Честит имен ден, мила Соня! (2020)

София е вяра, любов и надежда…
Няма я вече? Така ви изглежда!
Има я, както се казва, на книга.
Пали цигара, през пушек намига.
Върху бюрото й – сто ръкописа.
Дните са къси? И нощите дни са.
Грешки намира. Идеи предлага.
Мисли избистря. Със рима помага.
Няма я, казвате? Тя е заета.
Работа има за седем небета.
Как си представяте тя да почива?
Соня в небето за думи отива.
А ако няма какво да поправя,
тя над света три звездички поставя.

 

Паметта си има свои правила…

 

Паметта си има свои правила.
Тя редува розови с черни очила.
Изсушава мигове с аромати тънки.
Препрочита листове със прозирни гънки.
Къта дрехи бебешки, шалове от баба.
Стиска със внимание в хватката си слаба
сенки и съкровища пообезценени,
векове пропуснати и минутки спрени.
Бие се отчаяно с новостите груби.
Побеждава времето, след което губи.
Лъжат я очите й, а ушите мамят.
Първо – сладки спомени. После – вечна памет.

 

Лошо стихотворение

 

Приемането на помощ
изисква време и сили.
Повярвайте, ще запомня
какви сте щедри и мили.

И колко съм благодарна,
и колко се подобрявам.
И всичко, всичко е вярно!
Но чувствам, че се смалявам,

топя се, свивам се, съхна,
превръщам се в какавида,
не знам къде да се пъхна,
как мога да си отида,

да стана сянка, безшумно
през входа да се промъквам,
да идвам само по тъмно,
изобщо да не изпъквам,

да стягам своята броня,
без никой да я оглежда,
сама страха си да гоня,
да си създавам надежда.

Крепя се почти удобно
на мускули, бяс и воля.
Добре съм! Мерси подобно!
Не ми помагайте, моля!

 

Трудно е да бъдеш дума…

По идея и вдъхновение от Иво.

Трудно е да бъдеш дума
в глупав и лъжовен свят.
Ти се мъчиш да си умен,
те те дърпат все назад.

Казват те в обратен смисъл,
ползват те със задна цел..
Някой криво те записал,
друг пък криво те прочел.

Трети тъй те е цитирал,
сам не можеш се позна.
Сляп на тъмно те гримирал,
глух те чул сред тишина.

По въпроса с правописа…
Той е болен, тъп въпрос.
Зле ти става и те втриса
с автор, граматично бос.

А редакторът те реже,
и те мачка, и те кълца.
Друг пък, прекалено нежен,
над останките ти хълца.

Извратени преводачи
бавно те въртят на шиш.
Ако нещо друго значиш,
най-добре да си мълчиш.

Да си дума е прокоба.
Да си дума е съдба.
Роб си в речника на роба,
на слугата си слуга.

Ако политик те сдъвче,
си изплют и погнусен –
жребият ти е такъв, че
си оставаш омърсен.

В сух доклад ти е затворът.
В кома си във скучна книга.
Мило с теб да си говорят
хората – това ти стига.

В приказка да те разкажат.
Във писмо със случки стари.
Нежността ти да покажат
в хайку – като във хербарий.

Да си дума е щастливо,
ако мъдрост вложат в тебе.
А от всичко най-красиво е
да те изговори бебе.

 

Австралийско стихотворение


Скалъпен бар. Ехиден барман –
ехидна по душа и вид.
Долива. Дава вид, че вярва.
Зелен алкохолик сърдит –

раздърпан, потен крокодил
думти по масата с юмрук.
– Тук предостатъчно съм бил!
Дотук бях. Махам се оттук!

Тинясвам сам и без компания,
без сродна родствена душа,
и сам си давам обещания,
които сам ще наруша.

Австралия ми е родина,
но не предлага кой знай колко.
Не ми се вярва да загина
от малко носталгична болка.

Разлиствал съм дебела книга.
Веднъж изядох географ.
Потеглям. Гълъбите вдигам
и прав ми път! По пътя прав

каквото и да ме очаква,
ще бъда по-добре от тук.
Ще се замогна. Ще заякна.
Като се върна, ще съм друг.

Настръхва ми гърбът в момента!
Да пипне – на! – който не вярва.
Моментът заслужава мента…
Отново той юмрук стоварва

на масата – подскачат звънко
засъхналите празни чаши.
И барманът, подсмихнат тънко,
долива, без да се изплаши.

С език зелен, с очи червени,
единственият му клиент
мърмори нещо замъглено
за път, за мента, за момент.

На континента зле населен
да си ерген си е проблем.
Наблизо няма път, ни село,
а крокодилки пък – съвсем.

Пред ментата си крокодилът
кълне се, че го чака път,
и пуска корени, безсилен,
и само дните си вървят.

 

 

Дали лятото свършва

Лековито, дъждовно,
все по-малко остава,
помрачняло, гръмовно,
все по-хубаво става,

от искри заслепено,
във прегръдка приспано,
в празник засуетено,
подарено, избрано,

писва, бие се, тича,
среща поглед в тълпата,
като мед се разтича
и подслажда тъгата,

зрее, рони се, капе,
хрупа бучки лед, пари,
и копнежи го хапят,
и му пеят комари,

общо, слято и цяло,
вдъхновено и силно,
в самота подивяло,
аскетично, обилно,

тежко непоносимо,
вероятно последно,
безнадеждно любимо,
ще изчезне безследно,

щом петелът прекърши
глас на крайната нота,
лятото ли ще свърши,
или свършва животът?

 

Гореща рибена чорба

Картинка

 

поради Елка Стоянова

 

Студени тръпки. Влажна кожа.
С кола до „Веселия Роджър”
в довчера чудния Бургас
едва-едва пристигам аз.

Свирепо ме боли главата.
Не се побира в кухината
на черепа горкият мозък.
Пристанището – пек и проза.

Вълните шляпат неприятно.
Шумът им, умножен стократно,
кънти между ушите ми.
От жега слънцето дими,

лъчи като ножове вади.
От светлината ми се гади.
Стомахът ми се преобръща.
Като една русалка съща

препъвам се, но крачки правя.
Мечтая си да се удавя
и да потъна в хладината,
и да ми се смирят червата.

Да имам перки, не нозе.
Защо го пих това розе???
Аз знам защо. Не помня колко…
О, изчезни, ужасна болко!

Тъй както споменът се къса…
Ах, дълга нощ след вечер къса…
В прекрасна шарена компания,
и разговори, и признания.

Вълнението беше общо.
Не ни се тръгваше изобщо.
И домакинята ни – щедра.
И глътката – прохладно-едра.

И тъй изискано мезето…
Назад да върна всичко взето…
И времето… и питиетата…
Назад да завъртя планетата,

Да стана трезвено човече
и вино да не видя вече!
Но времето назад не може.
И ето, „Веселия Роджър”

незнайно за какво се хили.
Аз вече губя свяст и сили.
На сервитьорка свежа, млада,
с гласче от оня край на ада

аз своята поръчка давам,
а пък наум си обещавам,
полагам искрен строг обет,
че от сега и занапред

ще бъда… даже!… вече няма…
Над купа, майчински голяма,
като луна жълтее резен
лимон. Характера железен

напрягам. Дишам. Дишам бавно.
Сърцето блъска се неравно.
Не ми почуквай, викам. Знам.
Невероятно, но ще ям.

Иглите, в мозъка забити,
се вадят със електролити,
със течности и минерали.
От древни векове са яли

предците ни гореща супа.
Сърцето в ритъм пак затупа.
И… Чудо. Сякаш зеленчуците
приятно притъпиха звуците.

И – може би от девесила? –
почувствах прилива на сила,
от рибката върховно вкусна
дори главата ме отпусна,

и остър глад – като мачете –
– Филийка да ми препечете?
Дали сафридът ви е пресен?
Ох, панталонът ми е тесен…

Какво ядат онези? Миди?
Сипете… Да не ви се свиди!
В опразнената ми паница
премина сянката на птица,

морето ми изръкопляска,
с вълнички радостни забляска,
жълт кран червен контейнер тръсна
и моята душа възкръсна.

Гореща рибена чорба
е най-великата творба,
шедьовърът, върхът, каймакът!
Денят надига се на лакът.

Изправя се духът. Прохожда.
Рапан с вилицата набожда.
И красотата тържествува.
И щастието съществува.

Което иде да рече:
когато си помислиш, че
късметът ти те е предал,
когато вече си взел-дал,

и нямаш цел и перспектива,
и махмурлукът те убива,
стори, каквото сторих аз –
в отново чудния Бургас

открий в пристанището пристан,
и с апетит и радост чиста
във „Веселия Роджър” сам
поръчай си айрян голям.

Напук на тежката съдба,
хапни си рибена чорба.

Добър човек

 

Добър човек. И грее. До пламъка му тих,
до светлинката мека когато приближих,
открих, че той не иска да свети надалече.
В спокойствие обгърнат и в топлина облечен,
във сила, до която без страх да се допра,
със скромна и смирена, но весела искра,
за да не се прекърши, и пак да е добре,
животът и да свърши, но пътят да не спре,
със труд да си заслужи щастливата умора,
и да остане свързан със близките си хора,
след всички колебания да си остане цял,
гръбнакът на душата му – нормалният морал,
вроден, отгледан нежно от всички у дома,
за да върви прилежно в мъгла и в тъмнина,
сред хищни изкушения и шарена развала
да си държи посоката, и да си знае хала,
и да не пипва чуждо с ръцете си заети
със занаят и с работа, и тихичко да свети,
да диша, да се радва, да дава, без да смята,
и да ми бъде ангел, и да върти земята.

 

ВНИМАНИЕ!

 

Във някои дни съм направо ужасна.
Врата ако има, то аз ще я трясна.

Вода ако има, аз ще я размътя.
И черните котки, щом мина им пътя,

се кръстят, припадат, квичат, пребледняват.
В такива моменти очите ми стават

студени, зелени, и виждат дефекти.
Откривам пробойни във всички проекти.

За дума се хващам, заяждам се злобно,
а после изпадам в мълчание гробно,

а после избухвам, а после се зверя,
не мога минута покой да намеря,

и жертви случайни аз взимам на мушка,
очите тъмнеят, главата се люшка,

и колко съм гадна напълно съзнавам,
разкайвам се, мразя се и съжалявам,

но тройно по-лоша, петорно по-крива,
на втората дума съм пак заядлива.

И всичко това ви го казвам, защото
усещам, че пак ми играе окото,

и слънцето свети ей тъй, да ме дразни,
и знам лошотиите че са заразни,

и целият ден ще е лош, без съмнение.
За ваше спокойствие – предупреждание!

Тъй както в природата греят във ярки
и предупредителни весели шарки

отровните, крайно опасни гадинки,
по улици, къщи, площади, градинки,

днес всеки да гледа, когато излиза:
ВНИМАНИЕ! – днес ще съм с шарена риза,

със син панталон, със обувки червени,
във смисъл – избягвайте спорове с мене!

 

В съвсем обикновения живот…

 

В съвсем обикновения живот
и хубаво, и лошо – всичко става.
Не зная кой е определял квотите:
да те предават и да ти прощават.

Да те въздигне страст, а да те смаже
нехаен жест, замислен като щедрост,
и после някак си да се окаже,
че си продаден евтино на едро.

Но въпреки различните мащаби,
по същество е все едно и също:
спасява те с усмивката си слаба
надеждата, която си прегръщал.

 

Слабите

 

Как ще оцелее този свят,
ако слабите не си помагат?
Грозни гръмотевици гърмят,
облаците струпват се и бягат.

То си е навреме и наред,
лятна буря, жега и градушка.
Спомняш ли си как да сме добре?
С вятъра се носим и се люшкаме.

Тръгнем ли си, няма да тежим.
Който си отиде, ще го помним.
Ако за ръка ме подържиш,
любовта ни пак ще е огромна.

Толкова отдавна ни боли,
значи доста дълго сме живели.
Даже ми харесва да вали.
То се свиква. Също и с разделите.

Толкова сме слаби и сами,
струва ли си още да се плашим?
Бурята премина и ръми.
Искаш ли дъга? Ще бъде наша.

Аз си зная, пак ще се засмеем,
ако ще дъгата да избяга.
Сто на сто светът ще оцелее,
стига слабите да си помагат.

 

 

 

Гилотината

 

Въздъхна отчаяната гилотина:
– Скучая тук двеста и трийста година!
От скука тъпея. Виж колко съм тъпа!
Ръждива е вече стоманата скъпа.
Къде е тълпата? Палачът къде е?
Два века сънувам кръвта как се лее.
Избликва на тласъци, артериална.
Ех, вярно – червена. Ех, вярно – банална.
И все пак е нещо. А бяха години,
когато се къпех във кървища сини.
Работех с барони, с дукеси, с принцеси.
Ех, ти, революцийо френска, къде си…
Да, жалба за младост. Сега си почивам.
Стърча и мълча. И в музея изгнивам.
Уж не е затвор… И съм тук без присъда.
Аз – в пенсия! Аз!? Уж за пример да бъда,
да бъда поука и предупреждение…
Нима съм убивала по убеждение?!
По своя идея? По хрумване лично?
Аз честно работех. Работех отлично.
Без болка, изискано и на момента.
Работех със врат и глава на клиента.
Но славното време дойде и отмина.
И като прерязана със гилотина
съдбата ми коренно се промени.
Ни празник, ни работа делнична, ни…
Ни смисъл в живота. Характерът твърд,
умът ми – бръснач, а скучая до смърт.
В музея оставам да крея и тлея.
Защо ми е мир? За смъртта аз живея.
А тук съм изложена да се излагам
и няма надеждица, че ще избягам,
пазачи противни ми правят проверка… –
скърби гилотината-пенсионерка.

 

Хайде

 

 

Ти си другият ми живот,
който още не се е случил.
Чувам стъпките ти наоколо,
Ти пращаш уличните кучета,
за да ме пазят от страшни хора.
Палиш светулките. На божурите
казваш нарочно да се разтворят,
за да ги видя. Дъждът се втурва
и вместо тебе… Без тебе. Вместо.
Чувам, когато не ми говориш.
Виж, явявай ми се по-често.
И, ако може, ела по-скоро.

 

 

Всички липси

 

Всички липси са се съюзили.
Обръчът им бавно се затяга.
Раснат съюзените им сили
и не виждам как ще им избягам.

Времето, направено от ластик,
се разпъва и не се отмества.
Път, целувка, щастие, нещастие –
чужди като новина от вестника.

Задушена, гасне съпротивата.
Заглуши звука си телефонът.
Близките ми хора си отиват
и не виждам как ще ги догоня.

Липсите мълчат. Втвърдяват мрака.
Бутат ми ръката, като пиша.
Свиквам със усилието някак
въздуха несподелен да дишам.

 

Безкрайната любов

 

Хроничната любов със всички усложнения,
панически отказвани лечения-спасения,
след време за отдъхване – пак остро състояние,
мълчание, страдание, солено разстояние,
завръщане, прегръщане, без нищо за прощаване,
допълване, запълване, щастливо свечеряване,
заспиване, сънуване, признателно приемане,
нормално съществуване и болка за отнемане,
случайно, непринудено и весело избавяща,
до кокал, иронично, хвърчаща, отрезвяваща,
във себе си, за себе си, с взаимност до ограбване,
копнеене и искане и търсене и трябване,
безкрайната любов боли и тържествува,
с целувка се предава, с целувка се лекува.