Чувството

 

Чувството ти си го носиш.
Градът е невинен.
Щом се страхуваш,
пристига страхът безпричинен.

Щом си щастлив,
всяка улица маха с опашка.
От завистта
радостта ти е сиромашка.

Всички са мрачни?
Недей помрачнява поне ти.
Я просветлей!
Може целият град да засвети…

 

 

Ако ме забравиш

 

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.

 

Един ужасен тигър

 

Един оранжев тигър див
живеел все самотно.
Със нрав трагично срамежлив,
горкичкото животно

не можело да се реши
дори да заговори
тигрица. Трепкал със уши,
пелтечел и мърморел,

гризял си ноктите, дори
мустаците си хапел.
– От срам носът ми чак гори!
Огъват ми се лапите!

Ще си намеря ли жена?
Деца дали ще имам?
А уж съм тигър – планина,
във бой – свиреп за трима,

разкъсвам бивол на шега,
за лъвове ловувам…
Но чувствам по жена тъга.
Защо ли съществувам?

Да можеше тъй, изведнъж,
отдавна да съм женен,
да стана зрял, улегнал мъж,
не прошляк и ергенин…

Но как да стане? Любовта е
от крокодил по-страшна.
Тъгува тигърът омаян,
самин в пустиня прашна.

 

 

 

 

Лекота

 

Защо все трябва да е трудно?
Сред яснота и лекота,
наспани сладко, се събуждат
необходимите неща.

С ръка посягат да докоснат
лицето ти. Те идват тук
съвсем естествено и просто,
с честит разпознаваем звук,

спокойно въздухът ги диша,
водата се напива с тях.
И сам моливът ти ги пише,
и ги разсмива твоят смях.

А ако още са далече –
почакай. Запомни добре:
Не може нищо да попречи,
не може никой да ги спре.

Когато някой те обича…

 

Когато някой те обича,
а после най-накрая спре
и радостта му се затича
към по-приятелско море,

на тебе първо ти олеква –
не си му искал любовта.
Вниманието му отеква
във църкви, в чашки на цветя,

в камбаните на празни чаши,
с които заедно сте пили.
Замахваш, весело-уплашено,
а споменът жужи и жили.

Небето става по-широко,
но е лишено от уют,
тъгата прави резки скокове
и свободата всява смут.

Но и това ще мине скоро,
ще се разсее като дим,
че ти си бил герой в история,
че някога си бил любим…

 

Изречение

 

В пещерите на сърцето,
издълбани от кръвта,
спи съкровище, което
не е сън или мечта,

то е истинско и само
който храбро се реши
да се гмурне там, той няма
да скърби, ще утеши

самотата си, страха си,
ще е силен и богат,
и дори да бъдат къси
дните му на този свят,

ще изпрати всеки залез
тих и удовлетворен,
от една любов погален,
очарован и спасен.

 

Обичам те.

 

Без всичко мога на света,
без теб не мога само.
Без прилива на радостта
да ме наричаш „Мамо”.

Без този безпричинен смях,
на който ме научи.
Без чувството, че друга бях,
а после ти се случи.

Каквото ще да сполети,
аз само ще празнувам.
Щом вече съществуваш ти –
защо да се страхувам?