Лятото отива на гурбет.
Скрива под езика две-три ноти,
взима куфар, смелост и билет
и навън отива да работи.

Изкатерва делничния ден,
вечерта звъни с усмивка бледа.
И гласът му май е променен –
от водата и от сладоледа.

Или от обичания звук,
който хуква в кабела проточен.
Лятото сънува, че е тук.
Че е шумка в ледено поточе.

Щъркелът на него му е брат,
само той езика му разбира.
Те една квартира там делят
и пари за пътя си събират.

Върнат ли се – пак като преди.
Ех, какъв живот ни чака, братко…
Лятото багажа си реди.
У дома! За лятото…
За кратко.

Маковете тичат след колата
с алени изплезени езици.
Лумналото ароматно лято
се разпада на искри от птици,

на пера от огън, на жарава,
на възторг, на радост, на красиво.
Пътят се извива. Притъмнява.
Ние се топим. И си отиваме.

Мария:
Със трепереща брадичка,
сякаш че ще се разплаче,
охлюв зад листо наднича
и през сенките прекрачва.

Посивял от жега, потен,
разкопчал непрана риза,
той е толкова самотен,
че от къщи не излиза.

Той от нищо няма нужда.
Той почти не пазарува.
Още в тъмно се събужда,
и до вечерта кротува.

Със пердета на очите,
с вейка от метла в ръката.
той едва праха помита,
и посяда на земята.

Пази си едно забравено
копче от палто на мравка.
Той е домакин по навик.
Той е охлюв във оставка.

ТТ:

Както и да го осукваш –
охлюв бавен, сив и скучен.
Часове ще дреме тука,
иначе не е научен.

Тънки жички бистра лига
в ъгълчето на устата.
Гледа дълго без да мига
някъде отвъд нещата.

Тялото му – прекроено,
в кръста с характерна чупка.
Стихнал, свил се примирено
в костената си черупка.

А прозорците му – прашни.
Посивели са стъклата.
Прави нощите си страшни –
насаме със самотата.

Нито радост, нито болка.
Само копчето забравено.
Мравката… отдавна… колко?
Нейно копче… изоставено…

Гората цялата е в гледки,
а клоните са като клетки,

но без решетки, без вратички,
и там гнездят свободни птички.

И там вървят свободни хора.
Те имат хубава умора.

Те имат слух, за да долавят
какво поточетата правят,

и билките какво си мислят,
и как листата се избистрят,

за да пропуснат светлината.
Чист слух – да чуят тишината.

Да я допълнят със въздишка.
Като картинка в детска книжка –

река, дървета, склон. Малини.
И водни кончета – свръх-сини.

Свръх-бързи. Скъпоценно златни.
Летящи мигове приятни.

И мост. И тихичка пътека.
И спомен – как вървим полека.

Под всяко камъче живее
една душица грозновата.
Но за да разбереш къде е,
ела, качи се в планината.

Вземи си хляб. Вземи си яке –
на лятото изтича срокът.
На буца пръст в реката чакат
две жабки, малки като нокът.

Гората е съвсем спокойна,
притихнала и уморена.
Дърветата са още стройни,
все още млади и зелени.

И светлината ги облива.
Ела – и теб ще те облее.
Тревата даже е щастлива,
че съществува и живее.

Не мисли, а расте нагоре
и диша въздуха изстинал.
И няма повод да говориш.
И си доволен без причина.

Август ме дели от есента.
Август неумело ме закриля
и ме спира да не отлетя,
докато не съм събрала сили.

Милва ме. Косата ми плете.
Носи ми от облаците глътка.
Аз съм му жена, но и дете,
а пък той е целият прегръдка.

Много скоро ще избистри гроздето зърна,
и ще влезе август – остър лъч от светлина,
сладостта ще го прегърне мокро, изведнъж,
ще се върне като чакан и обичан мъж.

„Очи за красотата“

Щастливото стихотворение
е чужденец – летовник.
То тананика от вълнение
и ходи без часовник.

То е спокойно и усмихнато.
Пътува без багажи.
Обидят ли го – ще притихне то,
без нищичко да каже.

То се поглежда в огледалото
и знае, че е сладко.
То е една минута цялото –
задържа се за кратко.

Щастливото стихотворение
оставя леки знаци.
То всеки път е в настроение.
Привлича особняци.

Но не държи да е в компания.
И често е самотно.
То има простички желания.
Разбира се с животните.

То няма цел и намерения.
Под шала крие рана.
Сред другите стихотворения
е като бяла врана.

На шията му тупка веничка.
Изглежда леко лудо.
То е едно обикновеничко,
нормално малко чудо.

Ах, то е толкова малко –
потъва цяло в тревата.
Крачета като писалки
и гръбче с фина позлата.

Уши, които внимават,
опашка като ветрило.
Такова конче минава,
премигнеш – хоп! – и се скрило.

Тревата ври и ухае,
погледнеш – хоп! – лайка бликне.
И само майка му знае
къде е, как да го викне.

Такова конче изящно,
в сърцето – хоп! – ще ти влезне.
И е красиво, и страшно –
че може – хоп! – да изчезне.

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

Жегата пие от мен
и ми взима от влагата,
пари звънтящият ден,
светлината се сляга,
облаци ниски, мъгла
и жужене на пясъци,
страх като остра игла
и тревога на тласъци,
жълта и суха трева,
прах дори под клепачите,
охлюв съм, дишам едва
и не мога да плача.
Въздухът мазен и сух.
Нито лъх от движение.
Гръмва следобедът глух
просто от напрежение.

Едно врабче притихва
до златния му глезен,
и юли се усмихва,
чаровен и разглезен.

Щастливо се съблича
и тялото му свети,
когато се затичва
да скочи във морето.

Тука нямам обхват.
Тука съм необхватна!
И смълчаният свят
по пътеката лятна

се катери със мен
и разкрива простори.
И не е уморен.
И се водим нагоре.

Дребни птици хвърчат
сред трептящи брезички
и докато мълча
си говоря със всичко.

.

Утро, много си добро!
Утро, много си красиво!
Дъжд проливен, из ведро,
плисва върху всичко живо,

и дъгите му блестят,
и със светли капки гали
роклята ми на цветя,
цопащите ми сандали.

Мокър и разцъфнал ден
със окъпано начало,
с тъмен кичур, залепен
върху челото ти бяло.

Посивялата трева
във зелено боядисал.
Мокри сме и затова
да се бърза няма смисъл.

Нямам страх и нямам мрак.
Мокрите ти длани сричам.
Утро, заедно сме пак!
Утро, много те обичам!

‘