Празниците са ми най-тъжните дни, а Нова година ги бие всичките по тъга, защото се стои до 12, а и след 12 – до още по-късно, зависи кой колкото тъга може да носи.
Когато бях детенце, това бе денят, в който се събирахме, идваха роднините ни от Чадър могила – никога повече не сме се събирали толкова много хора у дома.
Цял ден готвене, нафтовата печка бумтеше още от сутринта, събуждах се и я чувах от леглото си – от кухнята се влизаше в детската ни стая.
Баба ми – аз й виках майка Мими – правеше тиквеник, баница с късмети, кюфтета,наденички, баклава, маслена торта, всичко! Събирахме се няколко деца – кака, братовчедите.
Играчките за елхата стояха в един кашон, увити в памук и в станиолено-хартиени гирлянди, по които си личаха следи от някогашно подпалване на елхата – затова имаше и свещички, но те не се палеха. Никога вече. И няколко големи шишарки от една почивка в Костенец, на която бяхме ходили преди години. (Ето тук има снимки на някои от играчките: https://mdoneva.com/2015/12/05/nostalgichnakoleda/)
Гледахме черно-бяла телевизия. Майка и татко се преобличаха като цигани и танцуваха. Червеното дайре още е някъде тук.
Татко наливаше вино от нашето лозе. Изразът е „Ще пусна една бокара”, значи „Ще сипя една кана.” Виното, пуснато на свобода, развеселяваше всички, които пиеха, майка и татко не са пили никога, ние също, нали сме деца.
Спомням си миризмата на елха, на гости, които влизат у нас със студени дрехи, шаренето между кухнята и хола с пълни чинии в едната посока и празни – в другата.
Ние махахме чергата от коридора и се пързаляхме по гладката мозайка по чорапи.
После идваше Новата година и часовникът биеше.
Гледахме речта по телевизията и после пускаха химна, нали? И черно-бяла заря. И онова хоро.
Сурвакахме и ни даваха левчета. Гледахме зарята в студа на терасата, палехме бенгалски огън и го хвърляхме долу. Веднъж всички се прибраха, а аз останах навън, беше много, много тихо, снегът беше черен, но блещукаше, небето беше черно, но светеше. Толкова се вълнувах, че се разплаках.
Съседите идваха у нас и ние ходехме у тях след 12 часа, наливаха вино и се поздравяваха, дори в най-ранните години играеха хоро пред блока, боже, какво време е било.
Преяли до последно, избирахме по едно парче от баницата, да си видим късметите, но никой нямаше сили да го изяде и парчетата оставаха в тавата за утре, разровени и малко понахапани. Но пък на баклавата никой не прощаваше – колко дни сме я обикаляли като гладни вълци, а баба ми увиваше тавата с вестник и я криеше я върху гардероба, я под леглото – поне два-три дни по-рано, да си попие сока. Така че нямаше прошка за баклавата, неее!
Рядко гостите оставаха да спят у нас, те си тръгваха, ние с последни сили раздигахме, майка и майка Мими с голяма гордост не пропускаха да кажат, че никой не си ляга, преди да е разтребено и чиниите да са измити, „като станеш на другата сутрин, да ти е приятно”.
Играчките от Съветския съюз още са в онзи кашон, но от години не съм ги вадила, прекалено крехки са чайничето, прожекторите, жълъдчето… по-добре да си стоят на сигурно място. Не ни идват гости.
Майка Мими я няма, дядо Христо го няма, колко много близки си отидоха. Съседите едва ли ще дойдат да се поздравим. Вече не сурвакаме ние, нас ни сурвакат… ако има кой.
Ако съм с майка и татко, кака ми я няма. Ако съм при нея, мене ме няма вкъщи. Нова година отдавна вече се посреща не с бенгалски огън, а с телефон в ръката, да се чуем.
И пак е най-хубавият празник. И много лесно се разплаквам. Честита Нова година.
кака Иви
Мария Донева 