора,
нагъсто като във консерви,
сърдити, с възпалени нерви,
ръмжащи грубо думи остри.

И къщичката като остров
остана, старичка и ниска.
Автомобилен шум я плиска.
Но верният й плет я скрива
и шепне й, че е красива.
Той я закриля, жив и див,
висок и рошав и бодлив,
като пират с брада стърчаща,
замахва с нокти, с кука хваща,
последен жив от свят предишен,
безстрашен, страшен и излишен.


Столът

Столът изнервен във стаята чака.
Ситно пристъпва. На четири крака
лази по пода и тъпче килима.
Страда за нещо и мъка си има.
Другите мебели кротичко спят.
Скърцат насън. Гладко сресан на път,
спуска прозорецът руси завеси.
Столът приритва: – Ела си! Къде си?
Паякът ъглите е омагьосал.
И конфитюрът се е захаросал.
И горе-долу ръмжи асансьорът.
Мътят водата ръждата и хлорът.
Корени пуска във прага вратата.
Столът преплита отчаян краката.
Само той – верен сред всички неверни.
С мисли тревожни. С предчувствия черни.
Помни, копнее, очаква… Напразно.
Скука и мъка във жилище празно.
– О, щом си дойдеш във празния хол,
аз ще съм вече не стол, а престол!
Няма те вкъщи, а аз съм бездомен –
пустият дом е студен и огромен,
леден и жегав, зловещ като в ада.
Столът е стол, щом на него се сяда!
В пода вкопал криви четири крака,
гледа към входа, и чака… и чака.


Октомври


О, не, не е то от ЕГН-то –
и тази рима непреводима,
страха, ината, студенината,
копнеж неясен, листо от ясен,
сънливо тяло понатежало…
Обидно лесен урок по есен,
след който всичко е по-мъничко –
надежда, младост, подскок от радост,
възторг, утеха, дебела дреха…
Дълбоко скрита, в мъгли повита –
искра, която привлича лято.
Проливно щедър, противно ведър,
дъждът попива без съпротива.
Боли, което ти е отнето,
и не, не то от ЕГН-то…

Честит имен ден, мила Соня! (2020)

София е вяра, любов и надежда…
Няма я вече? Така ви изглежда!
Има я, както се казва, на книга.
Пали цигара, през пушек намига.
Върху бюрото й – сто ръкописа.
Дните са къси? И нощите дни са.
Грешки намира. Идеи предлага.
Мисли избистря. Със рима помага.
Няма я, казвате? Тя е заета.
Работа има за седем небета.
Как си представяте тя да почива?
Соня в небето за думи отива.
А ако няма какво да поправя,
тя над света три звездички поставя.

 

Паметта си има свои правила…

 

Паметта си има свои правила.
Тя редува розови с черни очила.
Изсушава мигове с аромати тънки.
Препрочита листове със прозирни гънки.
Къта дрехи бебешки, шалове от баба.
Стиска със внимание в хватката си слаба
сенки и съкровища пообезценени,
векове пропуснати и минутки спрени.
Бие се отчаяно с новостите груби.
Побеждава времето, след което губи.
Лъжат я очите й, а ушите мамят.
Първо – сладки спомени. После – вечна памет.

 

Лошо стихотворение

 

Приемането на помощ
изисква време и сили.
Повярвайте, ще запомня
какви сте щедри и мили.

И колко съм благодарна,
и колко се подобрявам.
И всичко, всичко е вярно!
Но чувствам, че се смалявам,

топя се, свивам се, съхна,
превръщам се в какавида,
не знам къде да се пъхна,
как мога да си отида,

да стана сянка, безшумно
през входа да се промъквам,
да идвам само по тъмно,
изобщо да не изпъквам,

да стягам своята броня,
без никой да я оглежда,
сама страха си да гоня,
да си създавам надежда.

Крепя се почти удобно
на мускули, бяс и воля.
Добре съм! Мерси подобно!
Не ми помагайте, моля!

 

Трудно е да бъдеш дума…

По идея и вдъхновение от Иво.

Трудно е да бъдеш дума
в глупав и лъжовен свят.
Ти се мъчиш да си умен,
те те дърпат все назад.

Казват те в обратен смисъл,
ползват те със задна цел..
Някой криво те записал,
друг пък криво те прочел.

Трети тъй те е цитирал,
сам не можеш се позна.
Сляп на тъмно те гримирал,
глух те чул сред тишина.

По въпроса с правописа…
Той е болен, тъп въпрос.
Зле ти става и те втриса
с автор, граматично бос.

А редакторът те реже,
и те мачка, и те кълца.
Друг пък, прекалено нежен,
над останките ти хълца.

Извратени преводачи
бавно те въртят на шиш.
Ако нещо друго значиш,
най-добре да си мълчиш.

Да си дума е прокоба.
Да си дума е съдба.
Роб си в речника на роба,
на слугата си слуга.

Ако политик те сдъвче,
си изплют и погнусен –
жребият ти е такъв, че
си оставаш омърсен.

В сух доклад ти е затворът.
В кома си във скучна книга.
Мило с теб да си говорят
хората – това ти стига.

В приказка да те разкажат.
Във писмо със случки стари.
Нежността ти да покажат
в хайку – като във хербарий.

Да си дума е щастливо,
ако мъдрост вложат в тебе.
А от всичко най-красиво е
да те изговори бебе.

 

Австралийско стихотворение


Скалъпен бар. Ехиден барман –
ехидна по душа и вид.
Долива. Дава вид, че вярва.
Зелен алкохолик сърдит –

раздърпан, потен крокодил
думти по масата с юмрук.
– Тук предостатъчно съм бил!
Дотук бях. Махам се оттук!

Тинясвам сам и без компания,
без сродна родствена душа,
и сам си давам обещания,
които сам ще наруша.

Австралия ми е родина,
но не предлага кой знай колко.
Не ми се вярва да загина
от малко носталгична болка.

Разлиствал съм дебела книга.
Веднъж изядох географ.
Потеглям. Гълъбите вдигам
и прав ми път! По пътя прав

каквото и да ме очаква,
ще бъда по-добре от тук.
Ще се замогна. Ще заякна.
Като се върна, ще съм друг.

Настръхва ми гърбът в момента!
Да пипне – на! – който не вярва.
Моментът заслужава мента…
Отново той юмрук стоварва

на масата – подскачат звънко
засъхналите празни чаши.
И барманът, подсмихнат тънко,
долива, без да се изплаши.

С език зелен, с очи червени,
единственият му клиент
мърмори нещо замъглено
за път, за мента, за момент.

На континента зле населен
да си ерген си е проблем.
Наблизо няма път, ни село,
а крокодилки пък – съвсем.

Пред ментата си крокодилът
кълне се, че го чака път,
и пуска корени, безсилен,
и само дните си вървят.

 

 

Дали лятото свършва

Лековито, дъждовно,
все по-малко остава,
помрачняло, гръмовно,
все по-хубаво става,

от искри заслепено,
във прегръдка приспано,
в празник засуетено,
подарено, избрано,

писва, бие се, тича,
среща поглед в тълпата,
като мед се разтича
и подслажда тъгата,

зрее, рони се, капе,
хрупа бучки лед, пари,
и копнежи го хапят,
и му пеят комари,

общо, слято и цяло,
вдъхновено и силно,
в самота подивяло,
аскетично, обилно,

тежко непоносимо,
вероятно последно,
безнадеждно любимо,
ще изчезне безследно,

щом петелът прекърши
глас на крайната нота,
лятото ли ще свърши,
или свършва животът?

 

Гореща рибена чорба

Картинка

 

поради Елка Стоянова

 

Студени тръпки. Влажна кожа.
С кола до „Веселия Роджър”
в довчера чудния Бургас
едва-едва пристигам аз.

Свирепо ме боли главата.
Не се побира в кухината
на черепа горкият мозък.
Пристанището – пек и проза.

Вълните шляпат неприятно.
Шумът им, умножен стократно,
кънти между ушите ми.
От жега слънцето дими,

лъчи като ножове вади.
От светлината ми се гади.
Стомахът ми се преобръща.
Като една русалка съща

препъвам се, но крачки правя.
Мечтая си да се удавя
и да потъна в хладината,
и да ми се смирят червата.

Да имам перки, не нозе.
Защо го пих това розе???
Аз знам защо. Не помня колко…
О, изчезни, ужасна болко!

Тъй както споменът се къса…
Ах, дълга нощ след вечер къса…
В прекрасна шарена компания,
и разговори, и признания.

Вълнението беше общо.
Не ни се тръгваше изобщо.
И домакинята ни – щедра.
И глътката – прохладно-едра.

И тъй изискано мезето…
Назад да върна всичко взето…
И времето… и питиетата…
Назад да завъртя планетата,

Да стана трезвено човече
и вино да не видя вече!
Но времето назад не може.
И ето, „Веселия Роджър”

незнайно за какво се хили.
Аз вече губя свяст и сили.
На сервитьорка свежа, млада,
с гласче от оня край на ада

аз своята поръчка давам,
а пък наум си обещавам,
полагам искрен строг обет,
че от сега и занапред

ще бъда… даже!… вече няма…
Над купа, майчински голяма,
като луна жълтее резен
лимон. Характера железен

напрягам. Дишам. Дишам бавно.
Сърцето блъска се неравно.
Не ми почуквай, викам. Знам.
Невероятно, но ще ям.

Иглите, в мозъка забити,
се вадят със електролити,
със течности и минерали.
От древни векове са яли

предците ни гореща супа.
Сърцето в ритъм пак затупа.
И… Чудо. Сякаш зеленчуците
приятно притъпиха звуците.

И – може би от девесила? –
почувствах прилива на сила,
от рибката върховно вкусна
дори главата ме отпусна,

и остър глад – като мачете –
– Филийка да ми препечете?
Дали сафридът ви е пресен?
Ох, панталонът ми е тесен…

Какво ядат онези? Миди?
Сипете… Да не ви се свиди!
В опразнената ми паница
премина сянката на птица,

морето ми изръкопляска,
с вълнички радостни забляска,
жълт кран червен контейнер тръсна
и моята душа възкръсна.

Гореща рибена чорба
е най-великата творба,
шедьовърът, върхът, каймакът!
Денят надига се на лакът.

Изправя се духът. Прохожда.
Рапан с вилицата набожда.
И красотата тържествува.
И щастието съществува.

Което иде да рече:
когато си помислиш, че
късметът ти те е предал,
когато вече си взел-дал,

и нямаш цел и перспектива,
и махмурлукът те убива,
стори, каквото сторих аз –
в отново чудния Бургас

открий в пристанището пристан,
и с апетит и радост чиста
във „Веселия Роджър” сам
поръчай си айрян голям.

Напук на тежката съдба,
хапни си рибена чорба.

Добър човек

 

Добър човек. И грее. До пламъка му тих,
до светлинката мека когато приближих,
открих, че той не иска да свети надалече.
В спокойствие обгърнат и в топлина облечен,
във сила, до която без страх да се допра,
със скромна и смирена, но весела искра,
за да не се прекърши, и пак да е добре,
животът и да свърши, но пътят да не спре,
със труд да си заслужи щастливата умора,
и да остане свързан със близките си хора,
след всички колебания да си остане цял,
гръбнакът на душата му – нормалният морал,
вроден, отгледан нежно от всички у дома,
за да върви прилежно в мъгла и в тъмнина,
сред хищни изкушения и шарена развала
да си държи посоката, и да си знае хала,
и да не пипва чуждо с ръцете си заети
със занаят и с работа, и тихичко да свети,
да диша, да се радва, да дава, без да смята,
и да ми бъде ангел, и да върти земята.

 

ВНИМАНИЕ!

 

Във някои дни съм направо ужасна.
Врата ако има, то аз ще я трясна.

Вода ако има, аз ще я размътя.
И черните котки, щом мина им пътя,

се кръстят, припадат, квичат, пребледняват.
В такива моменти очите ми стават

студени, зелени, и виждат дефекти.
Откривам пробойни във всички проекти.

За дума се хващам, заяждам се злобно,
а после изпадам в мълчание гробно,

а после избухвам, а после се зверя,
не мога минута покой да намеря,

и жертви случайни аз взимам на мушка,
очите тъмнеят, главата се люшка,

и колко съм гадна напълно съзнавам,
разкайвам се, мразя се и съжалявам,

но тройно по-лоша, петорно по-крива,
на втората дума съм пак заядлива.

И всичко това ви го казвам, защото
усещам, че пак ми играе окото,

и слънцето свети ей тъй, да ме дразни,
и знам лошотиите че са заразни,

и целият ден ще е лош, без съмнение.
За ваше спокойствие – предупреждание!

Тъй както в природата греят във ярки
и предупредителни весели шарки

отровните, крайно опасни гадинки,
по улици, къщи, площади, градинки,

днес всеки да гледа, когато излиза:
ВНИМАНИЕ! – днес ще съм с шарена риза,

със син панталон, със обувки червени,
във смисъл – избягвайте спорове с мене!

 

В съвсем обикновения живот…

 

В съвсем обикновения живот
и хубаво, и лошо – всичко става.
Не зная кой е определял квотите:
да те предават и да ти прощават.

Да те въздигне страст, а да те смаже
нехаен жест, замислен като щедрост,
и после някак си да се окаже,
че си продаден евтино на едро.

Но въпреки различните мащаби,
по същество е все едно и също:
спасява те с усмивката си слаба
надеждата, която си прегръщал.

 

Слабите

 

Как ще оцелее този свят,
ако слабите не си помагат?
Грозни гръмотевици гърмят,
облаците струпват се и бягат.

То си е навреме и наред,
лятна буря, жега и градушка.
Спомняш ли си как да сме добре?
С вятъра се носим и се люшкаме.

Тръгнем ли си, няма да тежим.
Който си отиде, ще го помним.
Ако за ръка ме подържиш,
любовта ни пак ще е огромна.

Толкова отдавна ни боли,
значи доста дълго сме живели.
Даже ми харесва да вали.
То се свиква. Също и с разделите.

Толкова сме слаби и сами,
струва ли си още да се плашим?
Бурята премина и ръми.
Искаш ли дъга? Ще бъде наша.

Аз си зная, пак ще се засмеем,
ако ще дъгата да избяга.
Сто на сто светът ще оцелее,
стига слабите да си помагат.