ДА СЕ ЧУЕМ: Първо уж е временно…

Лиляна

Първо уж е временно.
После продължава:
работа, която
с хора те сближава.

Хорът, в който пееш.
Ранните домати.
С всичко ще успееш,
щом си сред познати.

С хората те свързват
сто и пет причини.
Чакат те! Побързай!
После ще починеш!

С куките. С лъжицата.
С леката мотика.
Помощ за дечицата –
който те повика.

Нова плетка? Бебешко –
чакате правнуче.
Тъкмо да отдъхнеш, но…
нещо все се случва.

От града до селото.
След това – обратно.
Даже е по-весело
и е по-приятно –

и в ума, и в пръстите
нещо се премята.
Във ръцете скръстени
ляга самотата.

Ти – с ръце разперени
вечно за прегръдка.
Щедрост непремерена.
Радост – едри глътки.

Котка като пламъче
трепка, мърка, дреме.
Ще починеш… Само че
все не идва време.

Всичко за проекта „Да се чуем“ можете да прочетете ТУК.

ДА СЕ ЧУЕМ: Мъничка като Косе Босе…

Баба Восе

Мъничка като Косе Босе
си я представям баба Восе.

На залеза перчемът риж
се вее над Кючук Париж.

Липи ухаят от балкона.
Говорим си по телефона.

Неловко в първата минута.
Като учителка прочута

тя вижда колко се старая
и как желая да узная

каквото каже. Разговорих я.
Тя заразказва ми история:

за майките на партизаните,
за умните, за калпазаните,

а и за Втората световна,
а и за връзката любовна

с учението и науката,
че й е непозната скуката

и интересно е живяла,
без да излиза от квартала,

гимназията е отсреща
и учениците си среща,

и техните деца, и внуците…
В Кючук Париж утихват звуците,

и ми разказва баба Восе,
и вече аз съм Косе Босе,

не е неловко, няма страшно,
и съм с написано домашно.

Всичко за проекта „Да се чуем“ можете да прочетете ТУК.

Диагноза

Лятото си плаща
за тарикатлъка –
хремата го хваща
и преглъща с мъка.

Като залез тлее
гърлото червено.
Лятото немее
и е уморено.

Пръстите си скрива
в дългите ръкави.
Вкъщи си отива.
Киха. Чай си прави.

То да е завито
никак не обича.
Спи, на точка свито,
и не си прилича.

И не е щастливо,
че е изменено.
И му е горчиво.
И му е студено.

Слънцето е бледо.
Хоризонтът – тесен.
– Край на сладоледа.
Пипнало съм есен!

Есен

Руса като малък принц,
алена като лисица,
есента се настани
и потрепна със ресници.

Дъхава като смола,
сладка като сок от круша,
мека, пухкава мъгла
във краката й се сгуши.

И светът въздъхна цял
на листата от поклона –
нежен церемониал,
крехка облачна корона.

Картинката е на Елица Сърбинова, слагам пак това стихотворение, защото пак е есен, и защото тази картинка ми е сред най-любимите.

Безпризорни надежди…

Безпризорни надежди. Аз какво да ги правя?
Хем сърце не ми дава просто да ги забравя,

хем не мисля за редно да ги водя в дома си,
със фантазии диви да населвам ума си.

Те на глутница тичат, под луната събрани.
От студа стават силни. Самотата ги храни.

Те се молят и плачат. За милувка посягат.
Прелъстяват, разнежват, после бият и бягат.

Уязвени и скрити, сладки и озлобени,
безпризорни копнежи, от съня ми родени.


Любовно стихотворение

Обичам те с душата си и с тялото.
Обичам всяко твое нещо, цялото.
И че ми укротяваш страховете.
Че се отнасяш с мене като с цвете.
И как се смеем с теб през две минути.
И всички птици, призори дочути.
И всички песни, заедно изслушани.
И колко е удобно да сме сгушени.
Как всяко нещо с тебе е любовно,
красиво, всеотдайно, безусловно,
и че прегръдката ти ми отива,
и че не даваш да не съм щастлива.

Когато завали

Мисля за буболечките, щом дъждът завали.
Запъхтените, вечно заети пчели
влизат в някое цвете и забърсват прашеца.
– Почисти си краката! – сопват се на щуреца.
– Наводнение! Прилив! – мравките се катерят.
Дали всички успяват място да си намерят?
Дали плуват и плават? Щом водата ги носи,
дали ритат и цопат със крачката си боси?
Как в калта не залепват. Как откриват дома си.
Как крилата им клепват, щом роса ги наръси.
Сухо кътче на завет дали има за всички.
Как така се оправят във потопа самички.
Как попиват водата от тунелите тесни.
Дали гребват със шепа от потоците пресни.
Дали помнят, чe друг път пак така е валяло.
Дали махват с антенка в настроение вяло,
дали стават тревожни, треперливи, печални,
или с радост се плъзгат по пързалките кални?
О, дали е измислено и добре наредено
във града между плочките, на полето зелено,
всички твари незнайни, всички ситни гадинки,
всички букови сечковци, миризливки, калинки,
дали с тях е късметът, дали имат умение –
всякое буболече да намери спасение?

https://imgur.com/gallery/5Wsxa

„Май“ от Мария Донева

Търсех си една снимка в месинджър, която Зоре от Жанет 45 ми беше пратила, и се зачетох. Колко хубаво сме си писали. Претъркалях чата месеци и години назад и се почувствах, все едно сме се видяли и сме си говорили спокойно и безкрайно. Това никога не се е случвало, защото все нещо организираме, бързаме и правим, и се вълнуваме и измисляме, и все си пишем тичешком. Обичам Зоре.
Та през късната есен тя ми е казала, че нейният Здравко има да пише домашна работа за мое стихотворение – и аз, с неугасващ отличнически пламък, съм й предложила да му напиша това домашно. Да каже на госпожата – вижте, това го знам лично от автора.
И го написах.
И сега като го намерих, си го прочетох.
Ама много ги разбирам тия работи!
Не знам в кой учебник е текстът със задачата към него, но ако сте в 8 клас и ви изпитват на това – заповядайте пищов.



МАЙ

Той поприглажда със пръсти тревата.
Слага й фиба от мак.
Ръсва й залез със мека позлата.
Прави я хубава пак.

Прави я сочна. Желана за галене,
със аромати безкрай.
Жълт е. Зелен е. Оранжев е. Ален е.
Сладък е топлият май.

Той е отделна епоха в годината.
Тревен, любовен и свеж.
Той е на всички череши родината
и ги заобля с копнеж.

Той е целувка и смях безпричинен.
Прошка за всичко – и рай.
Май е безгрижен, красив и невинен…
Липсва ми топлият май.

Стихотворението започва, още преди да е започнало – заглавието му е органична част от самия текст. То посочва за какво ще се говори, така че още от първия ред се тръгва с „той” – вече сме известени за темата, „той” ни е познат.
Личното местоимение залъгва читателя, че може да става дума и за човек, за мъж. Месецът е олицетворен, придадени са му човешки качества. Всичко, което се случва естествено през този месец, е представено като съзнателно, лично решение. Месецът е представен като добър, грижовен, гальовен човек. Той се държи мило с тревата – милва я, украсява я, приглажда й косичката и й слага красива фибичка. Изобщо, държи се, както един баща се държи с детето си, защото го обича.
И най-мъничкото растение или друго живо същество е на сигурно място под грижите на добрия май.
Цялото стихотворение представлява изброяване на различни черти и качества на месец май. Написано е с кратки изречения, много от тях – непълни. Това създава не толкова динамичност, колкото чувството за наслада от изброяването на още и още приятни и привлекателни качества. Все едно, колкото и да го описваш, никога няма да го опишеш в пълнота, защото хубавите черти на май са безбройни.
Епитетите, използвани в текста, не се отличават с някаква особена екстравагантност, всичко е казано по най-простия начин, защото се говори по тема, позната на всеки. Все едно приятели са се събрали и играят на „опиши май” – всеки се сеща за още и още качества и бърза да ги припомни на другите. Така и авторът се чувства сред приятели, когато си представя своите читатели, и бърза да сподели с тях чувството си.
Прилагателните имена провокират сетивата на читателя, приканват го да се потопи в пролетната атмосфера. Ние виждаме цветовете, ароматите, формата, усещането за допир и мекота, звуците на безгрижния смях, усещането за радост без причина, просто защото май е месец на радостта от живота.
Мекотата, красотата, влагата, всичко това обещава живот, растеж и лекота.
Интересен факт – думичката „тревен” не е само прилагателно име (свързано и с описанието на тревата от първия куплет). „Тревен” е старото славянско име на месец май. Ако човек не знае този факт, не губи нищо; но като го научи… ами научил е нещо ново, какво по-хубаво от това?
В третия куплет представата за месеца се размива между различните измерения. Май е наименованието на определен времеви период от годината, но тук той се определя и като място. Фантастично, митологично, несъществуващо – но желано място! – самият божествен рай.
Почти до края на стихотворението се говори предимно за природата – от най-малкото до най-голямото нещо, от най-ниското до най-високото. Тревата долу, черешите горе, слънцето в небето и изпуснатата шарена фибичка – всичко става красиво и доброжелателно, когато е май.
В последния куплет се споменава и нещо, което само хората го могат – целувките и смехът. Могат го, но не винаги, а само когато са обичани и щастливи. През май и ние ще бъдем безгрижни, обичани, радостни и свободни, без нищо да ни тежи, ще бъдем едно общо цяло с великолепната природа.
Затова и финалът, който носи обрат, едновременно слага край на щастието, но го представя и като възможно. Щом топлият май липсва, значи в момента, в който лирическият говорител споделя с читателя мислите си, не е нито май, нито е топло. В студа, без май, без смях, без трева, без слънце и без череши, човек хем си спомня, хем си мечтае. Тъгата и щастието се сливат, те са едно, както изгревът и залезът са свързани и едното не може без другото.
Не е възможно през цялата година непрекъснато да бъде само май, но в мечтите си ние можем да извикаме щастието и поне за малко да го усетим, да го преживеем, и така да съберем сили до момента, когато то пак ще се върне при нас.

Лесната любов

Спомняш ли си лесната любов?
Как се стичаше като река,
как самата земна гравитация
й помагаше да се разлива,
със каква блажена лекота
любовта се вливаше в любов,
и огромни и блестящи риби
светеха с прозрачните си перки,
пясък, светлина, зеленина,
бързо и дълбоко, сладководно,
изобилно, чисто, утолено
как течеше лесната любов,
как бе немислимо, че ще свърши,
как нарастваше от тежестта си,
колко бе достатъчна за всичко,
ширната от изгрев чак до залез,
тайнствена и жива през нощта.
Очевидно, лесната любов
няма как внезапно да изчезне
и ако се чувстваш във пустиня –
не че няма повече любов.
Спри да се катериш, да се срутваш,
спри да гълташ прах, да дъвчеш пръст,
спри, наспи се, нищо не прави,
потърси къде ти е душата,
замисли се кой ти я изплаши
и я прати, болна, да се крие,
да жадува… За какво жадува?
Заведи душата си да пие
от студения и сладък извор.
Спомняш ли си лесната любов?

под фойерверка на мушкатото

Лежи лениво светлината.
Аз пъпля, със латекс в косата,
и всичко боядисвам в бяло.
Удобно времето е спряло.
Стената с плоската муцуна,
просторът, опнат като струна,
прането между двата свята –
на парата и на водата,
домът ми, бял, чак захаросан,
приветлив, мил и нескопосан.
Аз – бояджийче-аджамийче
търкалям топчето-сирийче
на стъкленото градско лято,
и всичко е така познато,
повтарящо се и спокойно,
чак ми харесва да е знойно,
преструвам се, че си играя,
и не приемам да призная,
че лятото е прашно, потно
и по-самотно от животно,
и примирено, уморено,
солено и ожесточено…
Аз боядисвам, цапам, капя,
жужа с муха, комари хапя,
и съм съвсем като големите,
с боя замазвам си проблемите,
и правя точно като баба си,
сама си казвам: Хапвай, слаба си!,
каква съм всъщност – някой знае ли,
който узнае – ще ме трае ли,
добре съм си така, събирам се,
подреждам се и ремонтирам се,
под фойерверка на мушкатото
аз боядисвам в бяло лятото.


Ура за Гери!

Един забързан ангел
шофира и се смее.
Отбивката пропуска,
оглежда се къде е,
потегля, пали, га́си,
хвърчи, реди кашони.
Кога си у дома си?!
Сред книги милиони!
Превежда хонорари.
Среднощ реди събития.
Багажника товари
с класици и открития.
Сред фойерверк от думи
и сред въртоп от страници,
в свистенето на гуми
и в ръчно шити раници,
на телефон в звъненето,
на склада в хладината
прехвърча ангел – ето го!
Хоп! Пак е във колата!
Апостолът в премеждие,
захвърлена в природата,
един диктатор нежен,
по-властна и от модата,
безкрайно симпатична,
приятно деловита,
и винаги обична,
и никога сърдита,
вестител и приятел,
другар и утешител,
съмишленик, деятел,
довереник, спасител,
от Пловдив през Болоня
и чак до Антарктида
щом трябва – ще я гоня
и с нея ще отида.
Една душа голяма!
Кой с Гери ще се мери?!
Не, няма втора, няма!
Ура! Ура за Гери!

Улица

Хората са непрогледни.
Пламнали, сънливи, бледни,
идат – хубави, забързани,
непознати, а пък свързани,
извисяват се, пропадат,
без причина те нападат,
гледат слънцето, вълнуват се,
плачат, смеят се, преструват се,
правят се на сериозни,
не допускат, че са грозни,
меки са отвътре, пазят се,
ближат сладоледи, мразят се.
Кожата, косата, дланите.
Близките, неразгаданите.
Нежните, недостижимите.
Колебливите. Любимите.
Смазаните от умора,
скучните познати хора,
първи – станали последни.
Хората са непрогледни.

„Нетърпение в кутия”, или как си отгледахме книга

Картинка



Случвало ли ви се е да си отгледате книга?
От съвсем мъничка книжчица, да видите как пораства и става красива голяма книга с твърди корици?
На мен ми се случи!

Първо при невъзможни, но все пак радостни обстоятелства, от една идея в последния момент, с вдъхновение и с решителност до безразсъдство, направихме „Книга за първолаците”. Половин година мина от тогава, а аз все по-ясно осъзнавам, че то си беше чудо. Към края на август от община Стара Загора поръчаха книжка за подарък на всяко детенце от града и околните села, което на 15.09.2020 ще бъде в първи клас.

Аз събрах стихотворения като за деца, последното стихотворение за корицата го написах в последния момент и го пратих като sms
После Елица Сърбинова направи вълшебни, ефирни, светли картинки.
После книжката беше отпечатана и стана готова точно навреме, за да тръгне на училище заедно с децата.

„Книга за първолаците”! Тази книга беше отпечатана в тираж към 1400 и всеки екземпляр попадна в ръчичката на едно старозагорско първолаче.
Няма я нито в книжарниците, нито в библиотеките. Има няколко бройки в общината, оставени за мен, но аз много стриктно спазвам карантината и още не съм отишла да си ги взема за архив.

А книжката – хубава и весела, живее й се, скита й се, иска й се да я прочетат…


Тогава Манол Пейков намисли и предложи и решихме. Аз му пратих още стихотворения за деца, подбрахме от тях, за да стане по-дебеличка книга, Елица нарисува мравки и море и дъжд и играчки и птици и щъркели с топли шапки и… и…. и….
И тогава…
Искам да кажа, и сега….
На вашите екрани и в книжарниците, на път към вашите мечтателни, ефирни и светли сърца:
„Нетърпение в кутия”!!!

Елица Сърбинова преди не е илюстрирала книги. Каква роза, какъв крем, какво щастие за мен, че Манол я е поканил и тя е приела, и сега имаме Нетърпението! И даже имаме още една намислена и почти направена книга (даноданодано да стане), и тя сигурно ще изрисува още безброй книги, защото талантът й е голям, и въображението – безкрайно, и умът й щрака, и сега всички ще искат тя да им илюстрира книгите, обаче първите си книги е направила с мене, ура!
На задната корица на Нетърпението ще видите нашите портрети, както тя ги нарисува.

В заключение ще добавя: Ех, че хубаво!
И още едно заключение:
Ние си създаваме и си отглеждаме читатели за УТРЕ.
Това са стихотворения и рисунки за деца и техните родители, за най-нежната и тиха, радостно туптяща част от сърцето.

Мъгла и слънце…

Мъгла и слънце. Перленото сиво
града запълва плътно, без пролука.
И хората почти изглеждат живи,
и ти почти си с мен, почти си тука.

Врата ми боцка вълнената блуза,
кокиче виждам, грак на гарга чувам.
Това поддържа ведрата илюзия,
че даже и без тебе съществувам.

Нито минута

Защото вече нямам работа
и няма никога да бързам,
с прилежна нежност отброявам
годините и ги превързвам.

Усмихвам се на детски фокуси,
целувам снимки не-на-фокус.
Опарва пръстите „Защо съм ти?”,
език прехапва „При кого си?”

Без глас, като пред разболяване,
потърсвам пипнешком прегръдка.
Омеквам и ми прималява
от самота на едри глътки.

С ръце, отпуснати във скута,
във белези от безразличие.
А не е имало минута,
в която да не те обичам.