Любка е супер!
Ще ви го каже всеки, който е чел книгата, и мене например доста ме дразни фактът, че хората, които са я чели, не са достатъчно много.
Тази книга ми се мяркаше наоколо, откакто излезе преди година-две (я, през 2010), но все не идваше ред за нея. Пък и това име, Любка, ми звучеше някак славянски, и не знам защо бях решила, че ще се разказва за някакви косовари или пък, естествено, люблянци… Добре, че бяха Мила и Зорница, които ми я препоръчаха, когато им казах, че си търся жизнерадостна книжка, за да се смея.
И ето. „Животът според Любка”, написана от Лори Греъм, преведена от Аглика Маркова се оказа една от най-радостните и смешни книги, които съм чела в последните години.
Започва като чиклит – с героиня, която е бизнес-кучка, харчи пари, сменя мъжете, когато й омръзнат, и е недооценена звезда в работата си. Добре, малко повечко са й годините, отколкото на обичайните героини на такива романчета, но тя и без това не си ги признава.
Обаче… какво става нататък, никой не може да си представи, най-малко героинята. Бъз .
Това е името, което си е измислила.
Натрапват й да придружава група планински баби – български състав за автентичен фолклор. Съпровожда ги преводачка, която е минала покрай английския език.

Мили мои, много хубава книга ви препоръчвам! „Животът според Любка” се казва!
Пет баби плюс преводачка плюс внук на петата баба. Плюс дъщеря на четвъртата. Плюс овца от дистанция. Плюс мечкадарски оркестър. Плюс семейство. Плюс бебе.

Не искам да ви разказвам историята, но нека все пак ви спомена някои от нещата, които ме накараха да се влюбя в книгата:

1. Как се променя усещането на Бъз за себе си. Тя не се променя. Само отношението й се променя. Прекрасно е да се наблюдава.

2. Тя има сърце, меко като пухен юрган.

3. Харесва ми колко сме смешни. Невероятно е, че книгата е написана от човек, който не е живял в България.

4. Харесва ми, че романът е написан от чужденка, която говори за шантавите българки с обич. И аз ги обиквам заради това. И се чувствам обичана. Благодаря, госпожо Лори Греъм.

5. Влюбена съм в английския език на Олга. Аглика Маркова е постигнала чудеса. Това са най-сладките страници от книгата. Прекрасно смешно е, а тъгата и драмата прозират през смеха. Чувствам се дълбоко благодарна за това, което се случва накрая с Олга.
Влюбена съм също в английския на Любка.
„Защо аз да пея за чужди народи? Защо чужди народи не могат да пеят за себе си?”

6. Обичам мислите на Любка, свързани на късо заради чуждия език, които хвърлят искри:
„- Разбирам това – казва Любка. – Кичка вечно се тревожи за пари.
– Много ли е бедна? – пита Мал.
– Ne. Не бедна. Но иска да бъде най-богата жена в гробищата.”

7. Харесва ми как пеят бабите – все едно няма публика.
„Понякога те просто запяват. Както си пътуваме в автобусчето, някоя подема, обикновено Любка или Станка. Не се сговарят. Запяват, след тях запяват и другите, сякаш песента е ски-лифт и като се плъзне кабинката покрай някоя от тях, тя скача вътре. Понякога пеят, всяка в собственото си мъничко пространство, след което гласовете им се сблъскват в непозната странна хармония. Много обичам този момент. Както като захапеш ароматна зряла круша. Както когато вятърът те обвие в облак от здрав хубав сняг.
– Как го правите?
Любка казва:
– Можеш да се научиш. Аз ще те уча. Всички жените трябва да пеят, иначе не са живи.”

8. Харесва ми, че Бъз уж е лошата дъщеря, а всъщност се държи приятелски и човешки с баща си, докато „добрата дъщеря” го третира като предмет. Приятно ми е, когато здравият разум прониква през очевидното и стига до някои истини.

9. Много, много, много ми харесва това, което става накрая на книгата.

10. Особено последното изречение:
„ – Бъз Уекслър може да промени умовете си. Аз също мога да променя умовете си.”

Наистина се надявам да е така.

Страхотно страхотническа книга!
Тя се отнася към любовта към четенето така, както „Пътеводител на галактическия стопаджия” се отнася към любовта към пътуването.
Много ясно, че говоря за „Градът на сънуващите книги” на Валтер Мьорс.

Говоря за нея още от пролетта, откакто я започнах, и ето, стигнах до края и не спирам.
Първо я видях в Русе, разгърнах я и картинките ми се видяха страшни. На другия ден, пак в Русе, пак я разгърнах, и изпаднах в любов, както се казва на други езици. Изпаднах в любов и смях, и я купих за сина си, поне да я разгледа.
После прочетох, че авторът е станал известен с комикс-поредиците „Малкия гъз” и „Адолф”, и ето ме читателка на дебела книга.
500 страхотни страници!
Това лято четох доста, и така се случи, че попаднах на няколко книги за книгите. „Книжният гамбит на кралицата”, един от разказите в „Излетът…”, разбира се – „Фирмин”, която си купих след няколко години туткане, и венецът на всичко, „Градът на сънуващите книги”.
О, изчерпателност в разгъването на всякакви шантави идеи! О, разкош от хрумвания, облечен съкровище от думи! О, търпение, проследяващо всички фини линии, завои, меандри и извивки в архитектурата на престъпното въображение! О, изобретателност, бликаща от всеки сочен и разцъфнал ред! О, азбука на звездите! О, плеоназъм от могъщи словеса! И прочие, и прочие!
Този Валтер Мьорс като истински немец залавя една идея и не я оставя, докато не я изчерпи до край. Например когато говори за милите книгосъздания, той описва къде живеят, как изглеждат, с какво се хранят, какво правят в свободното си време, какво работят, как си почиват, какви характери имат, какви са супер-силите им… и нищо, ама нищичко не би могъл да предвиди читателят, защото всичко е невъобразимо, неочаквано, забавно, красиво, трогателно и свирепо, и е написано така, че не можеш да оставиш книгата, защото усещаш, че още безброй интересни неща те очакват зад ъгъла, зад онази врата, в онова сметище, в корема на някое гнусно чудовище или в безценната библиотека на някой кървав и изобретателен ловец на книги.
Великолепие от кристали на фантазията! Вече не знам и аз какво говоря, нямам толкова хубави думи, за да изразя какво съкровище от идеи, образи и характери е тази книга.
Ами героите! Вие само като им прочетете имената!
Колофоний Дъждосиянието, гениален и добросърдечен ловец на книги и тъсач на щастие, всяко почтено и светло сърце ще се влюби в теб… Фистомефел Смайк, ти, мръснико зъл!… Клаудио Арфофф, мръсно подло прасе… Данселот Сричкоплетни, почивай в мир, учителю…
А ти, Змей Митоблудни от Драконовите крепости…
Змей Митоблудни е главният герой и е абсолютно трогателен с това, че е поет без нито една издадена книга. Той учи, чете, пътува, чете, учи, пропада, пътува, оцелява, чете, сприятелява се, чете, оцелява, чете, учи, мисли, чете, учи, и през цялото време не вярва в Орм, чак докато… ще видите чак до кога. Добре де, ще ви кажа – чак до 495 страница.
Обичам Змей Митоблудни.
Тази книга съдържа един пълноценен и напълно невъобразим свят с държави, обитатели от различни раси, култура и митология, бит и поминък, всичко това изградено плътно и с фантастично въображение. Да, честна дума, такова изобилие от фантазия и мощ на словото и мисълта рядко се среща – авторът има идеите, има и сила да ги разгърне, има и умение да направи всичко това забавно, увлекателно и красиво. Орм, Орм, ви казвам!
В крайна сметка книгата свърши. Накрая, за мостра, ще цитирам едно място от нея, в което се описва как се чувствах след прочитането на последната й страница.
Приятно четене!

– Не! – виках аз. – Не искам! Не искам да се махам от Библиотеката на Орм! Искам да остана тук! Моля те!
Кралят на сенките ме бе сграбчил и ме влачеше през салоните на двореца, а аз безпомощно се съпротивлявах с ръце и крака.
– Предупредих те, че тези книги са опасни. Вече чете достатъчно.
– Не! – креснах аз. – Прочетох само една част. Дори не съм сънувал, че има такива книги. Трябва да ги прочета всичките! Всичките!
– Имаш ли представа от колко време си в библиотеката? – попита Хомунколос, докато продължаваше да ме тегли.
Опитах се да си спомня. Една седмица? Пет? Седем? Изобщо не знаех.
– Аз също не знам точно – каза той, – но трябва да са около два месеца.
– Е, и? Два месеца. Две години. Много важно! Трябва да прочета тези книги!
– Наложи се да те храня насила – каза Хомунколос. . Престана да спиш. Не се миеш. Смърдиш на пръч.
– Изобщо не ми пука! – упорствах твърдоглаво. – Нямам никакво време. Трябва да чета.
– Четенето ще те погуби! – изрева Хомунколос. – Трябва да те махна от тук.
– Но аз още не съм прочел „Лудостта на вълната” – протестирах аз. – „Мечтата на жълтия шлифер”! „Дървеният паяк”! Само разгледах какво има по долните редове. Трябва да прочета всичко! Трябва!
Очите ми горяха, от всяко примигване главата ме болеше, върховете на пръстите ми бяха разранени от непрестанното прелистване. Мозъкът ми се пръскаше от брилянтни идеи, грандиозни диалози и колоритни герои.
– Сигурен ли си, че книгите на горните рафтове са по-добри от тези долу? – бърборех аз. – Мисля, че всички са просто прекрасни.
– Има тънки разлики – избуча Хомунколос.
– Пусни ме! – противях се аз. – Моля те! Не мога да си представя живота без тези книги!
Хомунколос спря.
– Вече се отдалечихме достатъчно – каза той. – Оттук едва ли ще намериш библиотеката.
Паднах на колене и започнах да плача.
– Защо ми го причиняваш? – хлипах аз. – Защо първо ми показваш рая, а после ме прогонваш в ада?
– Искаше да знаеш как действа Орм. Вече знаеш. По-висока доза би те убила.
– Проклетият Орм! – изкрещях аз. – Какво представлява? Не го разбирам!
Хомунколос ми помогна да се изправя и здраво ме хвана.
– Ще го разбереш в момента, щом го почувстваш. Да, може да се почувства. Това са моментите, в които за секунди те връхлитат идеи за цели романи. Можеш да го почувстваш, пишейки диалог, който е толкова съвършен, че и след хиляда години артистите ще го повтарят дума по дума на сцената. О, да, Орм може да се почувства! Може да ти се стори като ритник в задника или като мълния, или да те свие под лъжичката. Може да изтръгне мозъка от черепа ти и пак да го върне, само че наопаки. Може да кацне посред нощ на гърдите ти, а ти да сънуваш най-големия си кошмар, от който да се роди най-добрият роман. Чувствал съм го. О, да! И се моля да ми се случи само още веднъж.
После ме подхвърли настрани като дрипа и изчезна в мрака.
– Но аз искам да чета! – извиках след него.
– Тогава сам трябва да го напишеш – отвърна той някъде отдалеч.

Ставам и придърпвам компютъра в скута си. Намирам музика и я пускам тихичко, колкото да заглуши думкането на сърцето ми. Наслушах ти се, сърце, отстъпи назад и се успокой. Да поговорим за нещо друго сега.

Например за онзи малък мискинин Джери, който наблюдаваше с часове как един рак в плитка локва с морска вода реди върху гърба си песъчинки и анемонии.

Не са ми в мен „Моето семейство и други животни” и „Животни, птици и роднини” на Джералд Даръл, затова не мога да цитирам точно никой от любимите си пасажи, а би било толкова лесно – това бяха първите, и може би единствените книги, в които съм подчертавала. Особено в „Моето семейство…” Когато я прочетох за първи път, беше лято. Спомням си човека със златките и залива със светулките, луната, жълта като масло, ягодово червената къща, маслините, къщата, пълна с рози… Такова сладостно потапяне в лятото, когато въздухът е с топлината на тялото и понякога в късния здрач цветовете започват да пламтят за няколко минути. Сигурно съм била в някакъв детски романтичен период, от онези, в които копнееш да се влюбиш, за да видиш какво е.

Е, не толкова романтичен, колкото периодите на Марго, която се събличаше по оскъден бански и трябваше някой да разгонва със сопа местните момци.

Но аз искам да кажа за малкия мискинин Джери и неговите животни, които въртяха номера на всички наоколо. Например онези организирани престъпнички Савараките, които разкарваха Спиро напред-назад. А Спиро имаше ръце като свински бутове.

Същият този Джери, малкият и любознателният, който тича през острова, слуша внимателно, прави каквото си ще, отнесен малко така, незабележим, и деликатно оставя следите си във вид на чудни изненади – я бурканче от крем, натъпкано с гъсеници, я вана за къпане, пълна догоре със змии.
Ами поздравления!
Имаме среща със същия този човек, все така паметлив и наблюдателен, все така очарователен и пълен с изненади, в „Излетът и други подобни дандании” (преведена на български от Павел Петков).

Като започнах да я чета, пътувах с влак към София и събрах целия вагон със смеха си. Хората един след друг проточваха шии да видят какво става там и всички минаваха и поглеждаха крадешком корицата на книгата ми. Най-смешната книга. Първият разказ ме развесели, но аз се държах, все пак жена на години съм, само от време на време изписквах или пък изпръхтявах, когато смехът се опитваше да ми излезе през носа. А на втория разказ просто се предадох и се смях от сърце.

Боже, колко е хубаво да се смея! Боже, дай ми още такива разкази, дай ми приятели, дай ми работа, която да свърша добре и като погледна, да се зарадвам, дай ми безгрижие и радост, дай здраве и утеха на любимите ми хора и…

Та значи, „Излетът и други подобни дандании” започва с предговор. Кой е авторът на този предговор – никъде не е написано, проверих. Защо е написан този предговор – пак не разбрах. Някой незнаен човек, учител или преподавател, е направил сбит преразказ на разказите, като старателно е преброил, че са шест. Написано е с хубав език, името на убиеца никъде не е споменато, нещо като три странички от нелош учебник са ни сложили в началото на книгата, защо – не е ясно, ама щом ги е теглило хората – ми добре.

Е, аз няма да правя същото, само ще ви кажа, че „Излетът…” е чудна книга. Ако и вие обожавате Джералд Даръл от преди, от книгите му за Корфу и от многото други книги за животни и пътешествия, не само че няма да се разочаровате, ами и ще бъдете доочаровани, и ще го видите и в нова светлина.
А пък ако не сте чели нищо от него до сега, о, щастливи люде, даже не подозирате какъв кеф ви предстои!

За финала на книгата ще кажа… Не, не мога да се въздържа, ще кажа – като я дочетох, взех твърдо решение да се снабдя с булдог. Или още по-добре – да си намеря мъж. По възможност – висок и атлетичен, и да борави добре с оръжия.

Какво да цитирам от книгата, за да ви почерпя… Три цитата за късмет, взети абсолютно произволно:

„Джак спря в една отбивка, оградена от цъфтящи върби, изхвърча от колата, отвори капака и се гмурна в недрата на двигателя като умиращ от жажда в пустинно езеро. Чу се силно пъшкане и сумтене, последвани от характерното носово тананикане на нашия зет, което звучеше като вбесена оса, затворена в гъдулка. Лари въздъхна:
– Е, тъй като кочияшът ни явно е поразен от гръм, какво ще кажете да си сипем по едно ободрително питие?
– Не е ли прекалено рано, миличък? – попита мама.
– За Англия може и да е рано – обясни Лари. – Не забравяй обаче, че съм живял сред множество деморализирани чужденци, които са на мнение, че няма точно определено време за удоволствия, и не смятат, че излагаш безсмъртната си душа на опасност всеки път, когато си пийваш, било то денем или нощем.
– Е, добре, миличък – каза мама. – Предполагам, че едно малко питие няма да ни навреди.”

 „- Разбира се, Неапол е също като Венеция, само че без толкова много вода.
Стоях прикован на малкия кей пред хотела и се взирах в отдалечаващата се гондола. Помислих, че сънувам, и все пак, доколкото знаех, в света имаше само един глас като този, способен при това да каже нещо толкова абсурдно. Той принадлежеше на моя приятелка, която не бях виждал от трийсет години – Урсула Пендрагън-Уайт. Мисля, че от всичките си приятелки по онова време обожавах най-много нея, но тя ми причиняваше и най-много тревога и униние. Болезнен беше не само начинът, по който си служеше с английския език (веднъж тя ми разказа за своя приятелка, която направила абордаж, за да не роди извънбрачно дете), но и заради склонността й да се бърка в личния живот на многобройните си познати. Последния път, когато я видях, тя се опитваше да поправи свой приятел, който пиел толкова много, че можел да се превърне в алкохофил.”

„На следващата сутрин слязохме в трапезарията и се опитахме да се присъединим към закуската. Годините милостиво бяха изтрили спомените ни за гръцкото готварско изкуство. Разбира се, в Гърция има места, където човек може да се нахрани добре, но те трябва дълго да се търсят и са редки като еднорози. Гърция произвежда всички необходими продукти за добрата храна, но жителите й обикновено са толкова заети в пререкания, че нямат време да следват упадъчния път на изисканата кухня.” (Аз, Мария Донева Петрова, категорично заявявам, че това е клевета. Но как сладко пише тоз клеветник, а?)

Една майка умира и оставя на двамата си големи синове милиони, а на най-малката си дъщеря – списък със задачи, които да изпълни, за да заслужи своето наследство.
Не какви да е задачи, а изпитания, които се преминават с подвиг.
Да се сближи с баща си, да възобнови дружбата с най-добрата си приятелка от детството, да си купи кон, да си вземе куче, да се влюби… такива нещица.
Повечето изглеждат или невъзможни, или глупави, или пък съвсем безсмислени.
А, да, има и срок, в който всичко това трябва да се случи, и да не е само формално, а съвсем наистина.

Ами това е „Списъкът на живота” от Лори Нелсън Шпилман, преведена от английски от Анелия Янева. Купих я, защото Ваня Хинкова от Русе я препоръча, и като започнах да чета, гледам – тече леко. Американско, женско писане… Даже малко от високо я погледнах… и само от първия поглед вече бях прочела 30-40 страници.
Гладка книга, вчесана, гладко написана. Завръзката звучи едно такова романтично и художествено… и природните описания така… обаче докато си го помисля – хоп! още 20-30 страници съм погълнала.
И за пръв път от твърде много време не си лягам през нощта в пълен мрак, а оставям лампата светната и чета в леглото. А на сутринта пъхам книгата в чантата си, и след репетицията в Раднево почти нарочно изпускам рейса, за да мога да си чета.
Майката вече не ми звучи като учителя Йода, премъдра до досада, и дъщерята не ми се струва чак такава лигла… абе лигла е, но симпатична.
Светва ми, че романът е написан точно по схемата на Проп, с всичките функции, които той изрежда – има забрана, нарушение на забраната, вълшебен помощник, препятствия… и така – до сватбата.
А кой не обича интересните приказки?
И да има такъв човек някъде, аз не го познавам.
Така че постепенно съпротивите ми срещу книгата стихнаха и съвсем изчезнаха, и аз си я дочетох с удоволствие. Спряха да ме дразнят големите, нереалистични жестове на героите (все пак това е приказка, трябва да ти дава примери, които да следваш, трябва да се случват неща, за които да си мечтаеш и понякога да посмяваш…) Хареса ми да видя как човек може да си пребори страховете, пък дори и историята да е написана с неонови букви и да свети неестествено на моменти. Хареса ми, че всички герои до един са безумно, направо неестествено красиви (с изключение на крайно отрицателните, които се мяркат само за страничка-две тук-там). Хареса ми дори, че развръзката е предвидима. Нека да е предвидима. Нека. Както се казва, ние не отиваме да гледаме „Ромео и Жулиета” с надеждата, че на финала ще стане нещо различно този път. Ние обичаме да знаем финала. И обичаме да е заслужено щастлив.

„Списъкът на живота” е хубава книга за четене, когато имаш грижи. Примерно ако лежиш в болница и предстоят скучни дни и часове. Само като си помисля колко романи изчетох, докато лежах, бременна с Иво! Подготвих се и взех изпитите по Морфология, ИБКЕ, Синтаксис и Западноевропейска. И Славянските литератури щях да взема, ама това взе, че се роди на датата за изпита. И пак ми остана време за стотици романи. Гладко вчесани, увлекателни, леко еротични, леко поучителни, в по-добрия случай – забавни, в по-лошия – каквито и да е, само да минава времето, докато системите капят, а бебето рита, или не рита, и рааааассссттттееееее…..
Леко четиво за тежки дни! Знаете ли колко хора имат нужда точно от това!
Книга, да те забавлява и да ти даде кураж. Чудно!
Има много сладки и умни мисли, които мога да цитирам от „Списъкът на живота”, но ще препиша тук две изречения от благодарностите накрая:
„Благодаря и на теб, скъпи ми читателю, че ме допусна в своя живот, независимо дали е било за ден, седмица или месец. За мен е чест да споделя моите думи и моя свят с теб.”
(Абе не трябва ли да е своя, своите?)

снимка – Ваня Хинкова

🙂

Майка казва:

Има някои книги, които, още докато ги четеш, няма с какво да ги запомниш.

Може и така да е, ама тя го казва за книга, която съм й похвалила вчера, даже съм отбелязала от кой разказ точно да започне, и съм подчертала, че е много хубав и че аз много съм плакала, докато съм го чела.
Добре де, ама на този разказ какво да му запомня?

После й предложих да прочете „Чудо” на Ар Джей Паласио, тя я започна, започна да се смее още от първите страници, и след час-два остави книгата, почти преполовена. И после си говорихме различни неща за нашето семейство, за сестра ми, за това, че като по-голяма от нас двете, винаги е била по-натоварена със задължения и сигурно е била пренебрегната, и други такива неща за нашия живот.

Книгата „Чудо” на Ар Джей Паласио (превод: Гергана Дечева) е 400 страници, а се чете на един дъх.
Прилича на „Предимствата да бъдеш аутсайдер” на Стивън Чбоски (преведена от Александър Маринов). И двете много ми харесаха, и двете са увлекателни и се четат лесно, авторите и на двете книги имат странни имена, и в двете се разказва за специални деца. Бих искала синът ми да ги прочете и двете, защото мисля, че са добри за неговата възраст (като изключим факта, че в „Предимствата…” има един период, в който героят е постоянно пиян и напушен и това ме безпокои. Но аз съм смела читателска майка, отворена за света, и ще се престраша да я оставя в стаята му.)

Докато четях „Предимствата да бъдеш аутсайдер”, си пусках песните, за които се говори там, и това ми обогати преживяването, макар че не ми харесаха толкова много, колкото на момчето, което разказва за тях. (вж. Asleep) За него песните и книгите са също толкова важни, колкото семейството и приятелите. Може би толкова ми хареса това четиво, защото се опитвах да си представя как ще го види моят 18-годишен син, и как бих го усетила аз, когато съм била на 15-16 години. Малко ми беше разколебано, защото героят е роден в края на седемдесетте години, а музиката и дрогата, за които говори, са ми като в представите за точно това време, когато той е бил на 0-1-2-3 години… ама знам ли. Спомням си колко важни бяха за мен книгите и хората, които ми казваха какво да чета. (Ей, може и аз да съм важна за някого, а?)

Не знам как се пише книга за младежи. Струва ми се хиляда пъти по-трудно от това, да се напише книга за деца (ако някой пак ми пробута баналното „като за възрастни, но по-хубаво”, ще го прасна по тиквата с „Чудо”, че е по-дебела.) Всички сме били младежи, но спомените ми от това време не са верни. Наблюдавайки себе си, за пръв път тогава, съм търсила обяснения и съм наслагвала изречения върху всичко, което мисля и усещам, и не зная дали си спомням истинския си живот, или чувам само ехото от онези тогавашни изречения. Героят на Чбоски (о, боже, Чбоски!) е на 15 години, героят на Паласио (хихи) е на 10. Докато четях, на моменти ми се струваше, че и двете момчета всъщност са доста по-големи, но пък аз никога не съм била с психически отклонения, нито с вродени малформации, така че знам ли как разсъждава едно дете с точно такива проблеми, сигурно е нормално да е по-зряло за възрастта си.
В „Предимствата…” има някои дразнещи неща. Идва ми прекомерно американска – с всички тия кръвосмешения и посещения при психиатри… Обаче
Обаче! Разликата между извратените американски и свенливите морални български семейства е тази, че те говорят за проблемите си и си помагат, докато ние мълчим като тъпаци и се правим, че нямаме луди, пияни или просто лоши роднини. Във всяко семейство има. Знам го.
Това са две лековити книги.
Това са книги, от които ти става по-добре.
В тях има път към светлото.
Това са книги за добротата, за приятелството, за любовта, за смеха, за щастието, за това, колко много блага има в живота и те са ни дадени, за да посегнем към тях, да им се наслаждаваме и да празнуваме всеки ден с обичните си хора.
Особено „Чудо”! Знаете ли, оня ден я прочетох и многомного я харесах, а сега, докато пиша това, разбирам, че съм я обикнала като най-любима книга.
Най-страхотното в нея е това, как показва неразбирането между хората, и че то може да се разчупи и да се преодолее. Човекът е загадка. Най-лесното и най-трудното нещо на света е да се разберем.
Ако една книга може да бъде място, точно тази книга е остров. Толкова много неща могат да се кажат за нея, но съм прекалено възторжена в момента и ще прозвуча декларативно. Тя е книга-убежище. Тя може да даде на читателя и сила, и надежда. Страшно е хубава.
„Предимствата да бъдеш аутсайдер” е много интересна, с чудесни мисли, моменти, настроения, една хубава история за израстването, но не мисля, че всеки би я харесал. Тези, с които си приличаме, ще я прегърнат, знам го.
„Чудо” е за всеки, защото всички имаме нужда от чудо.

Ние сме чудото.

♥

Сигурно съм единственият човек, който отива в мола, за да чете книга.
Има една пейка на първия етаж, четири пейки в каре, между тях расте някаква палма. Не съм разглеждала палмата, защото е зад гърба ми. Гледам една шарена пластмасова лодка, в която се качват и слизат деца; майки и баби пускат в процепа монети, лодката се разлюлява. Тя издава механични пластмасови звуци, които се смесват цвърченето на децата, гълченето на бабите, с музиката и рекламите, отекващи под стъкления таван, висок два етажа над главата ми.

Гледам семействата – толкова млади хора, а дъщерите вече са високи до раменете на майките си. Има и мънички момиченца и момченца с хубави дрешки и изписан на муцунките характер.
Купих си една книга от книжарницата и повече от час седях на тази пейка да чета. А после не исках да я чета другаде и ходих още два пъти специално за това.

Книгата има нелепо заглавие и корица, която е красивичка, но с нищо не подсказва какъв страхотен роман се крие под нея. Може би някой ще си я купи точно заради това заглавие, аз по чуден късмет я купих въпреки него. С извинение, говоря ви за „Мемоарите на една кучка” от Франческа Петрицо, превод на български – Велемира Костова–Върлакова, издадена от Сиела.

Направи ми впечатление, че авторката е родена през 1990 година, съвсем младо момиче. Мернах, че е за Елена от Троя, а гръцката античност винаги ми е харесвала. И така. Не знам защо точно нея купих.
И ме погълна.
Историята на Елена в тази книга е история за един живот, който се състои от раздели.
Разказът тече просто и вглъбено. Езикът е хубав и естествен, красив. Само на едно място ме подразни някакво сравнение, да, ето тук: „Звездите се търсеха по небето и намираха пътеките на безкрайния си кадрил.” Къде пък Елена от Спарта е видяла кадрил? И името на дъщеря й – Ермион, не знам защо са избрали точно тази форма. Ако й казваха Хермиона, както е прието, нямаше в една от най-вълнуващите сцени Елена да каже, че дъщеря й е неин син. И тук-таме още по някоя грешчица има… Но който хареса заглавието и корицата, няма да ги забележи, така че не е болка за умиране. По-важно е другото:
Това е дебел, успокояващ любовен роман. За всичките любови в живота на Елена – един безименен войник, Диомед, Ахил, Парис, Хектор. Героите, които маршируват в умовете ни, облечени в клишета като в бойни доспехи, в тази история са плътни и интересни. Те трептят в красива амплитуда около струната на това, което вече сме чели, и в повечето случаи вече познатото се допълва и обогатява, съществените отклонения са съвсем малко (например смъртта на Ахил).
Струва ми се невероятно как толкова млад човек може да описва преживявания и вълнения с такава заразителна дълбочина и яснота, толкова овладяно и умело. Не знам на кое се възхищавам повече – на ерудицията на авторката, на въображението й или на способността да трогва и да предава силни емоции.
Любов. Скръб.
Неотделими.
Четох книгата внимателно и вглъбено. Не зная дали бих имала сили да я прочета наведнъж, но ми се искаше. Музиката на мола ми кънтеше неангажиращо в далечината и беше много светло, беше ми много студено заради климатиците, а когато станех да си вървя, коленете ми бяха омекнали и ми беше красиво-тъжно.
Много се плаче на тази книга, ей!
Сигурно ако някой мъж я чете, няма да плаче, но за мен беше страхотно, не мислиш за нищо друго и се успокояваш… Става ти чисто в ума.
Забравяш се. Точно това ми трябваше.
Елена от Спарта, Елена от Троя, Елена.

Това е поредната книга, която си купих, защото Ваня Хинкова от Хеликон – Русе е препоръчала.
И поредната книга, която, надлежно закупена, остана на рафта и аз не знам колко време, преди случайно да я пъхна в раницата си, за да я чета във влака за София, и то просто защото ми се видя лекичка.
Виж как съдбата ни приближава, приближава, и после изведнъж ни тресва, а ние се правим на изненадани.
Заглавието ми хареса много. Видя ми се драматично и тъжно, и изпълнено с надежда. То самото заглавие е цял роман: „Кажи „Ела” и ще оставя всичко… но само ми кажи „Ела”. Авторът е Алберт Еспиноса, преводът от испански – на Весела Ангелова.
И ето, като й дойде времето, някъде между Пазарджик и Стамболийски, аз разгърнах книгата и силно се притесних. В началото е съдържанието, и то е написано така, че се уплаших да не би да съм си взела от онези книги за приложна психология и самопомощ. Сещате се, дето премъдрият автор ти набива в главата колко си жалък, но той ще те спаси и ще ти помогне да спреш да си толкова окаян… и те потупва по темето, както потупваха онзи симпатичен дядко от „Бени Хил”.
Оказа се, че е така, но не съвсем.
Това е любовен роман, а също и криминален, но най-вече е пътуване в спомените и история за израстването. Честно казано, криминалният момент е направо претупан, отделиха му се три страници и нещо към края. Но книгата прелива от любов.
Май не съм чела друга такава. Прилича на конспект. Няма нищо излишно в нея, дори е накъсана, и това накъсване на текста е директно заявено, то си е част от стратегията на разказване. Да, ще ви разкажа за нея. Да, не съм забравил, че обещах да се върна към това. Да, ще ви разкажа и тази история, но самолетът ми вече кацна и трябва да се замисля за случая, по който работя.
Така книгата разговаря с читателя, и героят на книгата, докато обяснява кои са били важните хора в живота му, срещнати случайно и променили целия му път…
Ами той е човек в криза. Човек в беда. Човек с много тежки проблеми в миналото и в настоящето.
Но книгата е написана така, и той говори лично с читателя, и аз разбрах, че той е
Този измислен литературен герой
би могъл да се превърне за някой от своите безбройни анонимни читатели в такава решаваща фигура. В енергия, в перла, в диамант.
Сега си давам сметка, че четейки, съм се борила със скептицизма си, даже и в моментите, когато най-открито си подсмърчах и си поплаках, защото книгата ми въздейства силно емоционално. Казвах си – е как пък срещна тия невероятни хора, с такива невъзможни съдби… 90-годишен старец-комарджия с четвърт бял дроб, влюбен в манекен от витрина… и еднокрак боксьор-фотограф, живеещ в подземие… Но нали точно странните хора се запомнят. Точно те са значими.
Тази книга показва как всичко има смисъл, и най-голямото страдание, загуба и безсилие. Как човек расте. Как може да ти се сбъдне и най-невъзможната мечта. А може и да не се сбъдне.
Това е роман с необикновени герои, написана по необикновен начин, хубав.
Много ми харесва! Не толкова, че да я подарявам (това е висша степен на харесване), но толкова, че настойчиво да ви я препоръчам и при възможност да я давам назаем.

Запознах се с Лидия Димковска на Стружките вечери на поезията преди куп години и затова се зарадвах искрено, когато видях романа й „Скрита камера” в библиотеката, все едно неочаквано съм срещнала познат. Не знаех, че тя пише проза, познавам я като поетеса. Оказа се, че след успешния си дебют със „Скрита камера”, преведена освен на български – и на словенски, словашки и полски език, тя е написала още един роман, който е спечелил редица награди. Открих македонската и чешката корица на книгата в интернет (ох, в справката не пише, че е преведена на чешки, но ето тази корица е чешка, или греша?). Ами нашата корица е най-хубава! Художник е Боряна Йорданова. И, докато още съм на темата за книжното тяло – шрифтът ме измъчи, особено пасажите, написани от името на Лила, нечетлив и ситен-ситен италик; а печатните грешки са неприятно много.

Напоследък чета бавно, дори когато шрифтът не се отнася така враждебно към очите ми. Но „Скрита камера” и без това не е роман за бързо четене. Разказът е наситен, поетичен и богат на асоциации, които изискват да си дадеш време, за да ги осмислиш.
Авторката е родена през 1971 година. Романът е на ръба между фикцията и автобиографията. И героинята, Лила, е родена в същите тези времена. Това привлече моя интерес – да проследя приликите с моето детство, моментните снимки на обществото и филмчетата за промените, които настъпват в него. Като читател от съседна балканска страна, откривам забавни, уютни, а понякога – горчиви съвпадения.

Разказът тече по няколко линии – интимно-телесната и лична история на израстването и скитането; фантастичната линия за скритата камера, другото Аз, което живее в палеца на крака и не мигва, а записва и запомня; историческата линия за Балканите и Европа; световната линия, която присъствието на Джоузеф прокарва и така разширява хоризонта; размислите и разказът за литературното битие на една писателка, за която писането е и повод и начин да пътува до Америка, Азия, Европа…

Има още →

Да знаете каква чудесна книга ми подариха вчера!

Една от най-хубавите заешки истории, които съм чела.

Приказката е написана и илюстрирана от Филипа Ледърс и това е нейната първа книга. Преведена е от Стоян Атанасов.

Очарована съм от деликатността и фините цветове на рисунките. Толкова са леки, вдъхновяващи и нежни, че будят в мен желание и аз да рисувам. Цветовете са сочни, но не крещят, както на повечето книжки на пазара в момента, които явно имат за първа цел да прогорят нечия ретина с яркост и тюрлюгювеч от всячески цветове едновременно.

Картинките преливат от движение и от живот. Състоянията на зайчето са изразени ясно и хубаво и всяка картинка може да се превърне в повод за разговор с твоето дете за преживяванията и чувствата му.

Историята е простичка и е разказана със съчувствие и внимание, без да бъде милозлива или лигава.

Цялата книга приласкава и окуражава.

Ех, че хубава книга е „Черният заек“ на Филипа Ледърс!

Било зловещо тъмно утро. Дъждът барабанял по тенекиите на терасата с костеливите си пръсти. Мокрел рошавите хризантеми в градината, докато заприличат на оранжеви октоподи и на лилави паяци, с две думи – докато им скапе окончателно прическите. Листата капели, хората джапали в локви с олимпийски размери. Часовниците тиктакали ту напред, ту назад, зъбните им колелца скърцали със зъби, течните им кристали се съсирвали, и цялото време се чудело кой път изобщо да хване.

В това противно и отвратително утро, вещаещо всякакви злочестини, ужасии и неудобства, аз съм си лежала в топлото легълце и съм се протягала наляво, надясно и по всички диагонали с твърдото намерение поне още час да не преставам да си гнездя.

Тогава!
Звънецът издрънчал с грозния лай на кученце, прегазено от ръчна количка, пълна с тикви. Два пъти.
Това бил пощальонът!
В мрачното и страхотевично октомврийско утро той ми донесъл…
Знаете ли какво ми донесъл той?!

Той ми донесъл „СТРАШНА ПРИКАЗКА”, написана от Мила Попнеделева-Генова и изрисувана с вещици, призраци и всякакви ужасони от нейното хубаво и най-мило момченце Боби!
О, как съм треперила! О, как се тресли пердетата от моето подвикване, свирукане и много, ама много стреснат смях!

Книгата е съвсем напълно чисто нова, но вече я има в книжарниците, и е черрррррна чернннна като сто вещически котки и три гарвана. Няма друга такава книга. Не и българска.
Страшна е като за истински смели момчета и момичета, и е свежа и всъщност радостна.
В нея има приемане на страха и радост от преодоляването му, а не онази покровителствена-потупваща-по-тъпата-главичка закрила – няма страшно, на тебе само ти се струва, че те е страх, хайде вече си лягай, глупаво дете, и отричай страховете си, защото иначе ще ти се присмиваме, а накрая може и да те плеснем, защото си лигльо и ни пречиш да си четем вестника.

Чудесна, кратка, съвременна, усмихната СТРАШНА ПРИКАЗКА.
Горещо препоръчвам!

Този път повод да мисля това ми даде една книга, която купих неотдавна и чета с наслаждение. Харесвам я, защото ми създава чувство на радост и желание да мисля и да действам.
Книгата е „Пътеводител на дивите места”.

Формата на разказване „пътеводител” ме изпълва с дълбока симпатия, и това е несъмнено така за всеки почитател на Дъглас Адамс.
Макар че пътеводителят в тесния книжовен смисъл на думата трябва да бъде служебно, помощно, техническо четиво, книгата на Оля и Живко е нещо много повече. Кратките истории са овладяни и умело написани, но ме вълнуват и ме карат да мечтая.
Докато чета, аз виждам как България се разгъва и се разширява, и с търпеливо удоволствие показва своите безценни скъпоценности. Това са тайни, които си стоят по местата и са за всеки, но можеш да ги получиш само при поискване. Само да слезеш от главния път… или само да видиш снимка и да решиш да отидеш на мястото, където е направена… или само да намериш своя спътник, с когото да откривате заедно дивите места.
Много внимавам да не взема да се превъзнасям и да напиша нещо лигаво за тази книга, в която няма нито една глупава или фалшива дума. Нека само да кажа – удивена съм от това колко неизбродна е земята ни, как нагоре към върховете и надолу в пещерите, и по равните поляни можеш да ходиш и да откриваш света, и колко е хубаво, че Оля и Живко водят децата си и планират, и пътуват, и пишат, и се изненадват, и фотографират, и разказват, и… Радост и възхищение!
Не мога да се сдържа, и няма. Казвам си го: Оля Стоянова ми е любима поетеса. Докато търсех любимото си нейно стихотворение „Проза”, за гърлото ме хвана ето това и тук ще цитирам него:

Иконостас

Тишината прояде
картините на стената –
старият младоженец въздъхна,
хвана баба ми под ръка
и каза:
– Да вървим.
Тук вече никого
не познавам…

Книгата „Пътеводител на дивите места” е ясна и полезна, и също така наситена с поезия. Случаен цитат – първият абзац от страницата, която ей така отворих. Ето какво се падна:
„Есента в Гложене е мека и местните хора казват, че настъпва почти незабележимо. Първо узряват ябълките, после по наведените хълмове една след друга изникват копи със сено. Лятото си е тръгнало, когато гората над Гложене напълно смени цвета си.”

Също като „Пътеводителя” на Дъглас Адамс и тук има невероятни неща, по друг начин невероятни, и също така се очакват продължения. Защото, както казват авторите, „Дивите места се колекционират цял живот.”