Мъгла и слънце…

Мъгла и слънце. Перленото сиво
града запълва плътно, без пролука.
И хората почти изглеждат живи,
и ти почти си с мен, почти си тука.

Врата ми боцка вълнената блуза,
кокиче виждам, грак на гарга чувам.
Това поддържа ведрата илюзия,
че даже и без тебе съществувам.

Нито минута

Защото вече нямам работа
и няма никога да бързам,
с прилежна нежност отброявам
годините и ги превързвам.

Усмихвам се на детски фокуси,
целувам снимки не-на-фокус.
Опарва пръстите „Защо съм ти?”,
език прехапва „При кого си?”

Без глас, като пред разболяване,
потърсвам пипнешком прегръдка.
Омеквам и ми прималява
от самота на едри глътки.

С ръце, отпуснати във скута,
във белези от безразличие.
А не е имало минута,
в която да не те обичам.

Стихотворение?

Стихотворение? Къде си?

Мълчиш си, спуснало завеси,
и слушаш музика безшумна,
на вкус опитваш мисъл умна,
почиваш си във топла вана…
Или си скрито под забрана,
отдолу някъде, под нея,
отглеждаш следваща идея.
Или под тежка ланска шума
си посадило звук от дума
и чакаш да ти проговори.
Или пък някой те затвори
в буркан, и зиме да те има.
Или те прати при любима.

Аз знам, на теб ти подобава
да бъдеш жител на държава
от неизмислени все още,
от недоизмечтани нощем
задачи недоизчислени,
със домове непостроени,
със роклички на първа проба,
с бележки, смачкани във джоба,
с годежи, още непредложени,
със мини, още незаложени,
при бебетата незаченати…

Стихотворение, при мене ти
си с толкова възторг очаквано,
отсъствието ти – оплаквано,
тревожно – всяко закъснение.
Ще ти постеля настроение
и ще си имаш своя стая,
чудесно ще те измечтая,
за нищо няма да те спирам,
и образи ще ти намирам,
и ще ти дам от тишината си.
Стихотворение? Ината си
доказало си. Стига вече.
Усещам, че не си далече.
Жужиш и дразниш ме нарочно
и чакаш мигчето си точно.

Пак разправии с дядо К. (мъжки вариант)

По специална поръчка от скъп приятел направих вариант на това стихотворение. То е много сериозно.

Някъде, някъде, толкова някъде,
в стария кожен тефтер,
с радостни писъци прави си списъци
онзи проклет лицемер.
Строго, взискателно и наказателно
води регистър: дали
правя движения и упражнения,
бОли го, че ме болИ.
Строг за диетата, мери кюфтетата,
смята телесната мас,
че обещание по невнимание
някога дал съм бил аз.
Колко стеснения, колко лишения…
Пак съм си объл на вид.
А след гладуване и след спортуване –
с дваж по-голям апетит.
Не е изискано, ако неискано
пишеш се диетолог.
Глей си джуджетата, пий си кафетата,
пука ми колко си строг.
Има теории колко калории
трябва човек да гори.
Ето, ти лично си тлъст неприлично.
И си измислен дори!
Аз ще си гризкам, каквото си искам.
Хубав съм, без да съм слаб!
Знае се, ясно е, просто прекрасно е,
ако си в едър мащаб.

Много коледни стихотворения (2)

Гледам, от миналата коледно-зимна празнична колекция досега са се събрали новички.
Седем за късмет. Има и други зимни, но не са радостни.

Ела си

Ако си дойдеш поне за два дена,
Коледа няма да бъде студена,
зимата няма да бъде огромна
и самотата ще стане по-скромна.

Няма значение, и да се скараме.
В приказки до сутринта ще откараме.
Нещо ще сготвим. За хляб ще изтичаме.
Малко на себе си ще заприличаме.

Като го мисля – изглежда реално.
Весело плача и смея се жално.
Милвам елхата. Подреждам украси.
И като мантра повтарям: Ела си…



И все не е симетрично сърцето


– Купени картички?! Много са скучни! –
скръцват със зъб целофаните звучни.
Тръгват из къщи бонбоните голи:
– Взимай. Даряваме ти станиоли!

Лак на звездички. Прозрачно лепило.
Смешни целувки с червено червило.
Няколко шепи насипен брокат.
Пъстра хартия и късчета плат.
Пликове. Марки. Украси. Адреси.
Там ли сте още? Приятел? Къде си?

Масата, подът – с пайети посипани.
Режа, лепя, с маникюри съсипани.
И химикалчетата на детето.
И все не е симетрично сърцето.
И на елха не прилича елхата.
И постепенно възлиза тъгата.

Ама че глупости. Тъпо е. Стига.
Този дори телефона не вдига.
Втори замина, а трети загина.
– Пак ли детинщини! – казват мнозина.
Тези сърца не задържат броката.
И замъгляват ми се очилата.

Що за наивност – да вярваш все още
в живите мощи на Български пощи…
Кой гледа в пощенската си кутия?
Сипвам си нещо, макар че не пия.
”Приказни празници да ни се случат!
Ти да си здрава! Децата да учат!”

Щастие. Обич. Любов. Приключение.
Ние със тъжното ми настроение
пишем, рисуваме и оцветяваме,
и си припомняме, и си прощаваме.
Празникът светва по цветните листи.
Нека преспим така. Утре ще чистя.





***

Да, зимата си има минуси,
но нека да са й простени.
Как иначе човек ще вкуси
снежинките зашеметени,

които кацат по езика,
със аромат на студ и вятър?
Как иначе ще го извикат
да се пързаля със децата?

Как иначе? Че то без зима
и без под нулата да слезем,
кога ще разберем, че има
бял сняг – и ще му се изплезим?

И даже да ни се присмеят,
че си играем и че мръзнем,
приятно си е, щом умеем
годините си да подхлъзнем.






Всички чорапи са тихи и скромни

Всички чорапи са тихи и скромни.
Кой за тях мисли и кой ли ги помни?
И въпреки че са необходими,
рядко ще срещнеш чорапи любими.

А пък когато останат самички,
те си припомнят и мислят за всички
дълги разходки във разни обувки,
чехли, терлици, пантофки със джувки,
колко са тичали, колко са скитали,
стълби изкачвали, камъни ритали,
топлили малките детски крачета,
бродили през планини и морета,
голове вкарвали, танци танцували,
и се обували, и се събували…

А пък когато си скъсат петичките
или съвсем се протрият, горкичките,
зейнат ли дупчици за проветрение,
даже без сбогом и без съжаление
хващат ги и ги изхвърлят във коша,
става съдбата им тежка и лоша,
и изоставени вече от хората,
те се предават съвсем на умората.
Трудили са се напразно, залудо.
Те се отчайват. Но в този миг… Чудо!
Както окаяни страдат, тъгуват,
глас от небето чорапите чуват:
– Вярно ли служихте?
– Вярно!
Тогава
грабва ги вихър, звезди заваляват
и по небето политат, нечути,
ангели, в стари чорапи обути.






Пак разправии с дядо К.

Някъде, някъде, толкова някъде,
в стария кожен тефтер,
с радостни писъци прави си списъци
онзи проклет лицемер.

Строго, взискателно и наказателно
води регистър: дали
правя движения и упражнения,
бОли го, че ме болИ.

Строг за диетата, мери кюфтетата,
смята телесната мас,
че обещание по невнимание
храбро съм давала аз.

Колко стеснения, колко лишения…
Пак съм си обла на вид.
А след гладуване и след спортуване –
с дваж по-голям апетит.

Не е изискано, ако неискано
пишеш се диетолог.
Глей си джуджетата, пий си кафетата,
пука ми колко си строг.

Има теории колко калории
трябва човек да гори.
Ето, ти лично си тлъст неприлично.
И си измислен дори!

Граждани, нации, цивилизации
тачат по-сочни жени.
Правя си крачките. Дай ми играчките,
хайде, не се цигани.





Йосиф

Коледа не е сърцето на зимата.
Тя е в началото. Тя е началото.
А след началото знаеш, че има
пропаст – във всички нюанси на бялото.

Нощи изцъклени. Облаци виснали.
Преспи от страх, ледове от търпение.
Богоявления недообмислени.
Щъркели – през океани от време.

Труд без надежда. Безсмислено знание.
Път, който в чужди земи те отвежда.
Коледа ражда едно обещание
и го оставя на теб – за отглеждане.

И светлината прохожда, и свиква
в своите слаби ръце да я носиш.
Спастриш надеждица. Вяра пониква.
Дойде ли зимата, ти ще си Йосиф.





Щастие съвсем обикновено

Щастие – съвсем обикновено:
да не се изложим прекалено.
Важните ни хора да прощават.
Да ни искат. Да се забавляват.
Слабостите ни да са ни сила
и наивността ни да е мила.
Нежността ни някого да трогне.
Поривът ни искрен да помогне.
И телата ни да бъдат верни.
И по-малко да са дните черни.
Белите пари със кеф да пръснем.
Щом умрем от мъка – да възкръснем
по-добри, по-светли, по-полезни.
Нощите ни будни да са звездни.
Сънищата ни да са щастливи.
Близките ни хора да са живи.
Щом добро направим – да се връща.
И да има кой да ни прегръща.

Относно снежния човек – да не съм чула, че апетитът идва с яденето, а хепатитът с пиенето!
Просто той е от преди много години, явно лепилото е остаряло и е оцветило очите му. Иво го хареса и аз го оставих за нас навремето.

Малка нощна приказка

Как си знае правата
милото ми дете:
всяка вечер в кревата
някой да му чете.

И добре е известно –
този „някой” съм аз.
– Ти четеш интересно!
Имаш най-хубав глас!

Ти си много добричка! –
мърка моят мъник.
Аз не знаех, че има
у дома политик!

– Хайде! Приказка! Моля!
Вече съм по пижама!
Има цел, има воля,
а отказване – няма.

И прегърнати сладко
си избираме книга.
– Не, не! Много е кратка.
Тази книга не стига.

– Няма ли да се кротнеш?
И не скачай. Ще спим.
– Искам нещо с животни.
– Андерсен? Братя Грим?

– Искам трите прасета!
– Направи ми местенце.
Литва като ракета,
розов като прасенце,

Настанен във леглото,
със очакване гледа.
– Тихо вече, защото
ще събудим съседа.

”Имало едно време…” –
аз започвам приспивно.
Няма шанс да задреме.
Той ме слуша активно!

Аз чета, той разказва.
Прави се на уплашен.
После зъби показва,
кръвожаден и страшен.

Аз над книжката клюмам,
той по-бодър изглежда.
И пропусна ли дума,
възмутено нарежда:

– Повтори! Тук прескочи!
По-различно е тука!
– Ами аз не съм плоча… –
гузно, сгазила лука,

допрочитам до края
и съм майка-юнак.
Но очаква ме, зная:
– Прочети ми я пак!

Аз прочитам, обаче
мрънка моят келеш
и се готви да плаче:
– Още ще ми четеш.

Моят собствен наследник
хич не ще да спи нощем.
– Искам пак! Предпоследно?
Само три пъти още?

А че аз нямам сили…
Пред очите ми – мрак…
– Мамо, много си мила.
Прочети ми я пак.

Всяка нощ. Вече свикнах.
Все пак ми е дете…
Но един път надникнах:
на баща си чете!

Значи можело!!! Значи…
Ах, измамена аз!!!
Той се смее обаче:
– Ти си с по-хубав глас.

И така ме прегръща,
че омеквам съвсем.
Тъй че – вечер съм вкъщи.
Чакат ме да четем!

Жив плет

Плетът бе силен, верен страж
на къща с дворче и гараж,
цъфтеше тук-таме цветенце,
красива майка със детенце
играеха навън отпред,
и чувстваше се този плет
полезен и необходим.

Но както се разсейва дим
и както ронят се листата,
търкулнаха се времената,
детенцето добро порасна
и къщичката стана тясна,
а щом семейството замина
задълго някъде в чужбина,
прозорчетата ослепяха,
цветята кротко прецъфтяха
тревата избуя висока.

Издигнаха се пет-шест блока,
закриха слънцето над двора,
напълни се със чужди хора,
нагъсто като във консерви,
сърдити, с възпалени нерви,
ръмжащи грубо думи остри.

И къщичката като остров
остана, старичка и ниска.
Автомобилен шум я плиска.
Но верният й плет я скрива
и шепне й, че е красива.
Той я закриля, жив и див,
висок и рошав и бодлив,
като пират с брада стърчаща,
замахва с нокти, с кука хваща,
последен жив от свят предишен,
безстрашен, страшен и излишен.


Столът

Столът изнервен във стаята чака.
Ситно пристъпва. На четири крака
лази по пода и тъпче килима.
Страда за нещо и мъка си има.
Другите мебели кротичко спят.
Скърцат насън. Гладко сресан на път,
спуска прозорецът руси завеси.
Столът приритва: – Ела си! Къде си?
Паякът ъглите е омагьосал.
И конфитюрът се е захаросал.
И горе-долу ръмжи асансьорът.
Мътят водата ръждата и хлорът.
Корени пуска във прага вратата.
Столът преплита отчаян краката.
Само той – верен сред всички неверни.
С мисли тревожни. С предчувствия черни.
Помни, копнее, очаква… Напразно.
Скука и мъка във жилище празно.
– О, щом си дойдеш във празния хол,
аз ще съм вече не стол, а престол!
Няма те вкъщи, а аз съм бездомен –
пустият дом е студен и огромен,
леден и жегав, зловещ като в ада.
Столът е стол, щом на него се сяда!
В пода вкопал криви четири крака,
гледа към входа, и чака… и чака.


Октомври


О, не, не е то от ЕГН-то –
и тази рима непреводима,
страха, ината, студенината,
копнеж неясен, листо от ясен,
сънливо тяло понатежало…
Обидно лесен урок по есен,
след който всичко е по-мъничко –
надежда, младост, подскок от радост,
възторг, утеха, дебела дреха…
Дълбоко скрита, в мъгли повита –
искра, която привлича лято.
Проливно щедър, противно ведър,
дъждът попива без съпротива.
Боли, което ти е отнето,
и не, не то от ЕГН-то…

Честит имен ден, мила Соня! (2020)

София е вяра, любов и надежда…
Няма я вече? Така ви изглежда!
Има я, както се казва, на книга.
Пали цигара, през пушек намига.
Върху бюрото й – сто ръкописа.
Дните са къси? И нощите дни са.
Грешки намира. Идеи предлага.
Мисли избистря. Със рима помага.
Няма я, казвате? Тя е заета.
Работа има за седем небета.
Как си представяте тя да почива?
Соня в небето за думи отива.
А ако няма какво да поправя,
тя над света три звездички поставя.

 

Паметта си има свои правила…

 

Паметта си има свои правила.
Тя редува розови с черни очила.
Изсушава мигове с аромати тънки.
Препрочита листове със прозирни гънки.
Къта дрехи бебешки, шалове от баба.
Стиска със внимание в хватката си слаба
сенки и съкровища пообезценени,
векове пропуснати и минутки спрени.
Бие се отчаяно с новостите груби.
Побеждава времето, след което губи.
Лъжат я очите й, а ушите мамят.
Първо – сладки спомени. После – вечна памет.

 

Лошо стихотворение

 

Приемането на помощ
изисква време и сили.
Повярвайте, ще запомня
какви сте щедри и мили.

И колко съм благодарна,
и колко се подобрявам.
И всичко, всичко е вярно!
Но чувствам, че се смалявам,

топя се, свивам се, съхна,
превръщам се в какавида,
не знам къде да се пъхна,
как мога да си отида,

да стана сянка, безшумно
през входа да се промъквам,
да идвам само по тъмно,
изобщо да не изпъквам,

да стягам своята броня,
без никой да я оглежда,
сама страха си да гоня,
да си създавам надежда.

Крепя се почти удобно
на мускули, бяс и воля.
Добре съм! Мерси подобно!
Не ми помагайте, моля!

 

Трудно е да бъдеш дума…

По идея и вдъхновение от Иво.

Трудно е да бъдеш дума
в глупав и лъжовен свят.
Ти се мъчиш да си умен,
те те дърпат все назад.

Казват те в обратен смисъл,
ползват те със задна цел..
Някой криво те записал,
друг пък криво те прочел.

Трети тъй те е цитирал,
сам не можеш се позна.
Сляп на тъмно те гримирал,
глух те чул сред тишина.

По въпроса с правописа…
Той е болен, тъп въпрос.
Зле ти става и те втриса
с автор, граматично бос.

А редакторът те реже,
и те мачка, и те кълца.
Друг пък, прекалено нежен,
над останките ти хълца.

Извратени преводачи
бавно те въртят на шиш.
Ако нещо друго значиш,
най-добре да си мълчиш.

Да си дума е прокоба.
Да си дума е съдба.
Роб си в речника на роба,
на слугата си слуга.

Ако политик те сдъвче,
си изплют и погнусен –
жребият ти е такъв, че
си оставаш омърсен.

В сух доклад ти е затворът.
В кома си във скучна книга.
Мило с теб да си говорят
хората – това ти стига.

В приказка да те разкажат.
Във писмо със случки стари.
Нежността ти да покажат
в хайку – като във хербарий.

Да си дума е щастливо,
ако мъдрост вложат в тебе.
А от всичко най-красиво е
да те изговори бебе.

 

Австралийско стихотворение


Скалъпен бар. Ехиден барман –
ехидна по душа и вид.
Долива. Дава вид, че вярва.
Зелен алкохолик сърдит –

раздърпан, потен крокодил
думти по масата с юмрук.
– Тук предостатъчно съм бил!
Дотук бях. Махам се оттук!

Тинясвам сам и без компания,
без сродна родствена душа,
и сам си давам обещания,
които сам ще наруша.

Австралия ми е родина,
но не предлага кой знай колко.
Не ми се вярва да загина
от малко носталгична болка.

Разлиствал съм дебела книга.
Веднъж изядох географ.
Потеглям. Гълъбите вдигам
и прав ми път! По пътя прав

каквото и да ме очаква,
ще бъда по-добре от тук.
Ще се замогна. Ще заякна.
Като се върна, ще съм друг.

Настръхва ми гърбът в момента!
Да пипне – на! – който не вярва.
Моментът заслужава мента…
Отново той юмрук стоварва

на масата – подскачат звънко
засъхналите празни чаши.
И барманът, подсмихнат тънко,
долива, без да се изплаши.

С език зелен, с очи червени,
единственият му клиент
мърмори нещо замъглено
за път, за мента, за момент.

На континента зле населен
да си ерген си е проблем.
Наблизо няма път, ни село,
а крокодилки пък – съвсем.

Пред ментата си крокодилът
кълне се, че го чака път,
и пуска корени, безсилен,
и само дните си вървят.

 

 

Дали лятото свършва

Лековито, дъждовно,
все по-малко остава,
помрачняло, гръмовно,
все по-хубаво става,

от искри заслепено,
във прегръдка приспано,
в празник засуетено,
подарено, избрано,

писва, бие се, тича,
среща поглед в тълпата,
като мед се разтича
и подслажда тъгата,

зрее, рони се, капе,
хрупа бучки лед, пари,
и копнежи го хапят,
и му пеят комари,

общо, слято и цяло,
вдъхновено и силно,
в самота подивяло,
аскетично, обилно,

тежко непоносимо,
вероятно последно,
безнадеждно любимо,
ще изчезне безследно,

щом петелът прекърши
глас на крайната нота,
лятото ли ще свърши,
или свършва животът?