Неделя

 

Есента си накисна прането,
позамисли се и го заряза.
И претегли със поглед, което
с много труд бе събрала и пазила.

Едри шипки и тлеещи въглени,
и врабци между трънките сини.
Цели топки мъгла покрай ъглите,
цели буци тъга във комина.

Боже, колко се е изоставила…
Колко работа има да върши!
Да приготви и да донаправи,
да измие и да позабърше.

За кого? Изведнъж се уплаши –
в тоя студ ей сега ще настине…
Взе една от кристалните чаши
и си сипа от новото вино.

 

Защото есента.

 

Защото есента е синя,
звездите газят в рядка тиня.
Защото е почти лилава,
луна като огромна крава
върви през мокрите дървета
и се разпада на парчета
във локвите. Нощта я гълта.
Защото есента е жълта,
прозорците изгряват рано
и пее тъмното продрано,
и дълго кашля, и заспива.
Защото есента е сива,
денят – безслънчев и безснежен,
безформен, хладен и безбрежен
увисва тежко на простира.
Защото есента не спира
да си променя цветовете,
да си пролива дъждовете,
да си играе във пръстта,
да хвърля пасианс с листа,
да скача в кофите с боята,
да пръска злато, без да смята,
да плаче, да се преоблича,
на себе си да не прилича,
и пак да почва отначало –
накрая всичко става бяло.

 

 

Петък 13

 

На улица „Петък” почти не вали.
Когато се случи да паднат мъгли,
те всички са розови и ароматни.
Дори и градушките там са приятни –
и бучките лед цопват в чаши уиски.
На улица „Петък” каквото поискаш,
изглежда достъпно, приятно, възможно.
Тук никой не охка, не гледа тревожно.
Следобед особено хубаво става –
предчувствие празнично се възцарява.
Със равни подметки, с разхлабени възли
прибират се всички и никой не бърза.
На улица „Петък” е райско!

Обаче
понякога, нощем, се чува как плаче,
как някой подсмърча и хленчи безкрайно.
Но кой ли е той – то остава си тайно.
И всички мълчат. Гледат се изпитателно.
Кой плаче? Това не е хич възпитателно!
Кой чувства се зле? Трябва да се помогне!
Дори носорог от плача ще се трогне!

Една нощ един от съседите шляел се
и спрял да попуши пред номер 13.
Било вече късно и лампата мигала,
и странна тревога отвред се надигала.
На номер 13 на „Петък” внезапно
се чул тежък стон. Чак звездичките зяпнали,
а онзи съсед щял да глътне цигарата.
В онази там къщичка, малката, старата,
след тъмна градина, със бели пердета,
един господин си оплаквал късмета.
Жена му избягала. Схванал го кръста.
Изобщо се чувствал дебел и задръстен.

– Но моля ви! Стига! Защо, господине?
Повярвайте, скоро това ще ви мине!
– Ще мине ли? Как? То се случва редовно!
И всичко ми пречи и ми е виновно!

Тогава съседът пак драснал кибрита.
Една мисъл – малка, ала упорита –
в ума му изгряла, почти като крушка.
– Съседе! – в ребрата съседа си смушкал. –
Я спри да оплакваш съдбата си клета!
Изобщо не ти е виновен късмета!
Я виж! Помисли! Всеизвестно е, знай се:
особено нещо е „Петък”13!
Причините тежки открих ги къде са –
бедите те гонят заради адреса.
Да! Улица, номер – и то в комбинация –
ти носят каръщина и закъсвация.
Я? Там огледалце строшено се мерна!
Това ли е котката ти? Чисто черна!
С кой крак тази сутрин прекрачи през прага?
Човече!!! Да сменяш адреса веднага!

И плахо зарадван, но обнадежден,
човекът – буквално на другия ден –
отиде под наем на улица „Сряда”,
жена си намери, красива и млада,
родиха си бебе, кресливо юначе,
и ето – човекът престана да плаче.

А улица „Петък” решена осъмна:
не й трябва къща зловеща и тъмна.
Събраха се всички. Веднага я сринаха.
Дори, за по-сигурно, с валяка минаха.
А после финално проблема решиха –
уютничко гробище там си откриха.

Зелено, спокойно, с красива ограда.
Покоят се спуска и тихо посяда.
Мъглата витае. И ангели бледи
се грижат за милите бивши съседи.
И ронят елхичките ситни игли.
На улица „Петък” почти не боли.
Щом някой отиде си – близо е, знай се –
във гробищен парк там, на „Петък” 13.

 

 

Eски джамия

 

В една и съща стаичка отсядали
тракийски богове, Аллах и Господ.
Тогава те били все още млади,
все бързали – разминали се просто.

Легенди и войни така се раждат –
приличали си като родни братя.
И правели мастилото от сажди –
отпадъчен продукт от светлината.

И някой на стената се подписал,
а друг резбовал слънце на тавана –
със неуверената тайна мисъл,
че пак ще дойдат тук и ще останат.

 

За радостта ни

 

Няма убежище за радостта ни.
Няма за нея „Зелени Балкани”.
Щом е ранена – от всеки страни,
но не си търси по-топли страни.
Хората казват си: „Тая изкука!
Бури, виелици – тя все е тука!”
Плашат я, пъдят я – тя не отлита.
Гледай я – мъничка, пък упорита.

Но напоследък тук каца за кратко.
Куца, проскубана, среща се рядко.
В някои случаи – явно нетрезва.
Има съмнения чак, че изчезва.
Тия съмнения мътят ума ти.
Щом не се вижда – тя някъде мъти.
Или се крие – в уютно гнезденце,
в топлата шепа на спящо детенце.
Сили събира. По-шарена става
и от тъгата сама се спасява.

Не е изчезнала. Как ще замине?!?
И да умре дори – пак ще й мине.