Крайните квартали

Крайните квартали. Дрехи на простора.
Телевизор гъгне. Преминават хора.
Нищо интересно – прах и беднотия.
Просто няма смисъл тайни да се крият –
то е очевидно до самия вътък,
работа и пиене, и боклук край пътя.
Красотата също е съвсем нормална,
толкова е кратка – нека е нахална,
нека да си вземе своето предсрочно.
Нещо ще я смачка след това нарочно.
Има ли добруване? Има ли надежда?
Сигурно са някъде, но не ги съглеждам.

Снимки и стихотворение от двубоя с Елка

Двубоят мина снощи и беше много празнично и хубаво, хем вълнуващо, хем смешно. Паднах, но какво от това? Пак беше страхотно.
Ще има видеозапис, който ще споделя, когато се появи.
В четвъртия тур ни се падна тема за импровизация „зрънце от слънцето“ и имахме 20 минути да напишем по нещо.
Ето какво измислих, и също така, ето какви снимки направи Костас Анастасиу.
Благодаря!

31 август всяка година

Зрънце от слънцето, клечка от плажа,
мидичка в джоба, билета, багажа,
всичко е стегнато, сгънато, чака,
хващай си пътя, и рейса, и влака,
хващай си стопа дори, щом ти стиска –
свърши почивката, няма „не искам“!

Няма! Не искам! Отказвам! Оставам.
Трябва ли сутрин насила да ставам?
Всеки ден зиме ми е понеделник.
Аз съм професионален безделник.
Аз съм родена да дремя на плажа.
Мента да пия и с крем да се мажа.
Да съм без разлики, да съм си дюс.
Тръгвай без мене, проклет автобус!

Всичко

Имам да купя вестник на татко ми и на майка ми сладолед.
Имам да посея калдаръмчета, кученца и един слънчоглед.
Но първо трябва да стане пролет и до прозореца да дойде луна.
Имам да стана твое момиче и ако искаш – твоя жена.
Имам да гладя чаршафи, да чупя чаши и да се бода на стъкълца.
Имам да се кося за нашите наивни и вироглави деца.
Имам да ме вали сняг и да ми е студено и най-после да се прибера.
Имам да гледам как гнезди луната и от нея падат пера.
Имам, и всичкото мое имане е стар вестник, хартийка от сладолед,
забравена шапка, подивяла градина и любов за всичките дни напред.

Есен

Хич не се лутам, защото зная къде съм: тук.
Кестенът удря плочките с малък кафяв юмрук.

Стига с това развяване на рокли и знамена.
Ако ще се спасяваме, чакам те – ей ме, на.

Дори не си луд за връзване, а сам си носиш въже.
На мен пък ми е омръзнало от колебливи мъже.

Чудене, галимации… Искам, ама ако…
Господ изпраща знаци… откъм сляпото ти око.

Времето мина. Милост? Дано, ама надали.
Едно е сигурно, мило – всичко ще ни боли.

И аз направо се питам какво е всъщност късмет.
На метафорично лудите всичко им е наред.

И като онзи кестен отърсвам се от листа.
Добре, че поне сме местни… на старите си места.

Промяна? Какво бе? Есен? За първи път? Как пък не.
Добре, ела. Ще се сместим. До пролетта поне.

ЧЕТИРИДЕСЕТ КИЛОГРАМА ЧЕРВЕНИ ЧУШКИ. Друго няма.

ЧЕТИРИДЕСЕТ КИЛОГРАМА ЧЕРВЕНИ ЧУШКИ.
Друго няма.
Под залез зрял и септемврийски,
аз маратонски, олимпийски,
отшелнически, самурайски
над черен чушкопек китайски
глава навеждам одимена.
От мене цялата Вселена
на пръсти се отдалечава –
така ентропията става! –
и аз съм сам-сама със тия
червени планини капия,
с парфюма роден, православен,
от Митко Таралежков славен.
И кожицата тънка пука,
и сокът къкри и свирука,
и чушката готова става,
и в тенджера се задушава.
След нея друга, трета, пета…
Човек на задника си шета,
пече се сам на огън земен,
във Меден рудник, в Пловдив, в Земен…
Светът дими от четри края…
Със чушка кръст ще начертая
от Дунав до Егея бял…
Да, цял живот горял, димял,
накрая всеки се навежда
над чушкопека със надежда –
щом чушки замразени има,
ще преживее тази зима,
и нова пролет ще дочака.
И пада нощ. И тлее в мрака
вътрешността от бяла глина,
и вдъхва моята родина…
Гърми тава като камбана.
Край! Огън, чушка не остана!

Време е.

Има раздели, които… не са.
Думи, които си търсят гласа.
Сгъчкани, сбръчкани не-до-раздели,
с поглед във нищото цели недели,
с преки пътеки, подхлъзващо кални,
в празни, напразни, омразни чакални,
пух, прахоляк, перушина ръждива…
Някой остава, а уж си отива.
Някой си тръгва, а спира заклещен.
Тича насън срещу влака насрещен,
и е кошмарно, и не, не сънува.
Срам го е, страх го е и се преструва,
и се стъписва пред прости въпроси,
и като дънер водата го носи,
и свободата е вятър и дим.
Даже на себе си не е любим
и от лъжи има пепел в устата.
Глътва ключа и упреква вратата.
Тази любов песента си изпя.
Тръгвай, спасявай се, доста търпя,
вдигай се, махай се, стига се мота.
Хващай си пътя.
Върни си живота.

Като рожден ден!

Не е рожден ден, а така се усеща.
Сама съм, но мисъл със мисъл се среща,
разлиства се спомен, протяга се чувство.
Приятелството е наивно изкуство,
на пръв поглед просто, случайно се ражда,
със точната чаша за твоята жажда,
държи те, помага ти да презимуваш,
подсеща те кротко защо съществуваш.
Например, да кажа за себе си лично,
родена съм, за да се чувствам отлично,
да правя, каквото със радост се прави…
А то не е толкова лесно без здрави,
макар и ефирни подкрепящи нишки,
и без споделени шеги и въздишки,
солени и сладки желани съвети,
прозорче, готово за тебе да свети.
Подаръци скъпи, със нежност подбрани,
един шарен ангел от ангела Ани,
две картички смели по Български пощи.
Не сме се забравили, има ни още,
и още ни бива, и супер сме даже…
Рожден ден ще имам, когато ти кажеш!

Кака

Който няма кака, нищичко не знае.
Раждаш се – тя чака да се запознаете.
Бебе си. Тя става изведнъж голяма.
А пък ти заставаш между тях със мама.
След това те учи, казвате си всичко.
И не ви е скучно, и не сте самички.
Биете се често. Белег й оставяш.
Малко я излагаш. Много те поправя.
Тя пораства после, а пък ти досаждаш.
Казва нещо остро, ти пък я обаждаш.
Нея я наказват, теб не пипват даже.
После те зарязва. (Вече има гадже.)
После се разделят. После кака плаче.
Искаш да го смелиш. Траеш си обаче.
После тя ти дава някакви съвети.
После заминава. После сте заети.
После се омъжва. После ставаш леля.
За да се разтъжите, ходиш там в неделя.
После – всичко. Точно както е в живота.
Все едно нарочно, ту като по ноти,
ту съвсем напротив, всеки нещо прави.
Нещо страшно става с майка ви, с баща ви,
само тя е тука, само тя разбира,
иде ти да пукнеш, тръгваш, тя те спира,
после нещо с нея, нещо със децата,
вместо да беснееш – хващаш й ръката,
в някакви минути ти си по-голяма,
вие сте си татко, вие сте си мама,
вие сте си всичко, в светлото и в мрака.
Как ще си самичка, щом си имаш кака?

Мечтаното тяло


Мечтаното тяло не идва с диети,
ръцете му са от прегръдки заети,
така е родено – напълно безплатно,
уютно, приятно, и плажно, и лятно,
чувствително, нежно, тук-там го боли,
в пуловер се сгушва, развява поли,
то има дефекти и с тях е прекрасно,
със своите слабости то е наясно,
то има стремежи, то вдишва копнежи,
готово е всеки миг да се разнежи,
то носи на страх, то тупти от въпроси,
то гордо минава през погледи коси,
но аз пък го виждам във розови краски –
оформено е от милувки и ласки,
гальовно, усмихнато, лакомо, щедро,
то може да бъде и дребно, и едро,
то може да бъде каквото си ще,
дали се смалява или пък расте,
дали боледува или оздравява,
дали тържествува или се спасява,
докато е живо, докато е цяло,
мечтаното тяло е твоето тяло.

юли

Как са се наслънчогледили всичките полета!
Как са се нащъркелили всичките комини!
От трева с железни мускули пука се шосето.
От жужене и бръмчене няма как да минем.

Спираме. Дебел е вятърът, жилав, козуначен.
Между две села проточен, зад ухото – с китка.
Подминава ни каруца. Малко бебе плаче.
Нивката си обикаля житената питка.

Обичам

Обичам този, който ме обича
и – Боже! – ами то било прекрасно!
Страхът, прогонен, отдалеч наднича,
сърцето – леко, в мислите ми – ясно.

Защо не сте ми казали по-рано?
Защо ми бяха всички проби-грешки?
Прикотквах лъв, целувах се с пирани,
а можело спокойно, по човешки…

За нас се пее в хубавите песни,
животът – всемогъщ и милостив.
Дори не подозирах колко лесно е
да си добър, когато си щастлив.

ЯГИ*

В край далечен чудо има:
мощна армия от трима.
Там, на склада в хладините,
те чертаят бъднините,
определят съдбините
и помагат на добрите.
Впрочем, там то лоши няма.
Славата им е голяма,
силата – непобедима.
Мощна армия от трима,
(за да сме по-точни, три),
справедливи и добри,
и неземно търпеливи,
работливи и красиви,
всяка смята с калкулатор,
кара като авиатор,
действа като медиатор,
бие като гладиатор,
топли като радиатор…
Толкова са мили-драги
тези симпатични ЯГИ,
че направо… че изобщо…
Който с тях е имал общо,
знае. Думите са бледи!
Днес, за общите победи
и за капките китайски,
за усмивките им райски,
и за тайните завери,
и за празника на Гери,
(за рождения й ден)
МНОГО ПОЗДРАВИ ОТ МЕН!

*ЯГИ: Яна, Гери, Ива

201…

Още 200 километра
спорове със джипиеса,
още 200 километра
скучно е, не знам къде съм,
още 200 километра
боже, колко сте досадни,
още 200 километра
с крак изтръпнал, гладни, жадни,
спи ми се, недей да пееш,
много глупаво се смееш,
хайде, натисни газта,
пречите ми да чета,
кучето пърди ужасно,
тлъст си, много ми е тясно,
стига, правиш го нарочно,
казвайте кой пръв започна,
спрете, искам да изляза,
я изпревари камаза,
оставете ме на мира,
бързо, още два-три тира,
кой ти даде тая книжка,
изразителна въздишка,
дупка, дупка, магистрала,
Айседора Дънкан с шала,
(утре ще ти купя шал)
газ, спирачка, ляв педал,
колко е далеч морето,
чак ми липсва бедежето,
виж, дървото, дето бяга!
всички млъквайте веднага,
ще играем ли на нещо?
ох, ужасно е горещо,
ох, ужасно е студено,
аз пътувах споделено
и човекът беше странен,
ако взема влака ранен…
банския не си ли носиш…
брат ми, явно си го просиш…
аз шофирам – аз решавам…
о! това ли заслужавам?!?!
давай, всичко ти се пише,
хора, на какво мирише,
аз ви казах от одеве…
199…