След цял ден облаци и вятър се прибрах, Дали приготвяше вкусни неща, а аз й бърборех с думи от разни езици, изведнъж забелязах, че нещо става на терасата, погледнах и там беше той.
Залезът беше там, търкулнат на дъното на улицата, подскочил над морето, направил няколко жабки и се показал в процепа между боровете отсреща и ниските облаци.
Обух маратонките на босо, метнах си якето, хукнах по стълбите, върнах се за ключовете, изтрополих пак надолу, тряснах вратата, изскочих на улицата, а там всичко сияеше в тъмно оранжево – колите, тръбите на скелетата, прозорците, паветата, изтъркани от ходене.
Вървях към него и го снимах, слънцето се скри, после се показа още веднъж за малко, наистина го направи, беше лично и специално.
Залез.

То ни показва най-хубавото си лице.

Днешният дневник е следобедник и вечерник, защото преди това си носех фотоапарата, но без карта. Той без памет, явно и аз без.
Но другата разходка беше подобаващо вълшебна.
Я! След месец ще имам честит рожден ден! Просто споменавам.

Да направя нещо като дневник със снимки от Стрьомстад?
Аз долетях, имах си приключения по пътя, и изобщо не се загубих.
Това съм аз.
Тук е много хубаво. Не искам нищо да оценявам, нито да сравнявам, нито да описвам. Ще слагам в блога по някоя снимка и ще почакам мислите ми да се избистрят, а въодушевлението да се натича и навика, пък да легне да поспи, и тогава ще видим ще ми дойдат ли умни думи.

И се събуждам аз в Бургас… болнаа… Както казва Людмил Станев, Цистит рожден ден!
Ни в морето съм влизала, ни нищо. Непредизвикана, непредизвестена гадост. Добре, че Дима ме беше настанила в един апартамент на улица „Райна Княгиня“ („Къде си развява байрака, Мария? На улица „Райна Княгиня“ си го развявах, защо?“ – ето този хипотетичен диалог можеше да водя, но няма, защото ми беше лошичко). А тази улица излиза точно на „Богориди“, и там има аптека с добра аптекарка, която ми даде разни видове хапчета, които аз още зобя, и до вечерта вече се бях подобрила.
Но като споменах Людмил Станев, знаете ли какво стана! На другия ден, на четенето във Варна, той дойде! Гери го покани лично, по моя молба, и той дойде.
Дойдоха в книжарница Сиела чудни хора. Плакаха повече от бургазлии, и повече се смяха. Доволна съм. Запознах се най-после с Диляна Денева от Аз чета, с Гери от Истанбул, с приятели от истинските, с които съм си писала, но не бях се срещала до сега… Как да изброя, като не искам да изброявам, а да прегръщам?
И най-много от всичко искам да се видим пак.
Гери, Зоре и Ива от Жанет45 се погрижиха за всичко – да намерят най-добрите места с най-отзивчивите домакини за всяка среща, да има книги, да има вода за пиене, да има само радост и никакви притеснения. Аз съм облагодетелствана и много благодарна. Страхотни сте!
Освен това Бела също беше там, а аз обичам Бела.
Прилагам снимки, взети от фейсбук. Обърнете внимание колко съм ефирна – това е, защото преди срещата ме радиоразпръснаха в ефира на БНР, радио Варна.
Не мога да спра да се усмихвам.
От Алеята си тръгнах с книги на Патрик Нес и на Нийл Геймън
PS Мидите от заглавието бяха на вечеря.

Това имах на ръката си аз, Елка ми го изрисува.
Но това съвсем не беше всичко.
Пътувахме с Гери и за пръв път в живота ми Бургас се оказа удивително, прекалено, направо обидно близко, стигнахме за пет минути, хем спирахме да бера слънчогледи, да си мием ръцете, да ядем банички и каквото още си щем.
Стигнахме до 8mamas две минути преди да запраска страхотен дъжд и заради него не успях да видя Ели в Хеликон, затова пък се настанихме в клуба и аз имах цял час да гушкам сигналната бройка на „Разбойникът плъх“, приказна книжка имаме вече, ура!
И като заидваха едни красиви хора. Повечето ги познавах от преди, вече познавам всички.
Не знам как точно става, но още от първата дума усещам много силна емоционална връзка с хората пред мен и сигурно затова все се заричам да не споделям тайни, и всеки път по някоя тайна си остава между нас. Усещам го като нещо красиво, което се случва, все едно там израства едно красиво невидимо дърво. Глупаво ли е? Така си го представям.
Много ви обичам.
И после като поляхме обилно тази розова книжка с хубавото розе на Дима… как да не се оставиш да те татуират.
Следващият ден си беше мой, за почивка, милване на улични котки и други леки удоволствия. Недялко Йорданов ме прие на гости в удивителния си дом. Вечерта бях в хотел „Приморец“ на срещата с Георги Господинов.
А това беше само една третинка от пътуването.

Колко много свят има за откриване!
С джип до Свети Илия, с челник и гумени ботуши в Лепеница, с изумление към себе си – ама аз верно ли се спуснах с въжения тролей?!
За три дни минахме през един връх, две ждрела (новата ми най-любима дума -ждрело), три пещери – Лепеница (окаляни от горе до долу и навсякъде); Ягодинската (удивителни форми от капеща вода, досадни смешки на екскурзоводката); Дяволското гърло (къде се губи водата, все пак?!).
Най-свеж изгрев – през прозореца на влака.
Най-вкусна храна – пататникът в Триибрия (хотел за душата).
Най-много крещях – отзад на джипа към Орлово око.
Най-гнусна гадост – препарираните лисици в народни носии.
Най-щастлив миг – всеки път, когато Иво се засмее на шегите ми, когато ми изпревари мисълта и когато просто той съществува.
Най-весела изненада – когато и аз се спуснах по на Батман пряката пътека.
Най-красив боб – онзи, дето цъфтеше в Борино.
Най-неочаквано уютно – край огъня в Триград с лица, изгорени от слънцето.
Най-кално дупе – моето в Лепеница.

Хора, никакво умиране! Знаете ли колко хубости очакват да ги видим.

Ще ви кажа.
Щастливите времена са, когато има кой да дойде да те прегърне, кой да те извика, кой да те посрещне, когато има кой да поплаче и да се посмее с тебе, когато има кой да ти попее и когато има кого да обичаш.
Например Русе и аз.

Никога няма да забравя как, след всичко, след всички сладки часове, накрая, Михаела и Василена ми попяха.

Красив град е Русе.

Била съм там, в дома на хората и книгите при Ваня Хинкова, вече много пъти през тези 8-9 години. Виждам как растат децата на приятелите ми, защото аз имам приятели там. Радвам се на новите лица. Прегръщам си букетите, рисувам котки, трепя комари, вечерям в „Кралска закуска“, казваме си тайни със Събка и си говорим за офталмологичните проблеми на чорапените зайци с Нели, докато Йоанна е на море, а Ива също липсва, защото е заета да подстригва кучета… Имам си живот в Русе, имам повече живот с всяка нова среща.

Вече ми липсвате ужасно. Такива сте!
Слава Богу, вие сте точно такива. ❤

да си жив.

Пиша сега и знам, че този миг няма да се повтори. И знам, че утре ще прочета какво съм написала (не го трий!!!) и не, няма да го изтрия.

Любовен ден.

Защото беше горещо, но в един момент седях на една зелена пейка, гледах ружите, подухваше ветрец и настръхнах.

Защото пих кафе с майка и с нашата приятелка другарката Благоева в пълно разбирателство.

Защото имам повече любов, отколкото сърцето ми побира.

Защото.

И защото се прибрах далеч след полунощ от стадион Берое, от генералната репетиция на „Набуко“, защото Верди, защото Миленка и Яничка, защото Петя, защото бях между избраните;
и нямаше комари, а изтичах за бялото вино от хладилника – стадионът е точно до нашия блок, и от терасата светнах на Яничка с фенерчето, а тя беше сама на бяла седалка, насред Б от „БЕРОЕ“, защото режисьорът тичаше като луд по сцената, а Набуко е божествен в тази постановка,

защото в моето сърце има място за всичко това

Благодаря.

Ето ви малко снимки от репетицията, представлението е на 8 юли, неделя, отидете, този живот не ви е даден само за глупости, направете още нещо красиво с него.

Професия – чудо.
Чертаеш си едни неща на компютъра, а после отиваш и виждаш, че са се превърнали в сграда. Сигурно е страхотно чувството, че имаш принос за такова нещо.
Иво до Диаманта.