Морето се страхува…

 

 

Морето се страхува,
че няма да се справи,
че пролетта отплува,
а лятото се бави,

че всички си отиват,
а кой ли ще се върне,
че слънцето изстива
и гръб ще му обърне.

Сълзите му са сиви.
Медузите му парят.
Минутите красиви
откара ги лодкарят.

Изтрива смугла скула.
Развява флаг разнищен.
Морето е на нула,
под  морското равнище.

Мълчи и се поклаща
във дупка, във депресия.
Усмивката искряща
един пират отнесе я.

Сега какво да прави?
Напред – безчет години.
Обмисля да се дави,
обаче… Ще му мине.

 

 

Гълъб

 

Гълъб по перваза трополи
и те гледа дълго, без да мига.
Да не бях се раждала, или
да си бях останала при книгите,

да не бях бърборещ, жив човек,
да не бях засмяна и открита,
да се пръкнех в някой следващ век,
да не бях ти схващала шегите,

да не беше всичко, както е,
да намериш начин да отплуваш,
да си хладен и отдалечен –
нямаше за мене да тъгуваш,

да повтаряш и насън: Ела!
Нямаше с неловкост да ти пиша.
Любовта се случи доста зла,
без помилване, дарено свише,

като гълъба, застанал там
собственически и без да пита:
без да мигне, гледа, че си сам,
а към мен не иска да отлита.

 

Жабите

Жабите не спряха да говорят
заради това, че ти отмина.
Те си имат спорове за водене,
почнати предишната година,

цяла зима те не са забравили
за какво си бъбреха тогава.
Днес отново моабет си правят,
чаша от лютиче си подават,

с крякане издигат в тишината
паметник на своята победа,
без да се ослушват за слушатели,
без да се оглеждат кой ги гледа.

Има ли те тук или те няма?
Беше им свидетел и пазител, но
ролята ти, според теб голяма,
всъщност е пределно незначителна.

Уморено стихотворение

 

Като рисунки тебеширени
зачеркваме се в ядни крайности.
По дребни поводи умираме,
възраждаме се от случайности.

Делим си не по равно болката
и нежните усмивки сваляме.
Сега какво? Какво пък толкова –
за първи път ли се проваляме…

Надеждата със зъби трака
и ласките й са подсъдни.
Угасва въздухът от чакане,
което няма да се сбъдне.
 

 

Когато остарее любовта…

 

Когато остарее любовта
и я заместят с друга,  по-искряща,
по глупав нов закон я отменят,
или пък със досада я отпращат,

когато все не идва неин ред,
а после се окаже старомодна,
когато няма никакъв късмет
и нужното сърце не е свободно,

тя се оттегля, спира да тупти,
за нея вече въздухът не стига,
тя няма „аз“, остане ли без „ти“.
И си избира страница от книга,

завива се със бял и дъхав лист,
открива мир, утеха и спасение,
потапя се във сън, смирен и чист,
и се превръща във стихотворение.

Рапицата

 
Как бих могла да спя, когато знам,
че рапицата свети на полето?
Усмивката ми втурва се натам
и радостта ми с нея е заета.

Какво отдръпване, какъв покой,
когато тя не се пести, а вика?
По-свежа от лимон, с искри безброй,
красива и когато няма никой,

изящна и когато е сама,
най-жълто жълта, хубава без мярка.
През много километри, у дома,
в ума ми звънва, във съня се мярка,

събужда ме, високо ме държи,
показва как се свети, и изисква
ако ще се тъжи – да се тъжи,
ако си близко – да си много близко,

щастливо до изчерпване, до край.
Да стана истинска и цяла вече.
Ако е май – да бъде вечен май.
А после юни – вечен. Юли – вечен…

 

 

И хубаво

 

Харесва ли ти да си влюбен?
Например – да си влюбен в мен?
Сърцето ти кънти, събудено,
оглежда се, печели време.

Красиво ли ти е? Красиво
тъгите времето полира,
и чувството, живяло диво,
в желан уютен дом се спира.

Ти искаш да издигнеш къща.
Звънти болезнено-изящно
дъхът ти. В любовта се връщаш,
и нищо, че е малко страшно.