Една минута тишина,
един случаен миг покой,
спрях за малко да почина,
и без повод и причина
осъзнах:

кога ще чуя пак
твоя сладък смях,
дали ще те докосна
отново
поне веднъж?

Не помня вече от кога
съм така без теб,
с една кънтяща празнина
във моето сърце.

Тъгата ми живее тук,
познавам кроткия й звук,
походката,
с която
върви до мен и нещо ми говори.

Сърцето ми мълчи,
не спи
и не зная как
да се примиря
и пак
да съм щастлив.

Аз съм добре, не знам защо
днес
пак ме заболя
една самотна празнина
за теб в моето сърце.

Една минута тишина,
един случаен миг покой,
спрях за малко да почина,
и без повод и причина
осъзнах:

кога ще чуя пак
твоя сладък смях,
дали ще те докосна
отново
поне веднъж?

Не помня вече от кога
съм така, без теб,
с една кънтяща празнина
тук, във моето сърце.

В моето сърце…

На маса и на път. На празник.
На работа. Сама. Сред хора.
Отдръпвам се незабелязано,
поемам дъх с очи затворени
и зад клепачите проблясва
лице, което обожавам.
Къдесилипсвашмиужасно.
И пак денят си продължава.

Вървя си към работа и си мисля каква мила майка имам, колко ми е хубава, колко ми е добричка. Каква е сладка сутрин, и татко и той – всеки път, когато излизам, стоят на терасата и ми махат за довиждане, докато се скрия зад съседния блок…
Я да й звънна да й кажа, че я обичам!
Звъня й на мобилния – не вдига.
Звъня на татко – не се обажда.
Нищо, може да са по терасите или в банята. Обаче като се обадя по домашния телефон, няма начин да не чуят. Той звъни като корабна сирена в задръстване на кръстовище насред буря с гръмотевици. Мисля, че свири „Малка нощна музика”, но не съм напълно сигурна, защото като звънне този телефон, тичам към него със запушени уши, толкова е пронизителен звънът му.
Звъня – не вдигат.
Ох, преди 20 минути тръгнах от къщи, нямаше да ходят никъде, какво е станало, защо не се обаждат тези хора?
Звъня на единия телефон, на втория, на третия. Нищо. Звъня пак, пак нищо.
Вървя неубедено към работа, после се обръщам на пета и тръгвам обратно към къщи, без да спирам да ги търся по телефоните.
На средата на пътя майка – о, небеса! – вдига.
– МАЙКО!!! ЗА КАКВО ГИ ИМАТЕ ТЕЗИ ТЕЛЕФОНИ?!! КОЛКО ПЪТИ ТРЯБВА ДА ЗВЪНЯ?! КАКВО ПРАВИТЕ? ПОМИСЛИХ, ЧЕ НЕЩО Е СТАНАЛО!!! ТАТКО НЕ ЧУВА, ДОБРЕ, АМИ ТИ КАКВО ПРАВИШ?? АМИ НОСЕТЕ ГИ СЪС СЕБЕ СИ ТЕЛЕФОНИТЕ, ИМАШ ДЖОБОВЕ, НОСИ СИ ГО НА ВРАТА, АКО ТРЯБВА! МОЖЕ ЛИ ДА МЕ ПОБЪРКВАШ РАНО СУТРИНТА?!!!!!
– Добре де, не съм чула. Извинявай.
– Добре де, нищо не е станало. Ти извинявай.
– Ти всъщност за какво се обаждаш?
– Ми… Да ти кажа, че те обичам.
– И ме разкарваш за тази глупост?! Ти си същата като баща си.
И аз й тряснах телефона.

Сега се чудя… Да й се обадя ли пак?

Катастрофи, войни и взривени недели.
У дома се върни. С мен недей се разделя.
Страховете налитат. Маршируват омрази.
Искам да се опитам някак да те предпазя.
Ветровете са бесни. Дъждовете са груби.
Ако знаеш къде съм, няма да се загубиш.
Аз си търся утехи в разцъфтялата пролет
и се вслушвам във ехото. На кого да се моля?
Безразлично небето – ни помага, ни пречи.
Аз съм тук, а детето ми е ужасно далече.

Мили мои деца!
Пиша ви, защото ми беше много трудно да се отдалеча от къщичката ни. Ако се върна и ви видя, не знам дали ще мога повторно да измина същия път. Пощата е бавна, докато писмото стигне до вас, и докато получа вашия отговор, ще минат няколко дни и ще имам време да помисля.
Знаете, че баща ви замина отдавна и не се е обаждал. Остави ме сама със седем палави деца. Казвала съм ви, че е на работа в чужбина.
Но не е така.
Баща ви живее в съседната гора с една овца.
Не го упреквам. Разбирам го. Той не избяга от мен, а от вас. И на мен много пъти ми се е искало да се спася. Седмина сте. Седем момчета. Всеки на свой акъл, всеки тегли към себе си и ми доказва защо не съм права, какво съм длъжна, какво пак съм забравила и защо съм ужасна майка. Отдавна спрях да броя по колко пъти на ден сърцето ми спира от ужас – някой се катери по покрива, друг хрупа соли за вана, трети се събрал с лоша компания, четвъртият и петият се бият със шестия, а седмият си свалил памперса, ходи из къщи и… И още: 7 легла за оправяне, 7 чинии за пълнене и после за миене по три пъти на ден. И по 28 чорапа, нахвърляни по пода всяка вечер.
Тази сутрин намерих три мръсни чорапа в синия супник.
Той ми е от мама!
Нищо, че бяха в супника. И нищо, че бяха мръсни.
Но защо три???
Не мога повече. И да мога – не искам.
Още съм млада.
Научих ви на най-важните неща за живота – да се прехранвате, да се пазите, да се държите един за друг.
Но може би греша?
Може би просто съм изтощена. Нямам сили, деца. Не бях се поглеждала в огледалото от месеци. Днес надникнах… Рога. Брада. Миглите ми побелели…
Хубава съм.
Мили деца, не се безпокойте за мен.
Не съм далече и не съм ви изоставила. Просто е жизненоважно да си почина.
Пишете ми как сте. Как виждате бъдещето. Предложете някакво решение.
Пазете се от вълка.
Аз… аз сигурно ще се върна. Не знам. Може да навестя баща ви. Не сме скарани. Ще му разкажа за вас, може да дойде да ви наглежда, докато възстановя силите и равновесието си.
Мили, мили козлета.
Не ме съдете твърде строго. Когато пораснете, ще ме разберете.
Пазете се.
Обичам ви.
Целувки по рогцата.
До скоро.
Или не.
 

Какъв късмет! Избрах отново
любим с особеност такава:
с талант да буди в мен любов
и с дарба – да я разрушава.

Дали причината е в мен,
съдба ли е или случайност –
дори да се държи студено,
и да ме иска само тайно –

обичам ли го – няма край.
Приемам ведро и наивно
по три пъти годишно – май,
и двеста пъти – в ада, жива.

Напълно ми е ясно: има
любов с особеност такава:
да ме избират за любима
мъже, каквито заслужавам.

Най-дълбока е зимата в пет сутринта.
На живот или смърт се разкашля съседът.
По тавана избиват криви, страшни петна
от безсилния напор на очите да гледат.
Аз съм будна от век. Още жива съм, щом
хапя въздуха. Вдишвам непрогледното тъмно.
Хем е рано, хем късно, хем е ясно защо
всеки скача в съня и се дави до съмване.
Благодат – да заспиш. Да пропуснеш часа,
в който мъката вече прелива над ръбчето.
Ако можех за миг да ти чуя гласа,
ако можеше да ме помилваш по гръбчето…