Пред болницата

Тя като придружител стига само до там.
– Искам нещо да питам! – Не, нататък е сам.

И затварят вратата от стъкло и от лед.
Не поглежда назад той. Тя ще чака отпред.

Коридорът завива и го скрива съвсем.
Той на лошо отива. Той отива на зле.

Пред вратата залостена тя така се е свила,
все едно няма кости, няма никаква сила.

Най-накрая си дава воля, без да се крие,
и в сълзи се задавя, ужаса да отмие.

Нека цял свят да гледа, само той да не види.
Такъв болен и бледен, от дете е по-свиден.

Тя скимти, но не бяга, като куче бездомно.
Плътен облак пристяга в бинт небето огромно.

Щом сега го приемат, те ще го излекуват.
Само да е навреме. Само да презимуват.

Тя си шепне беззвучно с устни тънки и сини.
Дано чудо се случи и да им се размине.

 

 

За повдигането на духа

 

Повдигам си духа. А той,
макар и безтелесен,
измъква се, разплут в покой,
изобщо не е лесен,

променя се, не се държи –
ту лек, но неудобен,
ту, рязко, повече тежи
от паметник надгробен,

забива нокти изведнъж
във чаша, в къща, в книга,
– Млъкни и дръж се като мъж! –
му казвам. „Мъж съм. Лигав.”

– Бъди какъвто щеш, ама
не се съпротивлявай.
Не виждаш ли, че съм сама,
а и по-зле ще става.

Да знаеш другите какви
серт-духове си имат.
Не ти ли се лети – върви,
а ти лежиш за трима.

Е, кой кого ще окрили?
Тръгни и вдъхновявай!
Стани бе! Дух ли си, или…
Обаче той не шава.

Изисквам. Моля го. Крещя!
Ядосвам му се много.
Но щом ми е един, не ща
да го предавам Богу.

 

 

 

Благодаря за пролетта (колекция)

 

***

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

 

*
Стихче, написано с крак

Имало е малко дъжд,
но като със гума
минал вятърът веднъж,
меко и безшумно,
сух е този тротоар,
леко влажен онзи,
и изпробват своя чар
плъзналите рози,
въздухът блести сребрист,
ароматна влага
вдишва всеки трепкащ лист,
светлината бяга
в лъснали от весел лак локви,
и на чисто
пролетта записва с крак
резедави мисли.

*
Тревата иска!

Тревата иска да расте
по свои вътрешни причини.
По песъчинките чете,
че скоро зимата ще мине,

и ето я, подава нос
и въздуха студен опитва,
и с тънък крак, зелен и бос,
изгнилите листа разритва.

и си расте, и си мълчи,
и под зелен мустак се смее,
и отдалече си личи,
че е заета да живее.

Има още

Биография

Един кротък микроб
си живеел нетрайно.
На красивото роб,
обитавал той тайно
едно скрито местенце
(няма да го издам!)
от земята парченце
владеел си сам,
оградил си градинка
със тичинки от цвят,
хапвал, акал и спинкал
в своя мъничък свят,
нито паразитирал,
нито пречел със нещо,
през деня медитирал,
нощем пишел на свещи,
съчинявал поеми
и на глас ги четял,
всичко правел навреме,
бил добричък и бял,
той изобщо не пречел
и в живота си къс
скришом мислел, че вече
е посочен със пръст,
че се справя прилично,
че е спец, първенец,
шампион и отличник,
малко нещо светец,
че назаем заема
слънчева светлина,
че използва от времето
милимунда една,
но така я използва,
че я пълни със смисъл,
има някаква полза
от каквото е писал,
и какво пък, че никой
няма да го чете,
ей така все си викал,
не роптаел въобще.
Този малък микробец,
който скромно живял,
благороден, беззлобен,
той баланса крепял,
на земята голяма
бил трошичка от лего.
Даже вече го няма.
Но да пием за него.

Напразно.

 

Човек се хваща за каквото хване.
И за снежинка, ако прехвърчи.
За изгрева, ако е станал рано.
За тишината, ако премълчи.

За думите, щом почне да говори.
За сламка. За сърцето. За главата.
И пуска корен и расте нагоре,
щом смогне да се хване за земята.

На работа се хваща, пренарежда
по свой модел парченце от света.
Жена намира, вярва във надежди
и след това се влюбва в любовта.

Протяга доверчив открити длани.
Забива нокти. Сграбчва във юмрук.
Човек се хваща за каквото хване,
за да се задържи по-дълго тук.

 

Много любовни стихотворения (3)

 

Стана мъничка частна традиция. След 2015 и 2017 снощи си направих нова колекция от любовни стихотворения. За три години – 28.
Няма по-важно от любовта.
Любовта е най-важното.

Подарък

Животът е привидно същият.
И не говорим за бедата.
С прикрито смръщване преглъщаме
лекарството, страха, вината.

Разплитаме далечни краища.
Случайни косвени причини.
Измисляме наивни начини
как може да ни се размине.

Пред планина от жалки свършеци,
под купища от мръсни дрехи,
копнеж по кротките четвъртъци
и петъчните ни утехи,

по времето, когато времето
не се премерваше на дози.
Копнеж по тихата поезия,
наметната с удобна проза.

То даже не е за страхуване,
а за докосване с внимание.
Подаръкът, че съществуваме,
в кутията му от страдание.

 

 

 

Съкровище

Ах, какво си намерих, ах, какво си открих!
Бих ги хвърлила вчера, днес изобщо не бих:

дребни ценности тайни по причини незнайни
най-отзад в чекмеджето си е крило детето,
за да си ги запази или да не загази.
Те са прашни и криви и не твърде красиви –
ален пумпал очукан и един балон спукан,
пате с четири лапи, две шишенца без тапи…

Вместо „Марш на боклука! Да изчезват от тука!”
им се радвам, обаче май че и ми се плаче.

От далечни градини преди двайсет години
клонче, камък, листенце, мидичка от моренце,
мътно стъклено топче, счупен тетрис без копче,
ситни стари стотинки и от дъвка – картинки,
нож от куклен сервиз, и от киндер сюрприз
скъпоценна селекция разглобена колекция,

шумоляща хартия… Милвам спомена мил.
Уж от мен ги е криел, а за мен ги е скрил.

 

Готов

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,
раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,
аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,
прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,
готов да се разплаче, готов да се засмее,
и значи, значи, значи със чувство, че живее,
и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба
от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,
и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,
и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.

 

Сън

Цялата сподавена тъга
в краткия ни допир се усети.
Аз почти не помня откога
радостта се умори да свети.

Тази вечер те видях насън.
Ти дали си спомняш, че ме има?
В стаята е топло, но навън
не е спирало да бъде зима.

Има още

Мухите

Дъх дълбок – че са навън.
Бавно, тромаво летене.
И следи от пресен сън,
и замаяно жужене.

Тънички крака от тел,
гащи с мъхеста подплата.
И дъги от сух пастел
в крайчетата на крилата.

На огряната стена,
с по една призявка тиха,
капна капка топлина
и мухите я изпиха.