…ама наистина много,
и не мога да смогна с всички задачи, а прииждат нови, и то все такива, които са ми интересни и всичко ми се прави, а няма време…
в един момент панически заставам на едно място и не правя нищо…
или отварям някоя хубава книга, а те са много, и са писани от приятели, или са ми подаръци от любими хора…
но в последно време ми е най-лечително за неспокойната душа да шия
животинки
някой знае ли как да си разтегна денонощието поне до към 40 часа?
Въодушевление!
Ох, не. Трябва ми дума, която да означава въодушевление!, но е да по-къса и да означава мигновено желание за активно действие. Думата възторг не става, защото е по-остра, стремителна е, но значи само да реагираш на нещо отвън, а пък тази книга те повдига целия и те кара да искаш да участваш в играта.
Ами да, остава въодушевление!.
Въодушевление! е нещото, което изпитах, когато разгърнах „Тетрадка за приказки“ на издателство Точица.
Мъчително безсилие.
Пълзят ми буквите.
И знам, че
страниците пожълтяват
по-бързо и от нокти на пушач.
А костите в ръцете ме болят като изгнили.
Тежат ми
книгите, които не държа
тежат ми
липсващите продължения на дланите.
Когато бях малка, имах една много любима книга – „Хей, крийте се!” на Казис Сая. В нея се разказваше за едни дребосъчета, които живееха… в някакви гъби в гората? Не знам, не помня, но беше много интересна и имаше жълта корица. Помня и шрифта на заглавието… а къде е книгата – не знам.
В къщи всичко е затрупано с книги, натъпкани, притиснати една в друга, в чекмеджета, по рафтове, в буркани и в консерви. Едва ли не.
Като не знаеш къде ти е някоя книга, все едно, че си я нямаш. Къде е „Гретхен Закмайер”? Къде е „Малкият вълшебник и голямата двойка” на Уве Кант? Къде ми е „Хей, крийте се”?
Днес никой не знай, днес никой не знай.
Но!
Имам нова книга на Казис Сая – „Близнаците Угри”.
Получих я като дар от Павел, който чете блога ми (здрасти :)) Той ми я прати в замяна на куклата Нини, известна още като Марияни Нимирияну.
И така, „Близнаците Угри”.
Преведена е от литовски от Антония Пенчева. Корицата е на Капка Кънева. В същия стил като корицата на „Негър” от Татяна Громача (ако някой я е чел, извинете, вие открихте ли някъде негъра?)
Първо си мислех, че книжката се казва „Близнаците УгриН”, защото бинокълът прилича на Н, но после си усетих грешката.
Пиша това, за да ви кажа, че книгата е много хубава и да ви я препоръчам.
Едно черно животинче.
Не шарено, нито на цветенца, нито на точки, нито на други някакви джибрички.
Черно трябваше да е то.
„А пък аз може би трябва да си помисля и да мотивирам по някакъв сносен начин черното… като за пред теб. Да ти покажа, че това не е… нещо лошо от моя страна. По-скоро го приемам за нужда от светлина. Защото черният цвят привлича слънцето. Напоследък не се смущавам да излизам с черни дрехи в пек. Искам да ме напече слънце. Защото преди съм се крил… о, да, спомням си добре тези времена – как се криех от слънцето. “
Така ми каза Калин Петров, когато си поръчваше животинчето.
Калин Петров е поет и тия дни излезе първата му книга – „Фантазматофилия“.
Много е странна и шантава. Като я видите в книжарницата, разгърнете я, и ако ви грабне я купете. Първа книга!
Браво на „Хермес“, и на всички благородни и великодушни издатели, които подават ръка на начеващите автори.
Ето няколко реда от книгата:
Кратка сказка относно
бялата ангорска горила
Сутрините в снегорин
преброжда периметъра си.
По обяд задава направления
на стадото си айсберги.
Наставлява глетчерите
колко да се плъзгат.
През следобедните часове
е на разходка с белите мечета.
Учи ги как риба и пингвини
да ловят.
Вечерите – горда, но поуморена –
се възкачва в трона си –
ледено трикрако столче,
което е изваяла съвсем сама,
когато е била на две.
Приключения.
Близост.
Радост.
Любов.
Секс.
Общуване.
Приятелство.
Смях.
Младост.
Лекота, щастие, страст, тъга.
Всичко това – пресъздадено вкусно и вълнуващо, с наслада от усещанията, с апетит и удоволствие.
Ето, разказах ви „Тънкости на приготвянето”, сборника с разкази на Деница Дилова.
Остава вие да си го преживеете, като вземете книгата и я прочетете.
Има дори рецепти, ако ви идва отръки да готвите.
На мен ми иде отръки да ям, да си храня тялото с вкусни хранички и душата с интересни мисли, което също е добро качество, нали трябва да има читатели, не може всеки да е все писател.
Харесва ми да съм читател на Деница Дилова, тя има добър вкус, сръчности и лекота; има чисти ръце и свежи идеи.
Ще ми се да можех като кулинарните критици и професионалните дегустатори да описвам вкусове и аромати, плътности и съчетания на продукти с различен произход, за да предам усещанията на небцето и езика си, докато чета тези разкази.
В тях става дума за готвене – различни случки, ситуации, хора и отношения. И храна.
Приятно ми е да погледна живота през призмата на храната, на българското хранене. Сърбала съм американски попари и пилешки супи за душата, къкрила съм в латиноамерикански страсти, горещи води за шоколад и афродитините афродизиаци, ронила съм сълзи в италианската паста и съм яла супата на Кафка. Питър Мейл ме е опивал с вино, а Джоан Харис ми е пълнила обувките с бонбони.
Явно си има такава пазарна ниша, за кулинарна художествена литература, и ето че и ние си имаме заглавие за там. Тук бих добавила с удоволствие и „Приказки за злояди деца” на Красимир Дамянов, която скоро беше преиздадена. Може да има и други хранително-вкусови български книги, не зная, но знам, че „Тънкости на приготвянето” е едно от най-вкусните четива, които са ми попадали напоследък.
Радостна, сладка, ммммммм еротична, чудна книга. Доста олекотена откъм количество текст на страница, но то е против преяждане. Когато е гурме, порциите са все такива.
Браво на Емилия Миразчийска за идеята и за издаването на сборника, а също и за снимката, която прилагам.
Има ли нещо по-хубаво от това, както си вървиш през града, внезапно да срещнеш приятел, когото не си виждал от години и дори не ти е минавало през ума, че може да е тук?
Под „тук“ да се разбира в този град, в тази държава, на този континент и на твоя език.
Аз така срещнах днес Стивън Уингейт, когото познавам от Семинара по творческо писане на Елизабет Костова.
Е, не лично него, но видях в книжарницата неговата книга „На пазар за съпруга“!
Сборник с разкази, издаден от Сиела и преведен от Златка Паскалева (тя е превела „Живият хаос“ на Патрик Нес, и не само).
Ето тук едно интервю със Стивън.
Честита книга на български, Стивън!А сега чао, отивам да чета 🙂
Книгите са за нас, за да се разпознаваме.
Елате по-близо, не искам да викам и не искам да ме слушат чужди хора.
Книгите са за нас, за да се разпознаваме.
Защото има родство и по книги.
Има такива буквени общности.
Общността на българите, които първо са сричали по български буквар.
Общността на професионалистите, които са изучили знанията за занаята си по едни и същи учебници.
Общността на онези, които имат в библиотеките си по някоя книжка от поредицата „Галактика”. Или „Световна класика за деца и юноши”. Или „Хрониките на Амбър”.
Един човек може да принадлежи на много общности.
Всеки си носи прочетеното в ума. Даже и забравените книги са там и се месят в решенията и реакциите ни, те просто са си вътре в нас необратимо.
Едва ли съществуват двама четящи човеци, които имат напълно идентичен списък от книги. Ако съществуват и се срещнат, те сигурно ще открият още много съвпадения. Може би те ще са онова, което се нарича „сродни души”.
Има родство по Библия, има родство по Коран и по Тора, има родство по Веди.
Има родство по Аз, Буки, Веди.
Мисълта да нямам нищо общо с вас по буквена линия ми е страшна. Не искам да съм самотна и безбуквена и безродна.
Книгите са за нас, за нас си.
Ние.
На снимките – Иво на младини, с книга.
– Защо весело човече като теб чете книги за болести? – ме пита по телефона моят любим, умерено разтревожен от това, че съм на автогарата, изпускам втори рейс и подсмърчам в слушалката, както си седя между кучета, цигани и бабички и чета „Позитивно”.
– Позитивно ли четеш? А защо хълцаш?
– „Позитивно” се казва книгата. Хълцам, защото ми е много мъчнооо…
– Спри да я четеш тогава!
– Не могаааа… Много е хубавааа….
Може би за много от вас е вече късно, но за останалите – чуйте моето предупреждение. Внимавайте, когато започвате да четете тази книга, защото няма да можете да я оставите недочетена, а четенето й няма да е много леко. Тя ще ви влезе под кожата, ще ви сблъска с болка и тъга, и ще ги преболедувате дълбоко. Ще ви накара да обикнете главната героиня, а после да преживеете заедно с нея неща, които не пожелавате и на най-лошите си врагове.
Сто и трийсет страници се утешавах и си виках – всичко е наред, това е книга, щом е написана, значи жената е жива, всичко е наред, ще се оправим…
Ох, колко обичам да съм права!
Ох, колко ми харесва нещата да стават, както съм си знаела, че ще бъде!
Особено хубавите неща!
Например романът, който Христо Карастоянов написа СЛЕД „Паякът“.
Какво казах аз тогава? Долу, там, в края на текста? А?
Е?
„Името“ е роман – спомен.
Звучи като епическа песен, с тези омагьосващи повторения на цели абзаци.
В античния и в средновековния епос така се повтарят описания на битки, описания на хора, на победи, на поражения, на кораби и на богове.
Учили сме, че тези повтарящи се формули са се използвали за по-лесно запомняне на безкрайно дългия и никъде незаписан текст.
А може би е било точно обратното – това са били най-ярко запомнените отрязъци от някогашен ярък, жив, истински живот, който с времето започва да избледнява, да изглежда като мит, като сън. Както младостта, когато се отдалечава, се превръща в нещо измислено и очевидно невъзможно.
Романът „Името“ е израснал върху разказа на Христо за княгиня Анастасия. Докато четях, потъвах в историята и по лицето ми преминаваха сенките от няколко филма, които се прожектираха в ума ми… нещо от Булгаков, Алов, „Бяг“, нещо от Маркес, може би „Есента на патриарха“… черно-бели филми за принцеси, пристигнали инкогнито… в Париж? или другаде?
На мен ми харесват приказките. Харесва ми да ги усещам възможни. Омагьосаният замък на Анастасия е на два ката, с два прозореца, отвъд десния е долината, а зад левия – планината, онази същата, на чието име бяха наречени всичките земи наоколо…
Книгата е увлекателна, малко тъмна, малко кратка.
Много се гордея, че я имам, защото Христо е избрал малко хора да я имат.
Аз бих казала – засега.
А пък аз като кажа нещо… знаете. 🙂
Прочетох до края.
Объркана съм.
Определено книгата е въздействаща.
Но не е книгата, която първите два разказа обещават.
Някои от текстовете ми звучат като написани специално за чужденци, отварят една витрина – ето, имаме от всичко онова, което вие очаквате да намерите, представено талантливо, с чувство, с ирония, носталгия, болка, усмивка, безжалостност, тъга.
Ама.. абе като за чужденци.
Както много музиканти вкарват в мелодиите си по нещичко в 7/8, за да е разпознаваемо, или защото това се очаква, или защото кой ще каже лоша дума срещу изберете българското…
Аз не съм живяла половин живот в чужбина и нямам две и повече гледни точки, затова погледът от „На Изток от Запада“ ме изненадва, вероятно и ме обогатява. Усещам лек полъх от ефекта на „Соло“ на Рана Дасгупта – книга за България, писана от чуждоземен автор…
Двете гледни точки към „тук“ се изявяват и примиряват в последния разказ, „Девширме“.
Аз препоръчвам с открито сърце първите два текста, както и „Снимка с Юки“, а за другите – вие ми кажете.
Случвало ли ви се е да четете някоя книга, и в един момент да ви се стори, че всичко около вас, извън книгата, добива особена нереалност?
Аз си сложих оранжевото палто и тибетските оранжево-червени ръкавици и излязох в пред-новогодишния студ, беше бистро и слънчево, отбих се в театъра, побъбрих със Снежа, касиерката на театъра, бях толкова щастлива да й се обадя без повод.
После на едно място видях, че продават мекички одеяла от полар, идеални, ако искаш да се завиеш, докато си четеш на дивана, купих едно кафевичко.
После отидох в Хеликон, малко поклюкарствахме, Таня ме почерпи с щолен, от дума на дума купих „На Изток от Запада”, тръгнах си, от съседния магазин си избрах красива сива дълга жилетка с цип и качулка.
После отидох в едно магазинче за дървени играчки на Коледния базар. Продавачката е много мила, все се заплесвам да си говорим. Дадох й назаем новата ми книга (моята нова книга, дето съм я писала, не тази, която купих), тя пък хареса кафявото одеяло и го купи от мене (слава богу, иначе майка доста щеше да ми мърмори – какво ще ги правим тия одеяла (тия сребърни обици, тия плюшени мечета, тия чашки за кафе…) (майка ми има доста еднообразен репертоар)) Освободена от одеялото, аз се затичах и купих две малки водки в пластмасови чашки, за да ги изпием с продавачката на дървени играчки.
Така и направихме.
Има още
„Щедрото дърво“
от Шел Силвърстийн
превод Александър Шурбанов
издателство „Точица“
Ще я прочетеш за пет минути.
Ще я помниш цял живот.
„Предколедна суматоха в къщата на Дядо Коледа“
Толкова е хубава, че като я видях, се замаях и коленете ми омекнаха.
Наистина!
Коледна книжка, която прилича на къща от здрав картон.
Като й откопчаеш закопчалчето и лепката се отлепи (отлеп!)
вътре откриваш 24 прекрасни книжчици с коледни приготовления.
И тази книжка,
освен рисувателна, читателна и сметателна (или поне броителна, с числата от 1 до 24)
тя също е и целувателна!
Понеже във всяка мъничка книжка са нарисувани с върха на четката елени и джуджета с чорапи на точки и небе със звезди и всякакви сладки детайли,
и думите са малко, но толкова точни и хубави,
че сърцето ти се препълва с радост и трепет.
Едно сърце, голямо колкото юмрука ти, може да побере не повече от шепа радост.
И тя трябва бързо да се прелее някъде, за да не се носиш постоянно замаян и щастливо-объркан.
А радост се прелива най-добре с целувка по босо краче, или по топла ръка, или по котешки мустак.
Ето каква коледна целувателна книга имам аз!
Рецепта от Момчил Николов: Вземаш Рибата, махаш тлъстините и оставяш филето.
Потърсете новото, редактирано издание на „Кръглата риба“!
Мария Донева 