Не искам да говоря

 

Наивна радост, пак ела
в деня ми като у дома си.
Една объркана пчела
пълзи в квадратите по масата.

И лятото се инати,
като във капка мед залепнало.
Последен слънчев лъч блести
на пръстена ми, без да трепва.

А пък на мене ми горчи.
Умът ми със лъжи ме храни,
опитва се да заличи
утехите, със труд събрани,

и настоява – гледай, виж,
на календара пише ЕСЕН,
и дворът е противно риж,
и ябълки висят обесени.

Ум, опитен и заядлив,
и от тревогите обсебен,
преуморен и зъл, бодлив,
не искам да говоря с тебе.

 

 

Да си щастлив

 

Да си щастлив, но без да си предател.
Да си спокоен, без да си нелеп.
Да си пробиеш път към тишината,
да й направиш място вътре в теб.

Да си намериш пътя. Да си нужен
и радостта ти да не е тревожна.
Да понесеш, каквото си заслужил.
Възможно ли е да не е възможно?

 

 

Инат

 

Приготви си ината: има още скали за дълбаене,
има тежки врати, има тайни, достъпни за знаене,
има истини остри, отдавна готови за казване,
има дълги обети и дългове, важни за спазване,
има дарове, твърде големи да бъдат приети,
има време и ние да станем поети,
има още – и нищо, че многото мина,
има дума горчива и сладка – родина,
има място, което е толкова наше,
че го гушвам за смелост, когато го видя уплашено,
и се скривам във него – и в себе си значи се скривам,
и се търпим, и сме хубави, и си отиваме,
и ни е зле, и изчакваме, и си оставаме,
и се обичаме и си прощаваме, че се предаваме,
и се гневим, но вървим под ръка със съдбата,
и затова, най-добре, приготви си ината.

 

Колко много…

 

Колко много те обичам
затова, че ти се спи!
С удивление надничам
в стоплените ти черти.

Колко беззащитно, меко
е лицето ти. Такава
съм те виждал отдалеко,
но преди да те познавам.

А сега си много близка
и безгрижна във съня.
Страх ме е, че без да искам,
може да те нараня.

Затова възспирам жеста,
и съм смешен и богат,
развълнуван и тържествен,
с обич, сън, живот и свят.

 

 

За моите приятели

 

 

You are welcome!
Разбира се, няма гаранции.
Ние имаме общи Канади
и Франции.

Ние имаме стари другари,
отдавна загубени.
Ние още сме някъде.
Още сме живи и влюбени.

Ние вече сме пета вълна.
Или седма. Сред нищото.
Всички слухове знаем
и сме ги разнищили.

Ние имаме общи любови.
И ги защитаваме.
Пием чак до зори.
И от гордост се будим и ставаме.

Ние имаме нежност. И слабост.
И те са ни силата.
Не сме равни. И нямаме равни.
По-горе е билото.

Ще се срещнем пак. Всички.
Все някъде. Много надявам се.
Свърши водката. Виното. Всичко.
Заспивам. Предавам се.

Вие знаете. Детството. Моето.
Вашето. Вчера.
Значи има съдба.
Значи
някъде
ще ви намеря.

 

Баба вече я няма, а дворът й…

 

Баба вече я няма, но дворът й още не знае.
Той цъфти, зеленее, блаженства с пчели и ухае,
той във слънце се къпе, и трепка, и се издокарва.
Той е млад и напъпил, на всичко разчита и вярва,
той се хвърля с листата напред във водата, в небето,
той е глезен и гален и ласкав, с петел във сърцето,
със щурец под петата забързана и работлива.
Той е млад и зелен. А пък баба защо си отива?
Те са влюбени, двамата, влюбени и всеотдайни,
те си имат мечтите, победите, малките тайни,
те си взеха и дадоха всичко, което си имат,
баба пак беше млада, баба беше му стара любима.
Той така се старае, този двор, да я радва и храни.
А пък баба сънува, затворена, още от лани.
Във кутия в пръстта баба спи, като бебе повита,
а на двора кънти и цъфти от любов плодовита.
Вече ранното грозде се бистри. Дали подозира?
Баба вече я няма. Трудът й по-бавно умира.

Първият ред, снимката и чувството са от Велла.