Тук.

 

Още мисля за теб.
Вече нищо не казвам.
Тръпка, тайна и трепет.
Как красиво залязва…

Виж, черешата зрее!
Това копче се скъса.
Дали помниш къде е…
Недовършено, късо,

глас без глас, звук беззвучен,
дума в гърлото свита.
Търпеливо се уча
тишината да питам,

да усещам – по смисъл,
по беззвучния звук –
все едно къде, ти си
още тук. Още тук.

 

Вече е вечно

 

То няма граници точни
и собствена територия.
Не знае, че е започнало,
а вече пише история.

Записва я, но на пясъка,
и после с крак я изтрива.
Запалва огън. Загася го.
Завива се и заспива.

Отвива се и премръзнало
дочаква изгрева ранен.
Лентяйства. Диша. Не бърза.
Решава си да остане.

И тъкмо свикне и пусне
листа и корен невидим,
и стане зряло и вкусно –
решава да си отиде.

Животно, птица и риба,
обувка, лодка и къща.
Непоносимо, невидимо,
направено за прегръщане,

то няма герб, нито знаме,
и от държава в държава
върви, омайва и мами,
променя се, продължава,

вълшебно прелетно лято,
искрящо, златно и течно,
изчезва, точно когато
решиш, че вече е вечно.

 

Когато животът подражава на изкуството…

 

 

Еми…., мия си ръцете, но коремните бацили все пак успяха, и сега … Ох. Ама поне се подсетих за песните от пиесата и си ги тананикам, бледа и героична като Жана Д’Арк.

Хайде, заемайте място във ложата!
Първият номер: бацили по кожата!
Лепкави, мърляви, кални и прашни,
ние настъпваме и сме безстрашни.
Като войници поставяме мини
в малките ранички и драскотини,
ние сме с терористични умения,
правим сърбежи, че и възпаления,
и предизвикваме гадни инфекции.
Нека човекът се мъчи с инжекции,
да се превива, останал без сили.
Ние сме славните кожни бацили!

Тъмно и топло. Какво е това?
Куркане чувам, усещам черва…
Чудя се днес накъде да поема?
Мили бацили, сега сме в корема!
Щом за бацилите стане той къща,
почва човекът така да повръща,
толкова лошо и гадно му става,
цял се поти, даже позеленява,
почват го болки и остри бодежи,
сякаш на обед е ял таралежи,
цял се превива, останал без сили.
Ние сме славни коремни бацили!

Кихане, кашляне, ох и подсмрък!
Щип по нослето! В оченцата брък!
Бебета, батковци, майки и баби,
всички са просто безпомощно слаби.
Щом ги докопаме, почва забава:
тръшват се болни и лошо им става.
Кихнат ли – в миг от носа им политаме,
и от човек на човек все си скитаме,
с хрема и кашлица ги заразяваме,
и завладяваме, и загрозяваме,
и им изпиваме всичките сили.
Ние сме славни, велики бацили!

Но за финал да припомним все пак!
Чуйте! Сапунът е нашият враг!

Ох.

 

Беше им писано да са чорапи

Картинка

 

Беше им писано да са чорапи.
Денем да топлят детските лапи,

нощем да спят във праха под леглата.
Само че те надхитриха Съдбата.

Станаха кукли. Накратко – куклясаха.
Ших ги, ръцете ми чак каталясаха.

Боцках с игла – даже с мигла не мигаха.
Те във света на игрите пристигаха

и за да дойдат тук – всичко търпяха.
Аз им помогнах, но те пожелаха

вместо чорапи да станат човечета.
Сторихме нужното, ето ги вече. Та

исках да кажа – в реда на нещата
е да не се примириш със Съдбата,

и до сега да не си бил човече, но
то да не стане, каквото е речено,

да си бил гадче, например, орисано,
пък да не стане, каквото е писано.

Баба ми вари сладко от спомени…

Баба ми вари сладко от спомени.
Огнището е между две тухли на двора.
Лошите спомени хвърля в огъня.
Кадят! Лютят!
Сладките спомени –
в голямата бяла тава,
калайдисана,
бяла като монета от царско време,
лъскава като луната.
Баба ми вари сладко от спомени.
По бялата й коса полепват сажди,
полата й мирише на пушек.
Аз съм й любимата внучка.
Аз й нося името,
тя ми носи чинийка с розова пяна.
Бръмча край баба си като
кафява пчела.
Сладкото се избистря.
Капва една сълза
върху розовия ми нокът,
мигът е гъст течен кристал.
Баба ми си отиде,
аз мириша на циганка,
сладко.

Мравка на море

Тя е дребничка и черна.
Пети ден е на морето.
На брега в една таверна
тя допива си шишето.

На салфетката си бяла
нещо кратичко записва.
Рамене загръща в шала.
Духва вятър и се плисва

весела вълна, и мокри
и шестте й черни крака.
Мравката е с бяла рокля.
Нещо романтично чака.

То не идва, то й бяга –
щом е на море самичка.
И душата й се стяга
от почивка и от всичко.

Утре се прибира вкъщи.
Ще работи пак на смени.
По лицето й намръщено
и по нейните антени

вече не тъга, а смелост
се чете и се изписва.
Мравката с високо чело
е красива! И й писва

да е сам-сама на плажа!
Иде й да се развика…
Няма на кого да каже,
че не я обича никой.

Пъха писъмце в шишето:
”До кога ще съм сама?!?!”
и го хвърля във морето.
И потегля към дома.

 

 

След работа

 

Сажди от обиди черни
и от приказки неверни,
дим от глупави раздели,
ядове недогорели,
пепел от писма любовни,
блясък от искри лъжовни,
лъх лютив, перо от пламък,
зло, задрямало под камък,
сън, над детско чело сведен,
клечка от кибрит последен,
огънче, пробило здрача
носи коминочистачът
в куфар.

Качва се на влака,
сам в купето кротко чака
да отиде предалече,
да не се налага вече
да се сблъсква с чернотата,
с тъмнината на тъгата,
да преравя пепелта
от любимите неща,
по комините да тегли,
да го милват с ласки бегли
пушеци от кратки чувства.
Иска му се да почувства
сигурност. И пръст. Трева.
Да изсипе след това
куфара.

Да наблюдава
как димът се разпилява,
как скръбта се поразрежда,
малка мърлява надежда
как отнякъде изскача.
После коминочистачът
ляга и до сутринта
диша с лекота.