Това бе едно от първите неща, които сложих в блога, така започва и книжката „Меко слънце“. 
Малко го поднових – 7 от 12. Може би има и други нови, не се сещам в момента.
Може някога да си направим календар, а? Красив? 🙂 

ЯНУАРИ

Януари е подъл. Той изхвърли елхата.
Той изяде дори на врабчето трохата.

И макар че празнува – просто празник до празник –
януари целува със целувки заразни.

Вае снежни пейзажи, а ме блъсва в леглото –
не любов да покаже, а съм болна защото.

И снежинките гледам как бинтоват квартала,
и съм жална и бледа, и съм лоша и бяла.

Други ходят на гости, аз сънувам кошмари.
Сечивата си остри върху мен януари.

Вее в празния джоб, проветрен до стотинка.
Стене белият дроб, изтерзан от настинка.

Охка черният – зъл махмурлук пак го стяга.
Всяка птица с акъл се спаси и избяга.

А пък аз – на студено. И съм права, когато
десет зими разменям за един месец лято!

ФЕВРУАРИ

Постоянно си казвам –
февруари е къс.
Под снега се показва
мокра, рохкава пръст.

От студения въздух
освежен, изтрезнял,
понеделник се хлъзва
в мека весела кал.

Посивял и измачкан
заскрежен акварел.
Даже аз да съм мрачна –
февруари е смел.

Ето, дните порастват –
с по една капка чай.
И тъгите зарастват.
И студът има край.

МАРТ

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

Има още →

В такива моменти се чувстваш мека – не с топлата пухкава мекота на жив бозайник, а с лигавата мекота на плод, който гние. Тънка полупрозрачна ципа прикрива слабото място като кората на зимна круша – крушата все още има формата на круша, но не би издържала дори лек допир. Щом се разкъса, всичко ще излезе наяве.

Гузно, сладко-кисело усещане под езика. Първи тръпки на ферментацията, вкусът намеква за опиянение, а докарва само от онези режещи и разкъсващи спазми в корема, които те карат да мислиш за бог и да му се молиш, а в моментите на успокоение да лежиш без никакви сили, със заглъхнали уши, обезводнена, празна като рохко яйце, изгребано с лъжица от разглезен людоед (оставил е костите, да тежат и да болят).

Несигурност. Колко дълго може да продължи, без да се съсири и да засъхне, без да прелее, без да се вкамени в нещо друго?

Вън искрят светлините
и блещукат елхите.
Сред кучешки лай и радост без край
София по Коледа е рай.

Светъл и тържествен е момента.
Без тълпи градът излъчва чар.
Няма протести пред парламента.
Няма го и Женския пазар…

Без уроци децата
махат ти се от главата,
излизат навън. Дълбок зимен сън –
лягаш и заспиваш като пън.

София по празник опустява
и тогава я обиквам пак.
Тя е много хубава такава –
стихнала под падащия сняг.

И без нерви шофираш,
да паркираш намираш,
без ядове грам, чудесно е, знам,
даже във метрото слизаш сам.

Витоша на хълбок се изляга.
Черни връх като кристал блести.
Хайде, усмихни ми се веднага –
коледният дух за мен си ти.

Вън искрят светлините
и блещукат елхите.
Сред кучешки лай и радост без край
София по Коледа е рай.

В София по Коледа се диша.
Празничният дух е оцелял.
Даже картичка ще ти надпиша –
на хартия и със химикал.

Хлъзгаво е. С малки стъпки крача.
Аз самата ставам малка пак.
Имам важна коледна задача –
да посрещна падащия сняг.

Не е добър за раждане
такъв един сезон.
Настръхналите граждани,
с усмивки от лимон.

Сезон за оцеляване,
замръкнал насред път.
И във легла оправени –
деца, които спят.

Врабци, които хълцат.
Съсирена вода,
на ситен сняг накълцана,
и пепел по леда.

Дърветата разголени.
Пейзажът настървен.
Декември чака Коледа
от първия си ден.

Ще се отвърне въздухът.
Ще гледа на другаде, към други стаи,
към друго време, от което
остана малко топлина.
Ще се отвърне и ще вдъхна
от мекотата му бездънна.
И може да разгърна книга,
а тя да ме загърне в думи.
В саксиите ще се изнежват
растенията безгръбначни.
Не знам какво, но ще очаквам.
И нищо няма да се случи.

Малкото джудженце
страшен сън сънува –
няма си местенце
и не съществува.

През шума безсмислен
тънък смях се носи:
– Ти си бил измислен!
Хайде, без въпроси!

Всичко е измама,
о, джудженце младо!
И Снежанка няма.
И си нямаш дядо.

Ледено кристалче,
минато с ютия,
виквай да заплачеш,
хуквай да се криеш!

Към нощта голяма
то надигна чело:
-Може да ме няма,
но поне съм смело!

С паника – до тука!
Аз какво се чудя?
Ще се фрасна с чука
и ще се събудя!

Мракът се избистри
и страхът избяга.
– Който ме измисли,
той ще ми помага!

Каква безгрижна чистота!
Земята отдих заслужава.
Премисля старите неща.
Оставя ги да отлежават
на вятър, свеж като лимон.
Полета закалени, голи.
Остава половин сезон
до суматохата напролет.

Светът е син, кафяв и бял.
Светът е малък, тих и глупав.
А светлината е кристал
и ако трепне, ще се счупи
с недоловим прозрачен звън.
Добронамерено и леко
спокойствие – като насън.
Като за миг. Като навеки.

Дълбока снежна тишина.
Дървета с клони натежали.
И не ухае на храна.
И никой никого не гали.

Над къщите трепти воал.
Не се отронва нито нотка.
В нощта назрява ритуал,
любовен ритуал на котки.

Край лампите – рояк звезди.
Светът – оранжев, бял и черен.
Снегът – нашарен със следи,
и котките ще се намерят.

Църковна тишина. Почти.
Звезди и сняг. А кой се моли?
И град. И глад. И кой крещи?
Вън котките зачеват пролет.

Небето осиромаша,
потисна се и спря да свети.
Не мога да го утеша.
Продаде роклите с пайети,

изгуби – или подари? –
лазурните прозрачни дрешки.
Богатствата си изгори,
и безразлично, по човешки,

се сгуши в някакъв балтон,
огромен, груб, като харизан.
Небето натежа цял тон
и все по-ниско взе да слиза.

И взе да пада. Причерня,
на моите ръце увисна.
Подаде ми една луна,
и тя – нахапана и кисела.

Небето зъзне в страх и в прах.
и чака нещо да направя.
Не смея да го прибера.
Не мога да го изоставя.

Мария

Хайде някой да ме вземе
и да ме поглези!
Час поне безгрижно време.
Просто да излезем.

Въздух, сняг, небе и вятър.
Да ми върже шала.
Да походим по земята.
Ябълка узряла

да ми купи. Да я лъсне
малко със ръкава.
Тя ще бъде много вкусна.
Като мен такава.

Весела. Доволна. Сладка.
Цяла зачервена.
Глезене! Поне за кратко!
Хубаво студено.

Хубав януари. Леден.
Поносима зима.
Да се смеем. Да се гледаме.
Да сме си любими.

Доктор Толев

…

Знам че тя е, ще ме вземе,
просто да ме стопли.
Аз не искам много време,
две-три думи топли.

Вятърът небето шиба,
облаците плаши.
Ние пък редим колиба
с думичките наши.

Ябълки ще има вътре,
взех ги от пазара.
И чорбичката ще къкре,
и ще вдига пара.

Парата ухае вкусно.
А денят преваля.
Много важно е изкусно,
нежно да я галя.

И какво от тази бледа,
неуютна зима.
Тя е тук и мене гледа,
ябълки си взима.

…

Като излишно изпитание
и като неизбежна среща
със многословно пожелание
за празник, който не усещам,

завита с шал и закопчана,
с парфюм от дим, непроходима,
протяжна, бавна, нежелана,
с обувки грозни,
тежка зима.

Следобедът тече приятно
и спомените са нахлули,
по-лепкави и ароматни
от розово желе от дюли.

Във чая свети ранен залез,
пердето трепва с мигли фини.
В лъжичка мед са засияли
мечти от минали години.

Една троха. Една бисквита.
Една въздишка безпосочна.
Една усмивка – беззащитна,
и после вечерта ще почне.

Късни рози, потъмнели,
като скупчени небрежно
смачкани чаршафи. Зрели,
напоени с дъжд и нежни,
във мъглата се потапят
търпеливо и разумно,
и надеждите им капят,
и разпадат се безшумно.

Розите на баба Катерина.