Лесната любов

Спомняш ли си лесната любов?
Как се стичаше като река,
как самата земна гравитация
й помагаше да се разлива,
със каква блажена лекота
любовта се вливаше в любов,
и огромни и блестящи риби
светеха с прозрачните си перки,
пясък, светлина, зеленина,
бързо и дълбоко, сладководно,
изобилно, чисто, утолено
как течеше лесната любов,
как бе немислимо, че ще свърши,
как нарастваше от тежестта си,
колко бе достатъчна за всичко,
ширната от изгрев чак до залез,
тайнствена и жива през нощта.
Очевидно, лесната любов
няма как внезапно да изчезне
и ако се чувстваш във пустиня –
не че няма повече любов.
Спри да се катериш, да се срутваш,
спри да гълташ прах, да дъвчеш пръст,
спри, наспи се, нищо не прави,
потърси къде ти е душата,
замисли се кой ти я изплаши
и я прати, болна, да се крие,
да жадува… За какво жадува?
Заведи душата си да пие
от студения и сладък извор.
Спомняш ли си лесната любов?

под фойерверка на мушкатото

Лежи лениво светлината.
Аз пъпля, със латекс в косата,
и всичко боядисвам в бяло.
Удобно времето е спряло.
Стената с плоската муцуна,
просторът, опнат като струна,
прането между двата свята –
на парата и на водата,
домът ми, бял, чак захаросан,
приветлив, мил и нескопосан.
Аз – бояджийче-аджамийче
търкалям топчето-сирийче
на стъкленото градско лято,
и всичко е така познато,
повтарящо се и спокойно,
чак ми харесва да е знойно,
преструвам се, че си играя,
и не приемам да призная,
че лятото е прашно, потно
и по-самотно от животно,
и примирено, уморено,
солено и ожесточено…
Аз боядисвам, цапам, капя,
жужа с муха, комари хапя,
и съм съвсем като големите,
с боя замазвам си проблемите,
и правя точно като баба си,
сама си казвам: Хапвай, слаба си!,
каква съм всъщност – някой знае ли,
който узнае – ще ме трае ли,
добре съм си така, събирам се,
подреждам се и ремонтирам се,
под фойерверка на мушкатото
аз боядисвам в бяло лятото.


Ура за Гери!

Един забързан ангел
шофира и се смее.
Отбивката пропуска,
оглежда се къде е,
потегля, пали, га́си,
хвърчи, реди кашони.
Кога си у дома си?!
Сред книги милиони!
Превежда хонорари.
Среднощ реди събития.
Багажника товари
с класици и открития.
Сред фойерверк от думи
и сред въртоп от страници,
в свистенето на гуми
и в ръчно шити раници,
на телефон в звъненето,
на склада в хладината
прехвърча ангел – ето го!
Хоп! Пак е във колата!
Апостолът в премеждие,
захвърлена в природата,
един диктатор нежен,
по-властна и от модата,
безкрайно симпатична,
приятно деловита,
и винаги обична,
и никога сърдита,
вестител и приятел,
другар и утешител,
съмишленик, деятел,
довереник, спасител,
от Пловдив през Болоня
и чак до Антарктида
щом трябва – ще я гоня
и с нея ще отида.
Една душа голяма!
Кой с Гери ще се мери?!
Не, няма втора, няма!
Ура! Ура за Гери!

Улица

Хората са непрогледни.
Пламнали, сънливи, бледни,
идат – хубави, забързани,
непознати, а пък свързани,
извисяват се, пропадат,
без причина те нападат,
гледат слънцето, вълнуват се,
плачат, смеят се, преструват се,
правят се на сериозни,
не допускат, че са грозни,
меки са отвътре, пазят се,
ближат сладоледи, мразят се.
Кожата, косата, дланите.
Близките, неразгаданите.
Нежните, недостижимите.
Колебливите. Любимите.
Смазаните от умора,
скучните познати хора,
първи – станали последни.
Хората са непрогледни.

„Нетърпение в кутия”, или как си отгледахме книга

Картинка



Случвало ли ви се е да си отгледате книга?
От съвсем мъничка книжчица, да видите как пораства и става красива голяма книга с твърди корици?
На мен ми се случи!

Първо при невъзможни, но все пак радостни обстоятелства, от една идея в последния момент, с вдъхновение и с решителност до безразсъдство, направихме „Книга за първолаците”. Половин година мина от тогава, а аз все по-ясно осъзнавам, че то си беше чудо. Към края на август от община Стара Загора поръчаха книжка за подарък на всяко детенце от града и околните села, което на 15.09.2020 ще бъде в първи клас.

Аз събрах стихотворения като за деца, последното стихотворение за корицата го написах в последния момент и го пратих като sms
После Елица Сърбинова направи вълшебни, ефирни, светли картинки.
После книжката беше отпечатана и стана готова точно навреме, за да тръгне на училище заедно с децата.

„Книга за първолаците”! Тази книга беше отпечатана в тираж към 1400 и всеки екземпляр попадна в ръчичката на едно старозагорско първолаче.
Няма я нито в книжарниците, нито в библиотеките. Има няколко бройки в общината, оставени за мен, но аз много стриктно спазвам карантината и още не съм отишла да си ги взема за архив.

А книжката – хубава и весела, живее й се, скита й се, иска й се да я прочетат…


Тогава Манол Пейков намисли и предложи и решихме. Аз му пратих още стихотворения за деца, подбрахме от тях, за да стане по-дебеличка книга, Елица нарисува мравки и море и дъжд и играчки и птици и щъркели с топли шапки и… и…. и….
И тогава…
Искам да кажа, и сега….
На вашите екрани и в книжарниците, на път към вашите мечтателни, ефирни и светли сърца:
„Нетърпение в кутия”!!!

Елица Сърбинова преди не е илюстрирала книги. Каква роза, какъв крем, какво щастие за мен, че Манол я е поканил и тя е приела, и сега имаме Нетърпението! И даже имаме още една намислена и почти направена книга (даноданодано да стане), и тя сигурно ще изрисува още безброй книги, защото талантът й е голям, и въображението – безкрайно, и умът й щрака, и сега всички ще искат тя да им илюстрира книгите, обаче първите си книги е направила с мене, ура!
На задната корица на Нетърпението ще видите нашите портрети, както тя ги нарисува.

В заключение ще добавя: Ех, че хубаво!
И още едно заключение:
Ние си създаваме и си отглеждаме читатели за УТРЕ.
Това са стихотворения и рисунки за деца и техните родители, за най-нежната и тиха, радостно туптяща част от сърцето.

Мъгла и слънце…

Мъгла и слънце. Перленото сиво
града запълва плътно, без пролука.
И хората почти изглеждат живи,
и ти почти си с мен, почти си тука.

Врата ми боцка вълнената блуза,
кокиче виждам, грак на гарга чувам.
Това поддържа ведрата илюзия,
че даже и без тебе съществувам.

Нито минута

Защото вече нямам работа
и няма никога да бързам,
с прилежна нежност отброявам
годините и ги превързвам.

Усмихвам се на детски фокуси,
целувам снимки не-на-фокус.
Опарва пръстите „Защо съм ти?”,
език прехапва „При кого си?”

Без глас, като пред разболяване,
потърсвам пипнешком прегръдка.
Омеквам и ми прималява
от самота на едри глътки.

С ръце, отпуснати във скута,
във белези от безразличие.
А не е имало минута,
в която да не те обичам.

Стихотворение?

Стихотворение? Къде си?

Мълчиш си, спуснало завеси,
и слушаш музика безшумна,
на вкус опитваш мисъл умна,
почиваш си във топла вана…
Или си скрито под забрана,
отдолу някъде, под нея,
отглеждаш следваща идея.
Или под тежка ланска шума
си посадило звук от дума
и чакаш да ти проговори.
Или пък някой те затвори
в буркан, и зиме да те има.
Или те прати при любима.

Аз знам, на теб ти подобава
да бъдеш жител на държава
от неизмислени все още,
от недоизмечтани нощем
задачи недоизчислени,
със домове непостроени,
със роклички на първа проба,
с бележки, смачкани във джоба,
с годежи, още непредложени,
със мини, още незаложени,
при бебетата незаченати…

Стихотворение, при мене ти
си с толкова възторг очаквано,
отсъствието ти – оплаквано,
тревожно – всяко закъснение.
Ще ти постеля настроение
и ще си имаш своя стая,
чудесно ще те измечтая,
за нищо няма да те спирам,
и образи ще ти намирам,
и ще ти дам от тишината си.
Стихотворение? Ината си
доказало си. Стига вече.
Усещам, че не си далече.
Жужиш и дразниш ме нарочно
и чакаш мигчето си точно.

Пак разправии с дядо К. (мъжки вариант)

По специална поръчка от скъп приятел направих вариант на това стихотворение. То е много сериозно.

Някъде, някъде, толкова някъде,
в стария кожен тефтер,
с радостни писъци прави си списъци
онзи проклет лицемер.
Строго, взискателно и наказателно
води регистър: дали
правя движения и упражнения,
бОли го, че ме болИ.
Строг за диетата, мери кюфтетата,
смята телесната мас,
че обещание по невнимание
някога дал съм бил аз.
Колко стеснения, колко лишения…
Пак съм си объл на вид.
А след гладуване и след спортуване –
с дваж по-голям апетит.
Не е изискано, ако неискано
пишеш се диетолог.
Глей си джуджетата, пий си кафетата,
пука ми колко си строг.
Има теории колко калории
трябва човек да гори.
Ето, ти лично си тлъст неприлично.
И си измислен дори!
Аз ще си гризкам, каквото си искам.
Хубав съм, без да съм слаб!
Знае се, ясно е, просто прекрасно е,
ако си в едър мащаб.

Много коледни стихотворения (2)

Гледам, от миналата коледно-зимна празнична колекция досега са се събрали новички.
Седем за късмет. Има и други зимни, но не са радостни.

Ела си

Ако си дойдеш поне за два дена,
Коледа няма да бъде студена,
зимата няма да бъде огромна
и самотата ще стане по-скромна.

Няма значение, и да се скараме.
В приказки до сутринта ще откараме.
Нещо ще сготвим. За хляб ще изтичаме.
Малко на себе си ще заприличаме.

Като го мисля – изглежда реално.
Весело плача и смея се жално.
Милвам елхата. Подреждам украси.
И като мантра повтарям: Ела си…



И все не е симетрично сърцето


– Купени картички?! Много са скучни! –
скръцват със зъб целофаните звучни.
Тръгват из къщи бонбоните голи:
– Взимай. Даряваме ти станиоли!

Лак на звездички. Прозрачно лепило.
Смешни целувки с червено червило.
Няколко шепи насипен брокат.
Пъстра хартия и късчета плат.
Пликове. Марки. Украси. Адреси.
Там ли сте още? Приятел? Къде си?

Масата, подът – с пайети посипани.
Режа, лепя, с маникюри съсипани.
И химикалчетата на детето.
И все не е симетрично сърцето.
И на елха не прилича елхата.
И постепенно възлиза тъгата.

Ама че глупости. Тъпо е. Стига.
Този дори телефона не вдига.
Втори замина, а трети загина.
– Пак ли детинщини! – казват мнозина.
Тези сърца не задържат броката.
И замъгляват ми се очилата.

Що за наивност – да вярваш все още
в живите мощи на Български пощи…
Кой гледа в пощенската си кутия?
Сипвам си нещо, макар че не пия.
”Приказни празници да ни се случат!
Ти да си здрава! Децата да учат!”

Щастие. Обич. Любов. Приключение.
Ние със тъжното ми настроение
пишем, рисуваме и оцветяваме,
и си припомняме, и си прощаваме.
Празникът светва по цветните листи.
Нека преспим така. Утре ще чистя.





***

Да, зимата си има минуси,
но нека да са й простени.
Как иначе човек ще вкуси
снежинките зашеметени,

които кацат по езика,
със аромат на студ и вятър?
Как иначе ще го извикат
да се пързаля със децата?

Как иначе? Че то без зима
и без под нулата да слезем,
кога ще разберем, че има
бял сняг – и ще му се изплезим?

И даже да ни се присмеят,
че си играем и че мръзнем,
приятно си е, щом умеем
годините си да подхлъзнем.






Всички чорапи са тихи и скромни

Всички чорапи са тихи и скромни.
Кой за тях мисли и кой ли ги помни?
И въпреки че са необходими,
рядко ще срещнеш чорапи любими.

А пък когато останат самички,
те си припомнят и мислят за всички
дълги разходки във разни обувки,
чехли, терлици, пантофки със джувки,
колко са тичали, колко са скитали,
стълби изкачвали, камъни ритали,
топлили малките детски крачета,
бродили през планини и морета,
голове вкарвали, танци танцували,
и се обували, и се събували…

А пък когато си скъсат петичките
или съвсем се протрият, горкичките,
зейнат ли дупчици за проветрение,
даже без сбогом и без съжаление
хващат ги и ги изхвърлят във коша,
става съдбата им тежка и лоша,
и изоставени вече от хората,
те се предават съвсем на умората.
Трудили са се напразно, залудо.
Те се отчайват. Но в този миг… Чудо!
Както окаяни страдат, тъгуват,
глас от небето чорапите чуват:
– Вярно ли служихте?
– Вярно!
Тогава
грабва ги вихър, звезди заваляват
и по небето политат, нечути,
ангели, в стари чорапи обути.






Пак разправии с дядо К.

Някъде, някъде, толкова някъде,
в стария кожен тефтер,
с радостни писъци прави си списъци
онзи проклет лицемер.

Строго, взискателно и наказателно
води регистър: дали
правя движения и упражнения,
бОли го, че ме болИ.

Строг за диетата, мери кюфтетата,
смята телесната мас,
че обещание по невнимание
храбро съм давала аз.

Колко стеснения, колко лишения…
Пак съм си обла на вид.
А след гладуване и след спортуване –
с дваж по-голям апетит.

Не е изискано, ако неискано
пишеш се диетолог.
Глей си джуджетата, пий си кафетата,
пука ми колко си строг.

Има теории колко калории
трябва човек да гори.
Ето, ти лично си тлъст неприлично.
И си измислен дори!

Граждани, нации, цивилизации
тачат по-сочни жени.
Правя си крачките. Дай ми играчките,
хайде, не се цигани.





Йосиф

Коледа не е сърцето на зимата.
Тя е в началото. Тя е началото.
А след началото знаеш, че има
пропаст – във всички нюанси на бялото.

Нощи изцъклени. Облаци виснали.
Преспи от страх, ледове от търпение.
Богоявления недообмислени.
Щъркели – през океани от време.

Труд без надежда. Безсмислено знание.
Път, който в чужди земи те отвежда.
Коледа ражда едно обещание
и го оставя на теб – за отглеждане.

И светлината прохожда, и свиква
в своите слаби ръце да я носиш.
Спастриш надеждица. Вяра пониква.
Дойде ли зимата, ти ще си Йосиф.





Щастие съвсем обикновено

Щастие – съвсем обикновено:
да не се изложим прекалено.
Важните ни хора да прощават.
Да ни искат. Да се забавляват.
Слабостите ни да са ни сила
и наивността ни да е мила.
Нежността ни някого да трогне.
Поривът ни искрен да помогне.
И телата ни да бъдат верни.
И по-малко да са дните черни.
Белите пари със кеф да пръснем.
Щом умрем от мъка – да възкръснем
по-добри, по-светли, по-полезни.
Нощите ни будни да са звездни.
Сънищата ни да са щастливи.
Близките ни хора да са живи.
Щом добро направим – да се връща.
И да има кой да ни прегръща.

Относно снежния човек – да не съм чула, че апетитът идва с яденето, а хепатитът с пиенето!
Просто той е от преди много години, явно лепилото е остаряло и е оцветило очите му. Иво го хареса и аз го оставих за нас навремето.

Малка нощна приказка

Как си знае правата
милото ми дете:
всяка вечер в кревата
някой да му чете.

И добре е известно –
този „някой” съм аз.
– Ти четеш интересно!
Имаш най-хубав глас!

Ти си много добричка! –
мърка моят мъник.
Аз не знаех, че има
у дома политик!

– Хайде! Приказка! Моля!
Вече съм по пижама!
Има цел, има воля,
а отказване – няма.

И прегърнати сладко
си избираме книга.
– Не, не! Много е кратка.
Тази книга не стига.

– Няма ли да се кротнеш?
И не скачай. Ще спим.
– Искам нещо с животни.
– Андерсен? Братя Грим?

– Искам трите прасета!
– Направи ми местенце.
Литва като ракета,
розов като прасенце,

Настанен във леглото,
със очакване гледа.
– Тихо вече, защото
ще събудим съседа.

”Имало едно време…” –
аз започвам приспивно.
Няма шанс да задреме.
Той ме слуша активно!

Аз чета, той разказва.
Прави се на уплашен.
После зъби показва,
кръвожаден и страшен.

Аз над книжката клюмам,
той по-бодър изглежда.
И пропусна ли дума,
възмутено нарежда:

– Повтори! Тук прескочи!
По-различно е тука!
– Ами аз не съм плоча… –
гузно, сгазила лука,

допрочитам до края
и съм майка-юнак.
Но очаква ме, зная:
– Прочети ми я пак!

Аз прочитам, обаче
мрънка моят келеш
и се готви да плаче:
– Още ще ми четеш.

Моят собствен наследник
хич не ще да спи нощем.
– Искам пак! Предпоследно?
Само три пъти още?

А че аз нямам сили…
Пред очите ми – мрак…
– Мамо, много си мила.
Прочети ми я пак.

Всяка нощ. Вече свикнах.
Все пак ми е дете…
Но един път надникнах:
на баща си чете!

Значи можело!!! Значи…
Ах, измамена аз!!!
Той се смее обаче:
– Ти си с по-хубав глас.

И така ме прегръща,
че омеквам съвсем.
Тъй че – вечер съм вкъщи.
Чакат ме да четем!

Жив плет

Плетът бе силен, верен страж
на къща с дворче и гараж,
цъфтеше тук-таме цветенце,
красива майка със детенце
играеха навън отпред,
и чувстваше се този плет
полезен и необходим.

Но както се разсейва дим
и както ронят се листата,
търкулнаха се времената,
детенцето добро порасна
и къщичката стана тясна,
а щом семейството замина
задълго някъде в чужбина,
прозорчетата ослепяха,
цветята кротко прецъфтяха
тревата избуя висока.

Издигнаха се пет-шест блока,
закриха слънцето над двора,
напълни се със чужди хора,
нагъсто като във консерви,
сърдити, с възпалени нерви,
ръмжащи грубо думи остри.

И къщичката като остров
остана, старичка и ниска.
Автомобилен шум я плиска.
Но верният й плет я скрива
и шепне й, че е красива.
Той я закриля, жив и див,
висок и рошав и бодлив,
като пират с брада стърчаща,
замахва с нокти, с кука хваща,
последен жив от свят предишен,
безстрашен, страшен и излишен.


Столът

Столът изнервен във стаята чака.
Ситно пристъпва. На четири крака
лази по пода и тъпче килима.
Страда за нещо и мъка си има.
Другите мебели кротичко спят.
Скърцат насън. Гладко сресан на път,
спуска прозорецът руси завеси.
Столът приритва: – Ела си! Къде си?
Паякът ъглите е омагьосал.
И конфитюрът се е захаросал.
И горе-долу ръмжи асансьорът.
Мътят водата ръждата и хлорът.
Корени пуска във прага вратата.
Столът преплита отчаян краката.
Само той – верен сред всички неверни.
С мисли тревожни. С предчувствия черни.
Помни, копнее, очаква… Напразно.
Скука и мъка във жилище празно.
– О, щом си дойдеш във празния хол,
аз ще съм вече не стол, а престол!
Няма те вкъщи, а аз съм бездомен –
пустият дом е студен и огромен,
леден и жегав, зловещ като в ада.
Столът е стол, щом на него се сяда!
В пода вкопал криви четири крака,
гледа към входа, и чака… и чака.


Октомври


О, не, не е то от ЕГН-то –
и тази рима непреводима,
страха, ината, студенината,
копнеж неясен, листо от ясен,
сънливо тяло понатежало…
Обидно лесен урок по есен,
след който всичко е по-мъничко –
надежда, младост, подскок от радост,
възторг, утеха, дебела дреха…
Дълбоко скрита, в мъгли повита –
искра, която привлича лято.
Проливно щедър, противно ведър,
дъждът попива без съпротива.
Боли, което ти е отнето,
и не, не то от ЕГН-то…

Честит имен ден, мила Соня! (2020)

София е вяра, любов и надежда…
Няма я вече? Така ви изглежда!
Има я, както се казва, на книга.
Пали цигара, през пушек намига.
Върху бюрото й – сто ръкописа.
Дните са къси? И нощите дни са.
Грешки намира. Идеи предлага.
Мисли избистря. Със рима помага.
Няма я, казвате? Тя е заета.
Работа има за седем небета.
Как си представяте тя да почива?
Соня в небето за думи отива.
А ако няма какво да поправя,
тя над света три звездички поставя.