Костенурково-зелени
са дърветата одрямани.
По стъблата им, по мене,
по изстиналите камъни

слънцето подхвърля блясъци
като хладна лимонада.
В кафенетата по масите
никой днес не ще да сяда.

Вече е студено. Клоните
са увиснали от влага.
Тук-таме листа се ронят.
Котка неохотно ляга

на земята, после става,
после хуква възмутено.
После слънцето престава.
После – всичкото зелено.

Храбра млада костенурка
с лъскав фотоапарат
в приключения се гмурка
(две напред – една назад)

В куфара й – рокля бална
с цвят на паднали листа
Тя е плавна, танцувална,
но й пречи скромността.

Тиха е, цени уюта
и сега, на дълъг път,
в корабната си каюта
украсява всеки кът.

Сувенири, талисмани,
чашки, романтичен шал
От респект към капитана –
поглед нежно заблестял.

И че се е престрашила
да се грабне да пътува,
някак е задълбочило
радостта, че съществува.

Тя се смее, тя сияе
и предметите прегръща,
и не ще да си признае,
че й се прибира в къщи.

Костенурката не искаше да идва пролет.
Тя обичаше онова нежно усещане, когато тревичките се пъхат между пръстите на краката й. Устата й примляскваше само при мисълта за сок от млечка, а очите й се притваряха от спомена за пролетно слънце, от което да примре на припек и да пие топлина с цялото си тяло…
Но костенурката не искаше да идва пролет, защото знаеше, че е дебела и грозна.
Тя имаше цял сандък с красиви тънки дрехи, но как да ги облече? Нали ще се види уморената кожа по вратлето й. Нали коремът й ще прелее и ще закрие скъпоценната тока на колана. Нали ще й се очертае шишкавото дупе, нали… Нали всичко!
Костенурката гледаше календара, смучеше къпиново вино направо от шишето, отваряше прозореца да подуши новия свеж вятър, хълцаше дълбокомислено, пак гледаше календара. Загръщаше се по-плътно в палтото си, широко като гардероб, и потъваше в мисли. Да, сигурно е, че пролетта ще дойде, показно красива като пеперуда, натрапчива като щурец, лакома като пчела, жадна за внимание като светулка, ще блести, ще мига, ще си показва
хубавото зелено тяло, ще се гали в листата, ще се съблича, цялата в светлина, ще се потопи в потока, ще се катери по дърветата, съвсем гола, пролетта.
Костенурката отваряше сандъка с летни дрехи, разгръщаше ги и без да ги премери, отново ги прибираше обратно, между стръкове лавандула и тичинки от липа.
После открехваше прозореца и златистите й очи наблюдаваха пришествието на пролетта с чувство на кротка обреченост.

Котешки брошки от филц.
Намислила съм довечера да направя една костенурка 🙂

Малко, шашнато, съшито с бял конец:

Това е новооткрит ендемичен вид слонове.

Срещат се в района на стадион Берое.

Близостта с квартал Лозенец обяснява склонността им да се кичат безмерно.

Навиците им все още не са добре изучени, но има хипотеза, че се придвижват с пърхане на ушите и се хранят с нектар от цветя.
Засега е изпратен екип от пилета, които наблюдават поведението на слоновете.

Хубави слонове са те.

В града имаше един зелен канал с каменно дъно и каменни стени. От двете му страни растяха тополи, а в самото му корито надничаха и пропълзяваха храсти, които напролет цъфтяха със ситни жълти и бели цветчета.
По дъното му имаше големи заоблени камъни, а също и по някоя автомобилна гума, врата от хладилник, спукана топка, заплетена в корените. Имаше и други загадъчни и интересни неща, но те всички постепенно се бяха покрили с искрящо-зелени, леко лигави водорасли.
Част от водите на канала се отклоняваха и през една решетка се вливаха в малко езеро.
Тук водата се успокояваше. Няколко върби постоянно се оглеждаха в нея. По брега на пейките седяха баби, във водата скачаха жаби. Бабите и жабите си говореха и си разказваха клюки, невалидни от 35 години, но не се слушаха взаимно и така поддържаха интереса си едни към други.


Езерото беше уютно и меко като стар хол със спуснати плюшени завеси.
През водораслите му тихо плуваха рибки. Те се бяха промъкнали между решетките заедно с бързата вода още докато бяха малки, а после в сумрак и тишина растяха, докато станат големи-големи, колкото палец на бебе.
Нямаше кой да ги възпитава, тъй като те живееха самички, без възрастни риби – защото решетката беше тясна и едри риби нямаше как да се промушат в езерото. Единствено натякванията на жабите и охкането на бабите по пейките, денем и нощем.
А жабите и бабите са нерешителни. Те стискат времето, а то се разплита и им се изплъзва, и свършва като сгрешена плетка.
Затова всички бабешки и жабешки съвети бяха страхливи – не се показвай навън, яж, яж, облечи си още една жилетка, яж си супата от водна леща, скрий се, я по-скромно, не си върти така опашката, яж, не ходи с мокри чорапи.
Рибките бяха старателни и искаха да послушат всички съвети на по-възрастните, но понякога се затрудняваха. Например това с чорапите…
Има още →

Като семки ги люпя!
Само че днес съм затворила люпилнята, защото е Задушница.
Ние казваме не Задушница, а Задуши.
Аз не мисля, че моят смешен и безсмислен труд може да огорчи мъртвите, но майка ми се сърди, а аз я харесвам повече, когато не е сърдита.
Затова днес няма да шия, а ще мисля и ще пиша.
Което очевидно работа не е.

Видях ги ето тук.
Подсилих ги отдолу с подложки от плат и им сложих игла. Стават и за фибички и диадемки. И за мартенички.

Мисля, че би могло да се носи и като брошка от две части, леко топнато в джобчето на ризата. 🙂

– Къде отивате, малки пиленца?
– В Шумен, в Шумен, в Синия магазин!!!

in colours
🙂